Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 29.09.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Административен
съд - Русе, в публично заседание на 16 септември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при
секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА и в присъствието
на прокурора ДИАНА
НЕЕВА като разгледа
докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА КАН дело № 300 по описа за 2020
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 63, ал. 1, изречение 2 от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.
Постъпила е касационна жалба от Сектор „Пътна полиция“
при Областна дирекция на МВР – Русе, депозирана чрез процесуален представител - главен
юрисконсулт Гергана Димитрова, против Решение № 413 от 05.06.2020 г.,
постановено по АНД № 628/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, с
което е отменено изцяло Наказателно постановление (НП) № 20-1085-000344 от
25.02.2020 г. на Началник на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, с
което на И.И.И. *** за нарушение на чл.140, ал. 1 от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП) и на основание чл.175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП са наложени
кумулативно административни наказания „глоба” в размер на 200 (двеста) лева и
„лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца и е осъден Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Русе да заплати на И.И.И. ***, ЕГН ********** сумата от 400
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. В жалбата се
навеждат оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на
материалния закон и за недопустимост – в частта на решението относно присъждане
на разноски. Иска да се отмени решението на РС - Русе и вместо него да се
постанови друго, с което да се потвърди издаденото наказателно постановление. Претендира
се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за
прекомерност на разноските, в случай че ответникът представи списък на разноските
или договор за правна защита с по-висок размер от определения съгласно Наредба
№ 1/2004 г.
Касационният ответник - И.И.И. ***, чрез процесуален
представител, в съдебно заседание в хода по същество на делото, оспорва
основателността й. Претендира присъждането на разноски за настоящото
производство, съгласно представен списък на разноските.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за основателност на жалбата. Намира постановеното от РРС решение за
неправилно, а издаденото наказателно постановление за законосъобразно.
Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни
основания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, като
извърши касационна проверка на обжалваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК,
прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в
срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила съдебен акт на районен съд,
постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежи на
разглеждане.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че
нарушението по чл. 175, ал. 3, пр. 1, във връзка с чл. 140, ал. 1 от ЗДвП е
несъставомерно поради липса на елементи от обективна /не е категорично доказано
авторството на деянието/ и субективна страна /липсва пряк умисъл при извършване
на нарушението/ на същото, което налага отмяна на оспореното пред него
наказателно постановление.
Решението на районния съд е правилно като краен
резултат в частта, в която е отменено наказателното постановление, макар и настоящата
съдебна инстанция да не споделя мотивите на въззивния съд.
Административнонаказателната отговорност на
И. И. е била ангажирана за това, че на 25.11.2019 г., около 08:15 часа, в
община Русе, на път първи клас № I-5 в района на км. 6+000,
посока гр. Бяла, е управлявал л.а. “Мицубиши Спейс Стар“, с рег. № Р2679КМ,
негова собственост (видно от договор за покупко-продажба № 11090 от 16.09.2019
г.), който не е бил регистриран по надлежния ред, с което наказаното лице е осъществило
състава на административно нарушение по чл. 175, ал. 3, пр. 1, вр. с чл. 140,
ал. 1 от ЗДвП. Управляваното от наказаното лице МПС е било с прекратена регистрация
на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП, като след изтичане на двумесечен срок от
датата на сключване на договора, с който се прехвърля собствеността, СРМПС и
табелите с регистрационен номер са невалидни.
На първо място настоящата съдебна инстанция счита, че
авторството на нарушението не се опровергава от показанията на водения от въззивния
жалбоподател свидетел. Последният е баща на наказаното лице, което предполага и
заинтересованост на този свидетел от изхода на делото. Освен това са налице
данни, че има издаден ел. фиш от същата дата, очевидно на собственика на
автомобила, който е бил платен, т.е. не е било оспорено авторството на
деянието, което би довело до съставянето на АУАН и НП на бащата на И. И.. Това
представлява косвено доказателство в подкрепа на извода, че именно наказаното
лице е управлявало автомобила на процесните дата, час и място.
На следващо място доказана се явява
и субективната страна на деянието. Съображенията за това са следните:
Съгласно
разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗДвП, приобретателят на регистрирано пътно
превозно средство е длъжен в срок до един месец да регистрира придобитото
превозно средство в службата за регистрация на пътни превозни средства по
постоянния адрес или адрес на регистрация на собственика, освен когато пътното
превозно средство е придобито от търговец с цел продажба. Нарушението на това
материално правило за поведение е възведено в състав на административно
нарушение по чл. 180, ал. 2, т. 1, пр. посл. от ЗДвП, според който текст
наказание глоба от 20 лв. до 50 лв. се налага на приобретателя на регистрирано
пътно превозно средство, който в определения срок не съобщи по местоживеене на
службата за регистрация за придобитата собственост.
Съответно, според
правилото на чл. 140, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, по пътищата, отворени за
обществено ползване, се допускат само моторни превозни средства и ремаркета,
които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на
определените за това места. Нарушаването на това правило е обявено за наказуемо
с административно наказание по чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, според който
текст, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за
срок от 6 до 12 месеца и с глоба от 200 до 500 лв. водач, който управлява
моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред.
Очевидно е, че
изпълнителните деяния на двете нарушения са съвършено различни. За да се осъществи
състав на нарушение по чл. 145, ал. 2 от ЗДвП, задълженото лице трябва в срок
до един месец да не предприеме действие по регистриране на придобито превозно
средство в съответната служба за регистрация на ППС. Т.е. материалното правило
за поведение е за определено действие, а нарушаването му се осъществява, чрез
бездействие. Съответно, за да се наруши забраната за допускане по пътищата,
отворени за обществено ползване, само на моторни превозни средства и ремаркета,
които са регистрирани по надлежния ред, възведена в чл. 140, ал. 1, изр. първо
от ЗДвП, задълженото лице трябва да управлява моторно превозно средство, което
не е регистрирано по надлежния ред. В този случай изпълнителното деяние се
осъществява с действие, при дължимо по закон бездействие.
Съобразно легалната
дефиниция, дадена в § 2, т. 4 от ДР на Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за
регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни
средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за
регистрираните пътни превозни средства
–
„Регистрация“ е административно разрешение за превозното средство да участва в
пътното движение, включващо идентификацията на превозното средство и издаването
на табели с регистрационен номер. Според чл. 4, ал. 1 от цитираната наредба,
собственикът е длъжен да представи превозното средство и необходимите документи
в определения срок за извършване на регистрация, промяна в регистрацията или
прекратяване на регистрацията.
Анализът и
тълкуването на цитираните по-горе разпоредби, относими към настоящия казус,
водят на извода, че след валидно осъществена промяна на собствеността върху
превозното средство и непредприемане на действия от страна на новия собственик
в срок до един месец да регистрира придобитото превозно средство в съответната
служба за регистрация, същото следва да бъде квалифицирано като моторно
превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред, по смисъла на чл.
140, ал. 1 от ЗДвП. Т.е. състоянието на превозното средство „нерегистрирано по
надлежния ред моторно превозно средство“ е пряка последица от неизпълнение в
срок на задължението по чл.145, ал. 2 от ЗДвП.
Принципът
„Ignorantia legis non excusat“ налага приобретателят на моторно превозно
средство, което той не е регистрирал по реда и в срока по чл. 145, ал. 2 от ЗДвП, да знае, че това МПС не е регистрирано по надлежния ред и съответно не е
снабдено с административно разрешение да участва в пътното движение.
Следователно нерегистрирането на превозното средство по реда на чл. 145, ал. 2
от ЗДвП, само по себе си е пречка, то да бъде управлявано по пътищата, отворени
за обществено ползване. Ясно е при това положение, че последващото служебно
прекратяване на регистрацията на автомобила по реда на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП и
чл. 18, т. 2, във вр. с чл. 18б, ал. 1, т. 10 от
цитираната по-горе наредба, не променя по никакъв начин, възникналата вече
недопустимост, същото превозно средство да бъде управлявано по пътищата,
отворени за обществено ползване. Ето защо, ирелевантен по отношение на
нарушения като процесното е фактът, дали служебното прекратяване на
регистрацията на автомобила е съобщена на собственика и дали административният
орган има задължение да съобщава това обстоятелство.
Независимо от
горното обаче настоящата съдебна инстанция счита, че в конкретния казус са
налице предпоставки случаят да бъде квалифициран като маловажен по смисъла на
закона и да се приложи разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.
Преценката за маловажност на случая подлежи на съдебен
контрол и когато съдът констатира, че предпоставките по чл. 28 от ЗАНН са
налице, а наказващият орган не го е приложил, това е основание за отмяна на НП
поради противоречие със закона (арг. ТР № 1/2007 г. на ОС на НК на ВКС).
Съгласно нормата на чл. 28 от ЗАНН за маловажни случаи
на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание,
като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на
нарушение ще му бъде наложено административно наказание. ЗАНН не съдържа легално определение
на понятието “маловажен случай”, затова на основание чл. 11 от ЗАНН субсидиарно
следва да се приложи НК.
Според чл. 93, т. 9 от НК “маловажен случай” е този,
при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на
вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
престъпление от съответния вид.
Касационният съд приема, че „маловажен случай” ще е
налице, ако съвкупната преценка на посочените по-горе обстоятелства обуславя
по-ниска степен на обществена опасност на конкретно извършеното нарушение в
сравнение с обикновените случаи на административни нарушения от съответния вид.
Фактическите установявания, свързани с
конкретния казус, указват именно на маловажност по смисъла на закона.
Управляваният от И. И. автомобил е бил с прекратена регистрация от 17.11.2019
г., като процесното нарушение е извършено на 25.11.2019 г., т.е. в кратък срок
– само седмица след прекратяване на регистрацията. На следващо място не се твърди и не се
установява, този пропуск на задълженото лице, да е станал причина за
извършването или да е създал някакви предпоставки за извършването на някакви
други административни нарушения или престъпления. Не се твърди и не се
установява автомобилът да е с нередовен идентификационен номер (VIN) или пък да
е бил придобит от И. И. или неговия праводател по неправомерен начин.
По горепосочените съображения касационният съд счита,
че в конкретния казус е приложима нормата на чл. 28 от ЗАНН и нарушението следва да
се квалифицира като маловажен случай по смисъла на закона.
Изложеното до тук
налага да се приеме, че като краен резултат, постановения от първата съдебна инстанция
съдебен акт, с който е отменено оспореното пред нея наказателно постановление,
се явява съответен на закона и като такъв следва да бъде оставен в сила.
Решението на РС –
Русе, в частта, с която е осъден Сектор ПП при ОД на МВР – Русе да заплати на И.И.И. *** сумата от 400 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, не се явява недопустимо, както сочи касационният жалбоподател, а
неправилно.
На първо място неправилно разноските за адвокатско възнаграждение на
жалбоподателя са вменени в тежест на Сектор
„Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР – Русе. Съгласно легалното
определение, дадено в § 1, т. 6 от ДР на АПК /ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от
1.01.2019 г./, приложим на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, „поемане на разноски
от административен орган“ е поемане на разноските от юридическото
лице, в структурата на което е административният орган. По арг. на чл. 9, ал. 1
от Правилника за устройството и дейността на Министерството на вътрешните
работи, Сектор „Пътна полиция“ е звено в Областна дирекция на МВР – Русе, която
съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 от ЗМВР се явява юридическото лице, в
чиято структура се намира едноличният административен орган, издал отменения
санкционен акт, респ. страната –ответник в производството пред РРС – сектор ПП.
На следващо място, пред първата съдебна инстанция е проведено
заседание на 05.06.2020 г., на което е обявен за решаване повдигнатия пред нея
спор. Най-късно в това съдебно заседание е следвало да се поискат направените
във въззивното производство разноски. Това не е било сторено от страна на
процесуалния представител на въззивния жалбоподател, само е бил представен
списък на разноските
Според
разпоредбата на чл. 80 ГПК, както и съгласно т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по Тълкувателно дело № 6/2012 г. на
Общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен
съд, претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното
заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната
инстанция. Следователно това е крайният момент, до който може да се иска
присъждане на разноски, включително и възнаграждение за адвокат.
Съгласно
чл. 80 от ГПК, субсидиарно приложим на основание правната норма на чл. 144 от АПК вр. чл.63, ал.3 от ЗАНН, страната, която е поискала присъждане на разноски,
представя на съда списък на разноските. Той съдържа основанието за присъждането
им и претендирания размер, а освен това е процесуално условие за допустимостта на
производството за изменение на съдебния акт в частта му за разноските /чл.248 ГПК вр. чл. 144 от АПК вр. чл.63, ал.3 от ЗАНН/. Списъкът обаче не замества
липсващото изрично искане на страната. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК,
приложима в производството по оспорване на наказателни постановления на
основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, урежда правните последици от основателността
на оспорването, предвиждайки субективното процесуално право на съдебни
разноски. Този законов текст обаче не може да се тълкува като регламентиращ
служебното задължение на съда сам да определя разноски и служебно да ги
присъжда, без надлежно сезиране от страна по делото. Непоискването
на направените разноски пред РС - Русе преклудира и възможността за тяхното
присъждане. В този смисъл е и практиката на ВАС, намерила отражение в Определение № 12647 от 23.10.2017 г.
на ВАС по адм. д. № 11787/2017 г., IV о., както и Определение № 1386 от 9.02.2015
г. на ВАС по адм. д. № 1774/2014 г., III о. Районният съд неправилно е присъдил разноски в
полза на въззивния жалбоподател, без такива да са били изрично поискани. По
гореизложените съображения решението на Районен съд – Русе в тази му част
следва да бъде отменено.
При изхода на делото
пред настоящата инстанция, сторените от касатора разноски следва да останат за
негова сметка, а на ответника следва, съгласно чл. 63, ал. 3 от ЗАНН,
да бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Предвид
доказателствата, приложени на л. 18 и л.19 от касационното дело, договореното и
заплатено адвокатско възнаграждение е 400 лв. С оглед отправеното от
процесуалния представител на касатора, на основание чл. 63, ал. 4 от ЗАНН,
възражение за прекомерност, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за
адвокат в размер на 300 лв. на основание чл. 18, ал. 4
от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения,
в действащата редакция към датата на приключване на производството пред
настоящата инстанция на ДВ, бр.68/2020 г. При съобразяване на горецитираните
разпоредби на § 1, т. 6 от ДР на АПК, чл. 9, ал. 1 от Правилника за
устройството и дейността на МВР и чл. 37, ал. 2 от ЗМВР разноските се възлагат
на ОД на МВР-Русе, в чиято структура се намира сектор ПП и издателят на
процесното наказателно постановление.
Мотивиран така и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН,
във вр. с чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Административният съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение № 413
от 05.06.2020 г., постановено по АНД № 628/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, в
частта, с която е отменено изцяло Наказателно постановление № 20-1085-000344 от
25.02.2020 г. на Началник на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе.
ОТМЕНЯ Решение № 413 от 05.06.2020 г.,
постановено по АНД № 628/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, само в частта му за разноските, в която
Сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР – Русе е осъден да заплати
на И.И.И. ***, ЕГН **********, сумата от 400 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
МВР - Русе да заплати на И.И.И. ***,
ЕГН **********,
сумата от 300 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната
инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.