№ 6549
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Павлинка П. Славова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100507652 по описа за 2024 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №1043 от 18.01.2024г., постановено по гр.дело №8900/2023г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 57 състав, е осъден МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ
РАБОТИ, с БУЛСТАТ *********, да заплати на Л. Х. Т., с ЕГН **********, на
основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР сумата от 2640 лв., представляваща левовата
равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищцата като служител в
структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 20.02.2023г. до окончателното изплащане на вземането;
на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 547.06 лв., представляваща обезщетение за
забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 2640 лв. за
периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г.; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от
618.71 лв., представляваща направени по делото разноски.
Постъпили са две въззивни жалби с идентично съдържание от ответника -
МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ /МВР/, с БУЛСТАТ *********, чрез
процесуален представител юрисконсулт П. С., с надлежно учредена представителна
власт, с която се обжалва изцяло решението на СРС, като са релевирани доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като
постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Конкретно се
твърди, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбите на чл.142,
ал.1 и чл.181, ал.3 ЗМВР и не е съобразил, че право на безплатна храна имат само
служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда и
1
полагащи труд през нощта. Сочи се, че ищцата е държавен служител по чл.142, ал.1,
т.2 ЗМВР, която е полагала труд по служебно правоотношение в Дирекция
„Комуникационни и информационни системи“-МВР. Поддържа се още, че статутът на
държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се урежда със ЗДсл., който препраща
към КТ относно определени аспекти на служебното правоотношение. За тези
служители с оглед изричната санкция на законодателя в чл.142, ал.4 ЗМВР се прилага
единствено чл.181, ал.3 от КТ в хипотезите, ако служителят извършва дейности със
специфичен характер на труда или ако полага труд през нощта от 22.00 часа до 06.00
часа, каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице. Навеждат се аргументи,
че въпросът кои дейности в системата на МВР имат специфичен характер на труда е
решен в действащата през процесния период Наредба за определяне на условията и
реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата безплатна храна на
служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичен характер
на труда, и осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на
служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22.00 часа до 6.00 часа /обн.ДВ,
бр.62/14.08.2015г., отм.ДВ,бр.3/10.01.2023г./. В случая ищцата нито твърди, нито
доказва да е извършвала дейности, попадащи сред изброените в цитираната наредба. В
тази връзка се поддържа, че неправилно и незаконосъобразно е уважен предявения
главен и съответно акцесорен иск спрямо предпочитания ответник – МВР. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявените
срещу предпочитания ответник – МВР осъдителни искове с правно основание чл.181,
ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, като
неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски сторени пред двете
инстанции. В депозирана молба от 29.09.2025г. е направено възражение за
прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните от
въззиваемата страна - ищца разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна – ищца по делото - Л. Х. Т., с ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.В. П., депозира писмен отговор в срока по чл.263, ал.1
ГПК, в който е взето становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.
Изложени са аргументи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
постановено в съответствие със закона и събраните по делото доказателства.
Поддържа се, че СРС е анализирал правилно събраните доказателства, правилно е
тълкувал и приложил материалния закон и е обосновал правилен краен извод, че
служебното правоотношение на служителите на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се
регламентира както от общия ЗДСл., така и от специалния ЗМВР, както и че нормата
на чл.181 ЗМВР не прави диференциация на отделните категории служители, на които
се осигурява храна или левовата й равностойност. В този смисъл първостепенният съд
е приел, че всички служители на МВР, независимо от категорията, в която попадат,
имат право да получават ежемесечно безплатна храна или нейната левова
равностойност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като
правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на
разноски, сторени пред въззивната инстанция. Прилага списък /озаглавен справка/ по
чл.80 ГПК за сторените разноски.
Въззиваемата страна – евентуален ответник по делото – ДИРЕКЦИЯ
„КОМУНИКАЦИОННИ и ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ“- МВР, чрез процесуален
представител юрисконсулт Т.Б., с приложено пълномощно, представя писмен отговор,
в който взема за основателност на подадената въззивна жалба. Счита
2
първоинстанционното решение за неправилно и необосновано, като постановено в
противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно приложение на
относимите материално-правни норми. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1,
т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД, като неоснователни и недоказани.
Предявени са от Л. Х. Т., с ЕГН **********, срещу предпочитан ответник -
МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ *********, и евентуален
ответник - ДИРЕКЦИЯ „КОМУНИКАЦИОННИ и ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ“-
МВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.181, ал.1,
пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 2640 лв., представляваща левовата
равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищцата като служител в
структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 20.02.2023г. до окончателното изплащане на вземането;
както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 547.06 лв., представляваща обезщетение
за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 2640 лв. за
периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г..
С оглед заявения петитум във въззивната жалба на инстанционен контрол
подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което са уважени
предявените срещу предпочитания ответник – МВР обективно съединени искове с
правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2
и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1- ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му
не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни
3
норми, както и по същество е правилно. За да постанови обжалваното решение, с което
е уважен предявения иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2
ЗМВР, първостепенният съд е приел, че държавните служители със статут по чл.142,
ал.1, т.2 ЗМВР, какъвто има ищцата, притежават всички права, с които се ползват
останалите категории служители на ЗМВР, като сред придадените права е и правото по
чл.181, ал.1 ЗМВР за безплатна храна и нейната парична равностойност. Посочено е
още в мотивите на обжалваното решение, че ответникът не е доказал, че на ищцата е
начислявана необлагаема по смисъла на чл.181, ал.6 ЗМВР компонента на суми за
храна. Напротив - от доказателствата по делото се установява обратното, че такова
допълнително възнаграждение не е било начислявано към заплатата на държавните
служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМРВ и в частност това на ищцата. По тези аргументи е
прието, че на ищцата за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност
за неосигурена храна в размер на 120 лв. или дължимото обезщетение за неосигурена
храна за 22 месеца възлиза на сумата от 2640 лв. и предявеният иск с правно
основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР е уважен изцяло.
Основателността на претендираната главница обуславя и основателността на
акцесорното вземане за мораторната лихва, дължима за времето на забавата за периода
от 01.03.2020г. до 20.02.2023г. и възлизаща на претендираната искова сума. Решението
е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените
срещу предпочитания ответник – МВР при условията на обективно съединяване
осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за
сумата от 2640 лв., представляваща левовата равностойност за неосигурена храна,
полагаща се на ищцата като служител в структурата на МВР, за периода 20.02.2020г.
до 22.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2023г. до
окончателното изплащане на вземането; както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата
от 547.06 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на
законната лихва върху главницата от 2640 лв. за периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г..
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата не намират опора в закона и като
такива са изцяло неоснователни, като във връзка с тях следва да се добави и следното:
В конкретната хипотеза не е спорно между страните, а и се установява от събраните
по делото доказателства, че същите са били обвързани от валидно възникнало
служебно правоотношение, по силата на което и в периода от 20.02.2020г. до
22.12.2021г. ищцата е заемала длъжността "държавен експерт" в Дирекция
"Комуникационни и информационни системи" - МВР. Следователно се налага извода,
че през посочения период въззиваемата страна - ищца - Л. Х. Т. е имала статута на
държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Не се оспорва и
обстоятелството, че същата е престирала работна сила по процесното правоотношение
през периода на исковата претенция.
Основните спорни по делото въпроси са 1. дали обстоятелството, че в процесния
период ищцата е била държавен служител по смисъла на чл.2, ал.1 ЗДСл. означава, че
статутът му се урежда единствено от ЗДСл. или ЗДСл. се прилага единствено,
4
доколкото в специалния ЗМВР не са предвидени изключения, касаещи статута на
лицето, заемащо служебно правоотношение и 2. кои са служителите на МВР, на които
се следва храна или левовата равностойност съобразно правната уредба на ЗМВР /в
сила от 28.11.2014г./ и подзаконовите нормативни актове относно прилагането на
ЗМВР.
Съгласно нормата на чл.169 ЗМВР /отм./, обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в сила от
01.05.2006г., действал към момента на възникване на трудовото правоотношение
между страните, служителите на МВР са: държавни служители и лица, работещи по
трудово правоотношение. В ал.3 на същия текст е предвидено, че статутът на лицата,
работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на
ЗМВР.
Според разпоредбата на чл.142, ал.1 ЗМВР служителите на МВР са държавни
служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на
населението /т.1/; държавни служители /т.2/ и лица, работещи на трудово
правоотношение /т.3/. Съгласно регламентираното в чл.142, ал.4 ЗМВР, статутът на
държавните служители по ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл. и с чл.56, чл.151, ал.1 и 7,
чл.156, ал.4, чл.181, ал.3, чл.182, чл.185, ал.1, чл.186а, чл.190, ал.2, чл.191 и 233 от
този закон. В чл.1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите,
дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи
/МВР/ и статута на служителите в него.
Съгласно чл.181, ал.1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или
левовата й равностойност, а съгласно ал.2 от същата разпоредба, на държавните
служители се осигуряват работно и униформено облекло. В ал.3 /в приложимата
редакция/ е предвидено, че на служителите по чл.142, ал.1 и 3 ЗМВР, които извършват
дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна
храна, се осигурява левовата им равностойност, като размерът на сумите се определя
ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения, дадени в
тълкувателно решение №1 от 27.11.2024г. по тълкувателно дело №1/2024г., ОСГК на
ВКС, държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от Закона за Министерството на
вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат
право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата равностойност
съгласно разпоредбата на чл.181, ал.1 от Закона за Министерството на вътрешните
работи. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че изричният текст на
чл.181, ал.1 от ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния
обхват на закона, предвижда, че същият урежда принципите, функциите, дейностите,
управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което
останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази
разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл.142, ал.4 ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР
статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 се урежда със ЗДСл., следва да
се тълкува във връзка с чл.1 ЗМВР, чл.56, чл.151 ЗМВР и др., като общите разпоредби
относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на
служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните
служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР от приложното поле на този закон би
противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР.
Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 се
урежда и от ЗДСл., а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква
категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна
5
служба в МВР. Разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР предоставя правото на безплатна
храна на всички служители на МВР. На държавните служители в МВР, чийто статут се
урежда и от ЗДСл., не е отречено правото да са със статут на служители на държавна
служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт.
Изложени са и съображения, че този извод произтича и от цялостното съдържание на
разпоредбите, уреждащи статута на държавните служители в МВР, от които е видно,
че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и произтичащите от него
права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията по ЗДСл. за
попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно
принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава.
Следователно, на служителите, заемащи служебни правоотношения по ЗДСл., също
се дължи левова равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР, или изрично ЗМВР
урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със
служителите в такива по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се дължи левова равностойност за
неосигурена храна. Такова следва да бъде разрешението и при сключването на
служебно правоотношение по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, предвид разпоредбата на чл.181,
ал.1 ЗМВР и с оглед справедливото и равно третиране на работниците и служителите в
системата на МВР.
Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че ищцата е имала качеството на
служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, поражда правото на същата да получи от
работодателя си храна или левовата равностойност, предвидени в специалните
разпоредби, уреждащи правния статут на лицата, работещи в системата на МВР.
Съгласно чл.4 Наредба №8121з-773 от 01.07.2015г. за условията и реда за осигуряване
на храна или левовата и равностойност на служителите на МВР, служителите на МВР,
на които не се осигурява храна, получават ежемесечно левовата й равностойност,
която се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. В случая
не се спори между страните, че през исковия период ищцата е полагала труд. Не се
твърди и установява да й е била осигурена храна, с оглед на което следва да се приеме,
че в нейна полза е възникнало вземане за левовата й равностойност. Последната се
определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, каквито в случая
се явяват заповед №8121з1464/31.12.2019г., 8121з-211/20.02.2020г., 8121з-
1410/30.12.2020г., издадени от министъра на вътрешните работи. В последните е
посочено, че се отнасят за служителите на МВР по чл.142, ал.1, т.1 и 3 и ал.3 ЗМВР.
Доколкото обаче се достигна до извод, че ответникът дължи левовата равностойност
на неосигурена храна и на служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, каквото качество
несъмнено има и ищцата и предвид липсата на правна уредба относно нейния размер,
то по аналогия съответно приложение следва да намерят правилата именно на
посочените подзаконови нормативни актове.
Размерът и доволствията, които се дължат на всички служители на МВР в това
число и на ищцата, се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи. В случая от приетите по делото заповеди с №8121з1464/31.12.2019г., 8121з-
211/20.02.2020г., 8121з-1410/30.12.2020г., се установява, че размерът на полагащата се
сума за непредоставената безплатна храна за периода от 20.02.2020г. до 22.12.2021г. е
по 120 лв. месечно. Дължимото обезщетение за неосигурена храна за целия исков
период се равнява на сумата от общо 2640 лв.. Ответникът не е доказал да е заплатил
това обезщетение. Следователно предявения иск с правно основание чл.181, ал.1,
пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 2640 лв., представляваща левовата
равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищеца като служител в
6
структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.02.2023г., до окончателното
изплащане, е основателен и доказан и като такъв правилно е бил уважен от
първостепенния съд.
На следващо място съдът намира да посочи, че във въззивната жалба липсват
наведени конкретни оплаквания във връзка с незаконосъобразността на обжалваното
решение в частта, в която е уважен предявения акцесорен иск с правно основание
чл.86, ал.1 ЗЗД, предвид на което въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на
основание чл. 272 ГПК. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на
обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения
акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение
на СРС, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
ГПК.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. Право на разноски има въззиваемата страна – ищца,
която съгласно приложен списък /озаглавен справка/ по чл.80 ГПК претендира
разноски в размер на 900 лв., реално платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство. Направеното от
въззивник в молба от 29.09.2025г. възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК относно
размера на претендираните от въззиваемата страна – ищца, разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция съдът счита за основателно. В случая
въззиваемата страна – ищца претендира разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 900 лв. за осъществено процесуално
представителство и защита, за която сума по делото са налице доказателства, че е
реално платена. Настоящият въззивен състав счита, че така претендираните от
въззиваемата страна – ищца разноски за адвокатско възнаграждение са завишени. В
процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и
определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, Т.К., II
Т.О., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба
№1/2004г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба
№1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни за съда. Съобразно материалния интерес на правния спор, съответно
действителната правна и фактическа сложност на делото пред настоящата инстанция и
извършените от пълномощника на въззиваемата страна – ищца, процесуални действия
– подаден писмен отговор и процесуално представителство в едно съдебно заседание,
съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна – ищца, адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 900 лв. е прекомерно и следва да бъде
редуцирано до размер на сумата от 500 лв., която сума въззивника-ответник - МВР
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна – ищца за сторени разноски
7
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1043 от 18.01.2024г., постановено по гр.дело
№8900/2023г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57 състав.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ
*********, с адрес за призоваване: гр.София, ул."Шести септември" №29; да заплати
на Л. Х. Т., с ЕГН **********, с адрес: град София, ж.к."********", бл********; на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, сторени разноски за
платено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8