Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр.
София,13.07.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 4821 по описа за 2020 г.,
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 45850 от 19.02.2020 г. по гр.д. № 50289/2019 г.
по описа на СРС - ГО, 35 състав, П.НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София,
бул. „Витоша“ № 2, е осъдена да
заплати на П.К.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 8 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, от повдигнато срещу него
обвинение, за което е бил оправдан с присъда от 08.06.2018 г. по ВНОХД №
4738/2017 г. на СГС, НО, VIII с-в, ведно със законната лихва върху главницата
от 29.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за неимуществени вреди
за разликата над уважения размер от 8 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000
лв. като неоснователен и недоказан. Със същото решение П.НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
БУЛСТАТ ******, с адрес: гр. София, бул. „******е осъдена да заплати на П.К.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 130
лв., представляваща направените в настоящето производство разноски, както и да
заплати на адв. В.Б. - САК, със служебен адрес: ***, пл. „******,оф. 5, на основание чл. 38 от ЗА, сумата от 452 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част на
исковете.
Недоволен от постановеното решение в ЧАСТТА, с която е уважен искът с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., е
останал ответникът в първоинстанционното производство
П.на Република България, който в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК, го обжалва с твърдение, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в противоречие на материалния закон - разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че искът е недоказан в уважения размер, вrедите не представляват
пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Ищецът не доказва
характера и степента на търпените неимуществени вреди в уважения размер. Искането към въззивната инстанция е да отмени изцяло
решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения иск, евентуано да
да редуцира присъденото обезщетение като неотговарящо на критериите за
справедливост, визирани в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор от 02.06.2020 г. на така депозираната въззивна жалба, с който се оспорва
жалбата като се поддържа, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно и се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Решението в
ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди с правно
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за горницата над 8 000 лева до пълния
предявен размер от 20 000 лева, като необжалвано от ищеца, е влязло в законна
сила.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В случая съдържащите се в
жалбата оплаквания са нарушение на материалния и процесуалния закон и
необоснованост.
При съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства решаващият въззивен
състав приема за установено следното:
От
представените с исковата молба и приложени с НОХД № 11414/2011г. на СРС, НО,
103 с-в писмени доказателства е видно следното:
С постановление от 08.06.2011 г. на СРП П.К.Т. е привлечен като обвиняем по досъдебно
производство ЗМ № 611/2011 г. по описа на 09 РУП-СДВР и пр.пр. № 12032/2011 г. по
описа на СРП за престъпление по чл.129, ал.2, пр.3, алт.1, вр. ал.1 от НК, за
което се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години, и по
отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. Постановлението
за привличането му в качеството на обвиняем е предявено на ишеца на 10.06.2011
г. С обвинителен акт по същото досъдебно производство ищецът П.К.Т. е обвинен
за престъпление по чл.129, ал.2, пр.3, алт.1, вр. ал.1 от НК. С присъда от
30.09.2016 г. по НОХД № 11414/2011г. на СРС, НО, 103 с-в, ищецът е бил признат
за виновен в това, че е причинил на Н.П.С.средна телесна повреда, наложено му е
наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 месеца, като изпълнението на
наказанието е отложено с изпитателен срок 3 години. С присъда от 08.06.2018г.
по ВНОХД № 4738/2017 г. на СГС, HO, VIII с-в, е отменена поставената от СРС по НОХД № 11414/2011г. присъда, като ищецът
е признат за невиновен за това, че е причинил на Н.П.С.средна телесна
повреда, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение.
Видно от свидетелство за съдимост от
08.01.2020 г. ищецът Т. не е осъждан, а от приетата справка се установява, че
срещу ищеца няма образувани други наказателни производства с изключение на
това, обвинението по което е предмет на разглеждане по НОХД № 11414/2011г. на
СРС, НО, 103 с-в.
От изслушаната и приета като неоспорена
от страните пред първоинстанционния съд СПЕ
се установява, че при ищеца е била налице дистимия,
което представлява състояние, което се характеризира с хронична потиснатост на
настроението с продължителност няколко години. Установява се, че разстройството
не би възникнало без наличието на стресогенен фактор, както и че е налице
връзка между възникване на посоченото разстройство и воденото срещу него
наказателно производство.
От свидетелските показания на свидетеля
на св. И.Я.се
установява следната фактическа обстановка: Същият поддържа, че се познава с
ищеца от дълго време. Преди делото Т. бил по-позитивен и общителен с хората,
излизал с приятели, но по време на делото се свил, отказал да излиза. Преди
ходил на фитнес, след това спрял, отслабнал много, не се хранел редовно,
променил се начинът му на живот. След постановяването на оправдателна присъда, Т.
малко се „отпуснал“, но въпреки това не станал същият човек, какъвто бил преди
делото. По време на делото ищецът бил притеснен, било му трудно да завърши,
защото не можел да отиде на училище, тъй като го било страх, че момчетата, с
които станал инцидентът, са там.
Свидетелските показания на св. Н.В.установяват
следното: Свидетелят твърди, че не е познавал ищеца преди завеждане на
наказателното производство срещу него. Запознал се с него покрай брата на
ищеца. В началото Т. бил потиснат, не искал да говори с никой, но след като
станали по-близки приятели свидетелят разбрал колко е „ощетен психически“
ищецът. Нямал никакво желание да излиза с приятели. Когато са излизали заедно
със свидетеля и се случело да срещнат полицейски служители, Т. се опитвал да
избегне всякакъв контакт с тях. След оправдателната присъда, свидетелят
забелязва промяна в ищеца, която обаче била много незначителна и се състояла
едва в последните един, два месеца. Съдът
кредитира показанията на свидетелите И.Я.и
Н.В., като ги
счита за обективно и безпристрастно дадени, безпротиворечиви и кореспондиращи
едни с други, както и с останалия събран по делото доказателствен материал.
При така установените факти съдът приема от правна
страна следното:
Предявеният иск
е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален
субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност,
регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България (КРБ), вр. с чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни
актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, но тази отговорност може
да бъде реализирана при наличието на определени фактически основания. Сред тях
е и соченото в исковата молба основание, свързано с повдигането на
незаконосъобразно обвинение в извършването на престъпление, за което лицето е
оправдано с влязъл в сила съдебен акт. Държавата е надлежно пасивно
легитимирана да отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, П.или съда, при повдигнато обвинение в извършване на престъпление по
което впоследствие подсъдимият е бил оправдан с влязъл в сила съдебен акт или
наказателното производство срещу него е било прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това че наказателното производство е образувано след като
наказателното преследване е погасено по давност, или деянието е амнистирано.
За да бъде
ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т.3, пр. 1 от ЗОДОВ,
освен наличие на влязъл в сила акт, с който ищецът е оправдан, последният
следва да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер,
както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На репариране
подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от
Тълкувателно решение (TP) № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС).
Специалният закон предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, когато между двете съществува причинно-следствена връзка, което следва и от общата разпоредба на чл.51, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, която връзка не може да се предполага. По силата на чл.154, ал.1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от ищеца, извън случаите, когато се претендират вреди в рамките на обичайните такива, което бе установено по делото.
От
доказателствата по делото се установи, че срещу ищеца е било образувано и
проведено наказателно производство, като е бил обвинен в извършването на тежко престъпление от общ характер, по
което е бил оправдан с влязла в сила присъда, което е основание да бъде
ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи. Първоинстанционният
наказателен съд е постановил осъдителна присъда срещу ищеца, която е обжалвана
от последния и същата е била отменена с оправдателна присъда на въззивния съд,
която като необжалвана и протестирана е влязла в законна сила. С действията
си по предявяване и поддържане на обвинение в извършване на тежко умишлено
престъпление от общ характер, по което ищецът е бил оправдан, на същият са
причинени и е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в настъпването на
описаните в исковата молба вреди, състоящи се в негативно отражение на
психологическото му състояние, стрес, унижение и притеснения от наказателна
репресия срещу него. Срещу ищеца е имало постановена осъдителна присъда от
първоинстанционния съд, което предполага наличието на негативни емоционални
преживявания с по-интензивен характер, изразяващи се в силен стрес, притеснения
и страх, които са продължили до оправдаването му. В съдебната практика трайно е
прието, че в случай на незаконно обвинение следва да се приеме, че по време на
цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление,
за което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се притеснено и
несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и
социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в
съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени
вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства - решение
№480/23.04.2 013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на
ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. №
1107/2012 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. и др. Когато се твърдят
да са причинени болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно
увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни
обстоятелства, те следва да се докажат от ищеца съгласно разпоредбата на чл.154
от ГПК.
С оглед на изложеното,
въз основа на събраните гласни доказателства, съдът намира за установено по
делото, че в резултат на незаконното обвинение на ищеца са причинени морални
страдания, изразяващи се в негативно отражение върху социалния му живот, както
и общо върху емоционалното и психическото му състояния.
Размерът на
обезщетението на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по
справедливост. е разяснено, което Според ППВС № 4/23.12.1968 г. при определяне размера на
обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички
обстоятелства, които обуславят тези вреди. В
т. 11 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, се приема и
от съдебната практика на ВКС - решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. № 6268/2015 г. на
IV-то гр. отд. на ВКС, че понятието „справедливост“, по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни,
обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да
се вземат предвид от съда. Такива са вида, характера, интензитета и
продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал.
1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства - критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления -
умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу
него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за
всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за
увреждане на нематериални права, блага или правнозащитими интереси, а вредите
се изразяват в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на
личността, накърнена чест, достойнство и добро име в обществото. Целта на
обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото,
емоционалното и психологическо равновесие на пострадалото лице. Следва да се
приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, което е обвинено
в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва
неудобства, чувства се унизено, а също така изпитва притеснение и несигурност;
накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното
му общуване. В този смисъл е решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012
г., Г. К, IV Г. О. на ВКС.
Съвкупната преценка на обсъдените
доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника
Прокуратура на Република България, на основание чл. 2, ал.1, т.3, вр. чл. 4 от ЗОДОВ.
В случая се
установи, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказания
„лишаване от свобода“ до 6 години. При
определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като обвиняем на 10.06.2011 г.
до датата на влизане в сила на оправдателната присъда на 08.06.2018 г., което е приблизително
7 години. Следва да се отчете, че
мярката за неотклонение, взета по отношение на ищеца, е била „подписка“.
От всичко
изложено по-горе следва, че ищецът е търпял вреди от незаконното обвинение в престъпление,
като се установиха негативните промени, които са настъпили в живота му в
резултат на същото. Конкретни негативи се установиха от събраните гласни
доказателства по делото. Описаните вреди от двамата свидетели са в пряка
причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство срещу ищеца.
При
определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази и че ищецът е с чисто
съдебно минало. По делото е представена справка от СДВР за образувани
досъдебни производства срещу ищеца, от която е видно, че срещу него няма водени
други наказателни производства. От друга страна, с оглед събраните по делото
доказателства по категоричен начин се доказа, че неимуществените вреди са
причинени на ищеца именно от воденото срещу него наказателно производство, по
което впоследствие е оправдан.
Съгласно
съдебната практика, като ориентир за определяне паричния еквивалент на
неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към
периода на увреждането, както и да се отчете обстоятелството, че осъждането на
държавата в лицето на процесуалния й субституент - П.за заплащане на
обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като
размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Размерът
на паричното обезщетение, като еквивалент на претърпените неимуществени вреди
се определя с оглед критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Този критерий
включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите
блага са имали за своя притежател. Справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД
не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Относно критериите, въз основа на които следва да бъде
определено „по справедливост“ обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в
резултат на незаконосъобразно наказателно преследване, приключило с
оправдателна присъда е постановена задължителна съдебна практика - т. 11 (т.
II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от TP № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на
ВКС, както и решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. № 6268/2015 г. на IV ГО на
ВКС, която настоящият съдебен състав съобрази. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за
всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
Съгласно
практиката на Върховния касационен съд (решения по гр. д. № 820/2012 г., IV г.
о. и по гр. д. № 2829/2015 г., IV г. о.), при предявен иск за обезщетяване на
неимуществени вреди в хипотезите по чл. 2 от ЗОДОВ, за размера на обезщетението
е от значение как неоснователното обвинение се е отразило върху личния,
обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на
увредения. В конкретния случай се установи, че ищецът е претърпял вреди във
връзка със социалния му живот, които са вследстие от незаконното обвинение и
които са се отразили силно върху емоционалното му състояние и са довели до
изпитване на по-дълбоко чувство на унижение, с оглед на обстоятелството, че
инцидентът се е случил в училищна среда и слухът за образуваното срещу ищеца
наказателно производство е станал достояние на неговите връстници в училище.
Следва да се отчете, че наказателното производство, което е продължило 7 години, е започнало, когато ищецът е бил
на изключително млада възраст и все още е бил ученик. Трябва да се
сържи сметка за това, че е оправдано уплахата, притесненията и стресът, причинени
от такъв външен фактор като незаконно обвинение в извършване на тежко умишлено
престъпление на младеж в такава крехка възраст, да са със значително по-висок
интензитет, още повече че наказателното делото е продължило 7 години и е
белязало по негативен начин един от най-важните и формиращи човека като личност
периоди. Установената от вещото лице по изслушаното и прието по делото като
неоспорено заключение у ищеца дистимия, която представлява състояние, което
се характеризира с хронична потиснатост на настроението с продължителност
няколко години, потвържава горните изводи на съда. Вещото лице е
категорично, че разстройството не би възникнало без наличието на стресогенен
фактор, какъвто е повдигнатото незаконно обвинение, както и че е налице връзка
между възникване на посоченото разстройство и воденото срещу него наказателно
производство. Установено е по делото, че ищецът е търпял унижение и неудобства,
бил е обект на подмятания, коментари и одумвания, бил е отбягван от част от
обкръжението му, притеснявал се е да посещава училищните занятия, самият той се
е изолирал от средата си, притеснявал се е от присъствието в близост на органи
на реда, като всичко това му се е случило по причина на незаконното обвинение. Неяснотата
около изхода на наказателното производство и наличието на осъдителна присъда на
първоинстанционния съд оправдават настъпилите у ищеца по-интензивни чувста на
притеснение, несигурност и демотивация. Ето защо в конкретния случай справедливостта
изисква определяне на обезщетение за търпените неимуществени вреди по-голям
размер от обичайния.
Предвид всички
установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на
процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и
стандарта на живот в страната (минимална работна заплата от 650 лв.),
настоящият въззивен състав намира за
справедливо обезщетение от 8 000 (осем хиляди) лв., което би репарирало процесните
неимуществени вреди, търпени от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в
пари и да се овъзмездят с парично обезщетение), което да е достатъчно по
размер и същевременно да не води до неговото неоснователно обогатяване. Този
размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените болки
и страдания, както и на вида на упражнената спрямо ищеца процесуална принуда.
Поради
изложеното съдът приема, че искът е основателен и доказан до посочения размер
от 8 000 лева, поради което правилно първоинстанционният съд го е определил в
този размер.
Съдът счита, че
сумата от 8000 лева справедливо ще поправи вредите, които ищецът е понесъл от
незаконно повдигнатото обвинение срещу него.
Изводите на
настоящата инстанция съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, поради
което в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е
длъжна да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, като
правилно и законосъобразно.
Върху така
определеното обезщетение за неимуществени вреди принципно се дължи законна
лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, но с оглед
диспозитивното начало и доколкото такава се иска от по-късен момент – датата на
завеждане на исковата молба в съда, то правилно първостепенният съд е присъдил
такава за периода от подаване на исковата молба в съда - 29.8.2019г. до
окончателното изплащане на сумата.
При този изход на делото право на разноски има въззиваемият
П.К.Т.. От представения по делото договор за правна защита и съдействие е
видно, че като основание за сключването му е отразена разпоредбата на чл. 38 от
ЗА, поради което, и доколкото съдът не може да изследва дали реално са налице
предпоставките за сключване на договора на това основание, на процесуалния представител
на въззиваемия-ищец - адв. В.Б. – САК, следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 730
лв., който е съобразен с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума П.на Република България следва да
бъде осъдена да му заплати.
При тези мотиви,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 45850 от 19.02.2020 г. по гр.д. № 50289/2019 г.
по описа на СРС - ГО, 35 състав.
ОСЪЖДА П.НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, БУЛСТАТ ******, с адрес: гр. София, бул. „******да заплати
на адв. В.Б. - САК, със служебен адрес: ***, пл. „******, оф.
5, на основание чл. 38 от ЗА сумата от 730 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на
ищеца П.К.Т. пред СГС, осъществено безплатно на основание на чл. 38 от ЗА.
Решението в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният иск за
неимуществени вреди с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за горницата
над 8 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева, като необжалвано от ищеца, е влязло в законна
сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.