ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1794
гр. Бургас, 01.08.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на първи август през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Даниела Д. Михова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100501052 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.274, вр.чл.413, ал.2 ГПК и е образувано е по
частната жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК *********, против
разпореждане № 6391 от 01.06.2022 г. по ч.гр.д.3446/2022 г. по описа на Районен съд Бургас,
с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника П.
П. Н. от ***, за следните вземания по договор за паричен заем № 415551/27.04.2020 г.,
сключен с „Сити кеш“ ООД – 16,64 лв – договорна (възнаградителна) лихва за периода
25.02.2020 г. - 24.08.2020 г. и 162,29 лв – мораторна лихва за периода 26.05.2020 г. -
29.05.2020 г.
Твърди се, че са неправилни изводите на съда, че процесният Договор за кредит е
недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, във вр.чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Твърди се, че самият първоинстанционен съд е посочил в Разпореждането си, че не е
сезиран с иск за неустойка. Сочи се, че след като неустойката е акцесорно, самостоятелно
вземане, което трябва да бъде предявено с иск, с оглед принципа на диспозитивното начало,
съдът е длъжен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения,
изложени в исковата молба и основаването на други, които не са релевирани по надлежния
ред, води до недопустимост на съдебното решение. Цитира се съдебна практика в посочения
смисъл. Твърди се, че в случая съдът се е произнесъл по иск, по който сам е посочил че не е
сезиран. На второ място се твърди, че освен, че в случая съдът се е произнесъл по иск, по
който сам е посочил че не е сезиран, неправилно е приел и че клаузата за неустойка води до
недействителност на договора. Сочи се, че сама по себе си клаузата за неустойка не води до
недействителност на договора, тъй като същата може само да бъде обявена за нищожна, но
останалите разпоредби на договора за кредит са действителни, по смисъла на чл.10 и чл.11
от ЗПК и по аргумент от противното от съдържанието на разпоредбите на чл. 22 и 23 от
ЗПК, в който не е посочено, че нищожна клауза за неустойка, води до недействителност на
договора за кредит.
Твърди се, че в случая, за да обоснове извода си, че по процесния Договор се
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, заповедният съд е излязъл извън
1
правомощията си, като е коментирал клаузата за неустойка за неосигуряване на
обезпечение, която не е предмет на искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК. Сочи
се, че съгласно ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в
заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния
спор между страните, поради което съдът няма задължение да следи за наличието на всички
възможни основания за нищожност/недействителност на договора.
Посочва се освен това, че заповедното производство не е състезателно, не е
двустранно; в него заявителят депозира пред съответния районен съд заявление по образец,
в което описва претенцията си спрямо длъжника по основание и размер, като законът не
изисква представяне на доказателства в подкрепа на твърденията от страна на кредитора.
Твърди се, че поради едностранния характер на заповедното производство, законът е
предвидил възможност да се оспорят твърденията по заявлението от длъжника, чрез
депозиране на възражение след получаване на заповедта за изпълнение в срока по чл.414 от
ГПК. Сочи се, че целта на заповедното производство по реда на чл.410 и сл. от ГПК е само
да се провери дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди, че
вземането съществува. В заповедното производство заявителят не разполага с процесуална
възможност да провежда пълно и главно доказване на заявената в заповедното производство
претенция. Именно поради това, в подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение не следва да се доказва нито съществуването на вземането, нито
обстоятелствата, на които се основава претенцията.
Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесете по
същество на спора. Претендират се разноски.
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ
на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед представените по делото доказателства, по същество, съдът намира
жалбата за основателна, по следните съображения:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на
частния жалбоподател „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника П. П. Н. от ***, за
сумата от 323,68 лв главница, 16,64 лв - договорна лихва за периода от 25.05.2020 г. до
24.08.2020 г., обезщетение за забава в размер на 162,29 лв за периода от 26.05.2020 г. до
датата на подаване на заявлението в съда /30.05.2022 г./, като е посочено, че за периода
13.03.2020 г. – 14.07.2020 г. не е начислявана лихва за забава или неустойка, съгласно чл.6
от ЗМДВИПОРНС. Посочено е, че претенцията е по сключен между длъжника и „Сити кеш“
ООД договор за паричен заем № 415551 от 27.04.2020 г., като вземането по този договор е
прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 04.03.2021 г. Претендирани са съдебно-
деловодни разноски.
Заповедният съд е уважил частично заявлението, като е издал Заповед № 1733 от
31.05.2022 г. за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за главницата в размер на
323,68 лв, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК до окончателното й изплащане, както и направените в заповедното
производство разноски в размер на 48,30 лв, изчислени съразмерно с уважената част от
вземането.
С обжалваното разпореждане, инкорпорирано в Заповедта за изпълнение, съдът е
отхвърлил заявлението в останалата част, като е отказал да издаде заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК в частта относно вземанията за сумата от 16,64 лв – договорна лихва и за
обезщетение за забава в размер на 162,29 лв за периода от 26.05.2020 г. до 29.05.2020 г.
Заповедният съд е мотивирал отказа си досежно претенциите за договорна
възнаградителна лихва със съображения, че с включването в ГПР на неустойката по чл.8 от
2
договора, ГПР ще надвиши значително допустимия размер по чл.19 ЗПК, поради което
договорът за потребителски кредит е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, и на основание чл.22 и чл.23 от ЗПК, длъжникът дължи само чистата остатъчна
стойност на кредита и законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й
изплащане. Съдът е изложил съображения, че неустойката, уговорена в чл.8 от договора за
непредставяне на обезпечение, всъщност е част от възнаграждението за предоставения
кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне
ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК. Съдът е посочил, че тази неустойка е изначално
известна и изначално дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния
план към договора за заем още при сключването му, разсрочена е на вноски с еднакъв
размер, чийто брой е равен на броя на погасителните, т.е. е дължима не при неизпълнение на
определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе (макар прикрито)
до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора. Съдът е посочил, че т.нар.
„неустойка“ не фигурира в общите разходи за потребителя, макар стойността й, поради
нейната изначална дължимост, да е пряко свързана с кредита и да се отразява
правопропорционално на стойността на ГПР. По така изложените съображения заповедният
съд е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ.
неплатения остатък, ведно със законната лихва, начиная от поставянето му в забава с
подаване на заявлението, до окончателното плащане.
Бургаският окръжен съд не споделя изводите на първата инстанция, по следните
съображения:
Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите в обжалваното разпореждане
за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като видно от съдържанието на договора - е
посочен изрично размера на ГПР – 49.93%, както и какъв е конкретния размер на сумата,
представляваща "общата сума на плащанията", която следва да бъде върната. Предвид
горното настоящият състав счита, че е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което не е
налице недействителност на договора за кредит по смисъла на чл.22 от ЗПК.
Съгласно приетото в т.2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, в
производството по чл.410 от ГПК, съдът не събира доказателства, нито може да прави
изводи въз основа на представени такива, и преценката на съда по основателността на
искането е ограничена единствено до проверка на твърденията изложени в заявлението. В
случая твърденията изложени в т.9 и т.12 от заявлението по чл.410 от ГПК
индивидуализират претендираното вземане по основание и размер за всяко от отделните
пера (главница, договорна лихва и законна лихва върху непогасената главница), т.е.
заявлението е редовно от формална страна. В заявлението са изложени всички фактически
обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на
претендираните вземания за главница и договорна лихва в посочения размер и период.
Твърдения за съществуването и изискуемостта на вземане за неустойка по чл.8 от договора
не са били изложени. Липсва и претенция за неустойка, дължима при непредставяне на поне
едно от обезпеченията, посочени в чл.6 от договора, поради което, според настоящия състав,
съображенията на заповедния съд относно недействителността на договора за паричен заем
поради невключването в ГПР на неустойката по чл.8, не кореспондират с претенцията на
заявителя. Задължението на заповедния съд да извърши служебна проверка за наличието на
неравноправни клаузи, от които се извежда предявеното със заявлението вземане произтича
от разпоредбата на чл.411, ал.2, ал.2 от ГПК, съгласно която заповед за изпълнение не се
издава, а депозираното заявление се отхвърля в случаите, когато искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави. В случая предмет на заявлението са вземане за неплатена
част от главницата, законната лихва върху нея и начислената договорна за посочени в
заявлението периоди от време. Предвид обстоятелството, че с депозираното пред съда
3
заявление, жалбоподателят не е претендирал вземане за неустойка, следва да се приеме, че
не са били налице законовите предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, районният съд да
извършва преценка за съответствието на включена в договора за паричен заем клауза за
неустойка със закона, да изследва, дали същата води до нарушение на императивна правна
норма - чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед изложените по-горе съображения съдът намира, че приемайки, че
договорът за паричен заем е недействителен, поради надвишаване с включването на
неустойката по чл.8 в ГПР, на определения в чл.19, ал.4 от ЗПК лимит на ГПР, съдът е
излязъл извън обективните предели на дължимата потребителска защита по см. на чл.411,
ал.2, т.2 от ГПК, и неправилно е отрекъл и съществуването на основанието на които се
претендират уговорената с договора за паричен заем договорна лихва. Дали в ГПР по
кредита следва да бъде включена неустойката по чл.8, дължима при непредставяне на поне
едно от обезпеченията, посочени в чл.6 от договора, и дали в този случай ГПР би отговарял
на изискванията по чл.19, ал.4 ЗПК, може да се изследва единствено в исковото
производство.
По изложените съображения, настоящата инстанция счита жалбата за
основателна досежно отхвърленото вземане за възнаградителна лихва, както и за
обезщетението за забава, което налага отмяна на обжалваното разпореждането и
постановяване на ново за издаване на заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от
ГПК за тези вземания.
С оглед изхода на делото, основателно се явява и искането на жалбоподателя за
присъждане на разноски за първоинстанционното производство – над присъдения размер от
48,30 лв до пълния размер от общо 75 лв, и за настоящото производство в размер на 12,50 лв
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв, съгласно чл.25а,
ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Тези допълнителни разноски (в общ
размер на 62,50 лв) следва да се възложат на длъжника на основание чл.81, във вр.чл.78, ал.1
от ГПК, като се включат в заповедта за изпълнение при изпълнение на въззивния съдебен
акт.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 6391 от 01.06.2022 г. по ч.гр.д.3446/2022 г. по описа
на Районен съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
против длъжника П. П. Н., ЕГН **********, от ***, за сумата от 16,64 лв - договорна лихва
за периода от 25.05.2020 г. до 24.08.2020 г. и 162,29 лв – мораторна лихва за периода
26.05.2020 г. - 29.05.2020 г. по договор за паричен заем № 415551 от 27.04.2020 г., сключен с
„Сити кеш“ ООД, като ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на задължение по чл.410 от ГПК в полза
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, против длъжника П. П. Н.,
ЕГН **********, от ***, за сумата от 16,64 лв - договорна лихва за периода от 25.05.2020 г.
до 24.08.2020 г. и 162,29 лв – мораторна лихва за периода 26.05.2020 г. - 29.05.2020 г., по
договор за паричен заем № 415551/27.04.2020 г., сключен с „Сити кеш“ ООД, както и за
сумата от още 27,60 лв – разноски за заповедното производство.
ОПРЕДЕЛЯ разноски за въззивно производство в размер на 62,50 лв в полза на
жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК *********, ЕИК *********,
която сума да се включи в същата заповед, на основание чл.81, във вр.чл.78, ал.1 ГПК.
4
ВРЪЩА делото на Районен съд - Бургас за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК съобразно настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.
Особено мнение към Определение 1794/01.08.2022 на Веселка Георгиева
Узунова,Член на състав
Не споделям становището, че е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което не е
налице недействителност на договора за кредит по смисъла на чл.22 от ЗПК.
Действително,в заповедното производство ,съгласно приетото в т.2б на ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС съдът не събира доказателства, нито може да
прави изводи въз основа на представени такива. В рамките на тази проверка,в
производството по чл.410 ГПК заповедният съд обаче има задължение да прецени служебно
дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна клауза от
договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите нрави,съгласно
чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК. ТР №4/18.06.2014г.е постановено преди изменението на чл.411
ал.2 т.3 на ГПК /нова ДВ бр.100/2019г./,съгласно която съдът следва да извърши преценка
дали искането се основава на неравноправна клауза в договор,сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност от това,което предпоставя извод,че заповедният съд следва да
извърши преценка на съдържанието на договора,когато искането е основано на
договор,сключен с потребител.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания правилно в случая заповедният съд е извършил служебна преценка
за наличието на неравноправни клаузи в договора,както и за противоречие на клаузи от
договора със закона и добрите нрави,съобразявайки и договорената неустойка,която е
включена и в погасителния план.Тази служебна преценка съдът е извършил само въз основа
5
на съдържанието на договора,без да събира допълнително доказателства.
От съдържанието на договора е видно,че в договора няма ясно разписана
методика на формиране на ГПР досежно компонентите му. Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“
Следователно,ГПР представлява величина,която се формира по методика,императивно
заложена в ЗПК относно възможните компоненти, поради което кредиторът следва да
посочи в договора съставните елементи,които участват във формирането на ГПР и е без
значение дали ГЛП е фиксиран или променлив. Това не е било сторено,поради което и
клаузата,с която е уговорен ГПР не съответства на законовото изискване на чл.11, ал.1,т.10
ЗПК,както правилно е приел и БРС. Непосочването на компонентите,които участват при
формирането на ГПР води до невъзможност да се установи дали неустойката участва във
формирането му като разход по кредита или не е била включена. Съжденията на заповедния
съд относно евентуалното надвишаване на максималния размер на ГПР при включване на
неустойката като разход по кредита са допълващи основния му извод,че искането е
основано на договор,който противоречи на императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК.При това положение и съобразно разпоредбата на чл.22 ЗПК,считам за
правилен,законосъобразен и обоснован изводът на БРС,че искането е основано на договор за
кредит,който се явява недействителен поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК.
О.М.Съдия:
6