Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 260042

                                     

гр. Пловдив, 18 март 2021 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на  първи март  две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА АРНАУДОВА

                                             ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

                           РУМЯНА ПАНАЙОТОВА

 

с участието на секретаря Стефка Тошева като разгледа докладваното от съдията Панайотова в.гр.д. № 44/2021 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх .№ 2126/15.12.2020 г. от Н.А.А. ,представляван от адв.Я. против решение № 20185/24.11.2020г. ,постановено по гр.д.66/20 г. по описа на ОС – Кърджали ,с което е уважен предявен против него иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане  на М. Р. А. в размер на 100 000 лв.,произтичащо от договор за паричен заем от 05.03.2008 г. и анекс към нето от 18.01 .2019 г. ,и двата  с нотариална заверка на подписите. По съображенията ,подробно изложени във въззивната жалба  жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно и заявява искане същото да бъде отменено и да бъде постановено друго ,с което предявеният против него иск бъде отхвърлен ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

От въззиваемия М.Р.А. ,представляван от адв.Т. е постъпил отговор , с който се оспорва въззивната жалба и по съображения, подробно изложени ,счита решението за правилно и законосъобразно и заявява искане същото да бъде потвърдено ведно с присъждане на разноски.

 Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Гр.д. 66/20 г. по описа на ОС – Кърджали е образувано по иск ,предявен от М.Р.А. против Н.А.А.  по чл.422 от ГПК  за установяване съществуването на вземане на първия по отношение на втория за сумата от 100 000 лв.,произтичащо от договор за заем от 05.03.2008 г. с нотариална заверка на подписите и анекс към него от 18.01.2019 г. също с нотариална заверка на подписите ,за която сума първият се е снабдил със заповед по чл.417 от ГПК.

Ищецът е твърдял ,че между страните е сключен договор за паричен заем от посочената дата  с нотариална заверка на подписите и анекс към него от 18.01.2019 г. ,по който договор е предоставил на ответник сумата от 100 000 лв. ,което обстоятелство е удостоверено в чл.1 от Анекса , а в чл.2 от същия е уговорен падеж на задължението на ответника да върне заетата сума 15.01.2020 г. ,което задължение същият не е изпълнил ,поради което ищецът се е снабдил със заповед по чл.417 от ГПК .Против тази заповед е постъпило възражение от ответника   по чл.414 от ГПК ,поради и което ищецът е предявил настоящия иск по чл.422 от ГПК .

Ответникът от своя страна е оспорил иска като счита същият за недопустим поради изтекла погасителна давност. Направил е възражение ,че липсват доказателства сумата да е предадена от ищеца и съответно получена от него,както и че ищецът не е разполагал с такава парична сума нито в брой ,нито по банкови сметки.

Съдът с обжалваното решение е приел иска за доказан по основание и по размер ,поради което е уважил същия като  е присъдил и разноски включително и тези в заповедното производство.

По делото е представен договор за заем с нотариална заверка на подписите от 05.03.2008 г. ,сключен между страните ,с който е уговорено ,че ищецът в качеството на заемодател  се задължава да предаде в собственост на заемателя – ответник сумата от 100 000 лв. , която ще бъде предадена в брой в деня на подписване на настоящия договор  и нотариалната му заверка ,а последният се задължава да  я върне в срок до три дни след поискване от страна на заемодателя.С анекс от 18.01.2019 г. също с нотариална заверка на подписите  страните са се споразумели във връзка с  посочения договор за заем ,че заемната сума е предадена на заемателя в дена на подписване на договора – 05.03.2008 г. ,както и че заемополучателят дължи връщане на сумата от 100 000лв.на  заемодателя в срок до 15.01.2020 г.

От гореустановеното  се налагат следните изводи : договорът за паричен заем  е реален договор ,т.е. за  да възникне право валидно заемно правоотношение следва паричната сума да е реално предадена от заемодателя на заемополучателя. В случая  доказателства за това е  посоченият анекс с нотариална заверка на подписите ,който като частен писмен документ  ,подписан от  лицата ,които са го издали съставлява доказателства за изявленията в него.А  в посочения анекс страните изрично са се съгласили ,че заемната сума е предадена от ищеца на ответника на 05.03.2008 г.Следователно изводът е,че между тях е налице заемно правоотношение ,задължението на ответника по което да върне паричната сума  в срок до уговорения падеж 15.01.2019 г. безспорно е останало неизпълнено.В тази връзка ответникът се позовава на изтекла в негова полза погасителна давност в хипотезата на чл.114 ал.2 от ЗЗД ,съобразно която разпоредба ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В конкретния случай с договора за заем от 0503.2008 г. страните са уговорили ,че заемателят се задължава да върне на заемодателя заемната сума в срок до три дни от поискването ,при което положение следва да се приеме ,че общата 5 годишна погасителна давност е започнала да тече от възникване на задължението ,т.е. от 05.03.2008 г. ,когато парична сума е реално предадена на ответника и оттук следва ,че към 06.03.2013 г. вземането на заемодателя е погасено по давност.С подписване обаче на анекса  от 18.01.2019 г. ,когато давността е вече изтекла , страните не са удължили давностния срок ,както се поддържа от ответника ,а изявленията ,обективирани в него съставляват отказ от страна на ответника от изтеклата в негова полза погасителна давност .

При това положение ,при правно валидно възникнало заемно правоотношение , отказ от страна на заемателя от давността ,след като същата е изтекла  и неизпълнение на задължението да върне заемната сума на падежа се налага извода ,че ищецът има вземане спрямо ответника за  процесната сума като тук следва да се каже ,че възражението ,поддържано и във въззивната жалба ,че ищецът не е разполагал фактически с тази сума е ирелевантно  доколкото това обстоятелство е извън предмета на спора.

Гореказаното налага извода,че предявеният установителен иск от М.А. против Н.А.  в хипотезата на чл.422 от ГПК се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, до които изводи е стигнал и първинстанционният окръжен съд с обжалваното решение ,което се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед на този резултат на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски  като направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение ,заплатено от М.А. на адв.И. е неоснователно доколкото същото е в размер на 3 500 лв. и е изцяло съобразено с минималното такова съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ето защо съдът

 

                                            Р       Е       Ш       И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20185/24.11.2020г. ,постановено по гр.д.66/20 г. по описа на ОС – Кърджали.

ОСЪЖДА Н.А.А., с ЕГН **********,***, да заплати на М.Р.А., с ЕГН **********,***  разноски за настоящата инстанция в размер на 3 500 лв.,представляващи заплатено адвокатско възнаграждение .

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ:   1.                                    2.