РЕШЕНИЕ
№ 4184
гр. Пловдив, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Таня Г. Ангелова
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20225330104759 по описа за 2022 година
Предявени са субективно пасивно съединени искове на Н. Г. К., ЕГН **********
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* за приемане за установено в отношенията между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***** г. е
недействителен, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143 ЗЗП и за приемане за установено в отношенията между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на
поръчителство № **** г. е недействителен, поради противоречието му с добрите нрави, тъй
като обезпечава недействителен договор за паричен заем, поради липса на правно основание
и уговарянето му неравноправно в ущърб на страните.
Ищецът твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за
паричен заем № ****г. Твърди, че с установения в договора годишен лихвен процент от 35
% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
страните. Твърди, че възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на
законната лихва е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави, в който смисъл се позовава на практика на касационната инстанция. Твърди, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като установения в договора за
потребителски кредит ГПР от 40, 76 % не отговаря на действително приложения, което от
своя страна водело и до нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че
уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител представлява разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Поради
невключване на възнаграждението по договора за поръчителство в размера на ГПР
последният не съответствал на действително прилагания в кредитното правоотношение.
Твърди, че при сключване на договора е допуснато и нарушение на чл. 5 ЗПК. Поддържа, че
на собствено основание е недействителен и сключения между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от ***** г., като уговорката за
1
заплащане на възнаграждение не е породила правни последици. Твърди, че договорът за
поръчителство представлява сделка между кредитора и трето за правния спор лице, поради
което сключването на такъв договор за поръчителство от страна на длъжника е лишен от
правно основание, доколкото в случая не се достига до типичната и непосредствена цел на
договора за поръчителство, а именно – обезпечение на вземането на кредитора от друго,
различно от длъжника, лице. Счита, че клауза, установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение по договор за поръчител, е установена в пряко противоречие с целта на
Директивата, доколкото задължение на кредитодателя е да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит и е противна на
добрите нрави. Твърди, че възлагането на потребителя на задължения, които следва да
заплаща кредитора са в изключителен интерес на кредитора и във вреда на потребителя,
който е по слабата страна в правоотношението, поради което е налице нарушение на чл. 143
ГПК. Поддържа, че предвид акцесорния характер на договора за поръчителство, последният
е недействителен, поради недействителност на обезпечената сделка – договорът за паричен
заем.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага подробни съображения за нейната
неоснователност. Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и
годишния процент на разходите по кредита. Договорната лихва представлявала цената за
ползване на усвоения паричен ресурс. Счита, че размерът на годишният лихвен процент е
определен изрично по размер, като е съобразен с ограниченията, установени в разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е установен в размер, съобразен с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава петкратния размер на законната лихва.
Твърди, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора и други допускания, свързани
с договора за потребителски кредит, а възнаграждението за поръчителя, произтича от друго
правоотношение, поради което не е част от установения в договора ГПР, който е фиксиран.
Сочи, че в договорът за поръчителство изрично е предвидено, че последният влиза в сила
единствено ако заемополучателят не изпълни задължението си за предоставяне на
обезпечение в установения тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на ЗПК
годишният процент на разходите се определя към датата на сключване на договора за
паричен заем, поради което към този момент не е известно дали заемополучателят ще
изпълни задължението си за предоставяне на поръчителство. Оспорва твърденията на ищеца
за недействителност на договора за поръчителство, като излага подробни съображения.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Сочи,
че основният предмет на дейност, който осъществява и е вписан в търговския регистър, е
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Твърди, че ищецът, с цел да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията си по договора за кредит,
установени в клаузата на чл. 4 от Договора, е потърсило неговите услуги. Сочи, че
причината за сключване на договора от страна на ответника е именно възможността за
получаване на възнаграждение. По така изложението съображения счита за неоснователни
твърденията на ищеца, че договорът за поръчителство е лишен от правно основание.
Твърди, че договорът за поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, като
не е налице твърдяната от ищеца явна нееквивалентност на престациите, тъй като срещу
възнаграждение е поел задължение да отговаря с цялото си имущество – солидарно с
длъжника, за изпълнение на неговите задължения. Сочи, че е сключил договора за
поръчителство само и единствено поради възлагане от страна на ищеца и именно предвид
установеното възнаграждение за предоставената услуга. Сочи, че договорът за
поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, тъй като приложение следва
да намери принципа за свободата на договарянето между страните, установен в разпоредбата
2
на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е второ, акцесорно
облигационно правоотношение, поради което не следва дължимата по него такса за
възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на разходите по
договора за кредит.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявените искове за процесуално допустими и основателни, по следните съображения:
Съдът е сезиран с субективно пасивно съединени искове за установяване
недействителността на договора за паричен заем, сключен от ищеца с първия ответник - иск
с правно основание чл. 22 ЗКП, и на договора за поръчителство, сключен с втория ответник.
Що се касае до исковата претенция, предявена против втория ответник, следва да се изтъкне,
че тя съдържа два иска, които са предявени в условията на евентуалност, а именно иск за
установяване нищожността на договора за поръчителство поради противоречието му
добрите нрави и поради липса на основание. Съдът е длъжен да разгледа наведените пороци
за нищожност на оспорената сделка, предмет на предявените искове, като започне от по-
тежкия порок, според поредността по чл. 26, ал.1 и ал. 2 ЗЗД.
Установява се приетите по делото доказателства, че между Н. Г. К. и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ****** г. за сумата от 650 лева, със
срок от осем месеца, при посочен в договора ГПР, в размер на 40,76 %. Като условие за
отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване – чл. 4 от Договора. В
изпълнение на това задължение между Н. Г. К. и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен
договор за предоставяне на поръчителство № **** г., по силата на който ищецът е поел
задължение за заплащане допълнително на сумата от 429.84 лева в полза на Файненшъл
България“ ЕООД.
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за
кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa
общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за
поръчител, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по
своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от
гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно
положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него
допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния
размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е
потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне,
3
че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая дори и без допускане на експертиза е
видно, че ГПР не би отговарял на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Срокът на договора е
8 месеца, а размерът на дължимото в полза на поръчителя възнаграждение е надхвърля
половината от дадената в заем сума, т.е. на годишна база ГПР със сигурност надхвърля 50
процента.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор
за предоставяне на поръчителство № **** г. също е недействителен - нищожен поради
противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза
обосновано може да се предположи, че ищецът е бил поставен в положение, при което
отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден
обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия
него. Договорът за предоставяне на поръчителство е сключен, в деня на отпускане на
кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни
сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес
спрямо длъжника. В случая договореното в полза на поръчителя възнаграждение, всъщност
представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този
договор е лишен от правна основа, тъй като с него едната страна поема само задължения,
срещу които не стоят права. Рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него.
Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по
кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под
формата на скрит разход по кредита. С решение № **** г. на ВКС по т. д. № **** г., I т. о.,
ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. В случая е налице явна нееквивалентност
на престациите.
Искът за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство
се явява основателен поради противоречието му с добрите нрави, поради което и съдът не
дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на този договор поради липса на
основание,
При този изход на правния спор, право на разноски има ищеца, като разноските
възлизат на сумите от 50 лева – държавна такса. При условията на чл. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 от
ЗА адвокат С. К. Н. от АК – Пловдив има право на разноски в размер общо на 600 лева.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
4
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Н. Г. К., ЕГН ********** против
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, че сключеният между страните договор за
паричен заем № ****** г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Н. Г. К., ЕГН ********** против
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, че сключеният между страните договор за
предоставяне на поръчителство № ****** г. е НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, педл.
III ЗЗД – поради противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
131576434да заплати на Н. Г. К., ЕГН ********** сумата от 50 ( петдесет) лева – разноски
по делото за държана такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Н. Г. К., ЕГН ********** сумата от 50 ( петдесет) лева – разноски
по делото за държана такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 от ЗА „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК ********* да заплати на адвокат С. К. Н. от АК – Пловдив сумата от 300 (триста) лева
– разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 от ЗА „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на адвокат С. К. Н. от АК – Пловдив сумата от 300 (триста) лева
– разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п./________________
5