№ 1508
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20231100509185 по описа за 2023 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника – Р. В. В., с ЕГН **********, срещу
решение №8707 от 25.05.2023г., постановено по гр.дело №55589/2022г. по описа на
СРС, Г.О., 168-ми състав, в частта, в която e признато за установено по предявения от
"ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, против Р. В. В., с ЕГН
**********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1
ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 1325.19
лв., представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит
№40001983748 от 11.11.2020г., ведно със законна лихва от 26.11.2021г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК от 10.12.2021г. по ч.гр.дело №67798/2021г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав;
както и в частта, в която е осъден Р. В. В., с ЕГН **********, да заплати на "ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, на основание чл.78, ал. 1 ГПК сумата
от 126.96 лв., направени разноски в исковото производство.
Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционото решение в обжалваната част, като
1
постановено в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на събраните
по делото доказателства. Оспорва се валидността на облигационното правоотношение
между страните, възникнало на основание сключен между тях договор за
потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., по силата на който ищецът в
качеството на кредитор е предоставил на ответника в качеството на кредитополучател
кредит в размер на 2600 лв., като последният се е задължил да го върне на 12 месечни
вноски, ведно с уговорената договорна лихва, с краен падеж на последната вноска
01.11.2021г.. Оспорва да е подписвал искане за отпускане на потребителски кредит,
договора или стандартен европейски формуляр. Поддържа, че е упражнил правото си
на отказ от договора на основание на чл.29 ЗПК чрез писмена молба, изпратена на
24.11.2020г. по имейл до ищцовото дружество, в която е заявил желанието си да върне
преведената му сума от 2600 лв.. Твърди се, че не е превел в срок от 30 календарни
дни от сключването на договора по банковата сметка на "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД сумата от 2600 лв., тъй като не му е била предоставена
информация за точната сума, която дължи – главница и лихва. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и постанови друго, с което
да отхвърли предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като неоснователен и недоказан.
Претендира присъждане на разноски, сторени пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********,
чрез юрисконсулт Г.П., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното
съдебно решение в обжалваната част е законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен
извод, че е била изпълнена процедурата за сключване на валиден договор за
предоставяне на кредит от разстояние, както и че по делото са налице убедителни
доказателства, че кредиторът е превел сумата, предмет на сключения договор за
кредит, по банкова сметка, на която е титуляр ответника, т.е. последният е усвоил
отпуснатия кредит. Следователно правилен се явява изводът на първоинстанционния
съд, че по делото е доказано, че между страните е бил сключен валиден договор за
потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., поради което са налице
основанията в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответника за
заплащане на дадената в заем сума. По изложените аргументи моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваната част като правилно
и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Предявени са от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, срещу Р.
В. В., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителен иск
2
с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК за сумата 1325.19 лв., представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., ведно със
законна лихва от 26.11.2021г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.12.2021г. по ч.гр.дело №67798/2021г. по
описа на СРС, Г.О., 168-ми състав, както и осъдителен иск с правно основание чл.79,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за заплащане на сумата 650.00 лв., представляваща
възнаграждение за закупена услуга "Фаст" по договор за потребителски кредит
№40001983748 от 11.11.2020г., ведно със законна лихва от 26.11.2021г. до
окончателното й изплащане.
С оглед предмета на подадената въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която e признато за установено
по предявения от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, против Р.
В. В., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК, че
ответникът дължи на ищеца сумата 1325.19 лв., представляваща неизплатена главница
по договор за потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., ведно със законна
лихва от 26.11.2021г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.12.2021г. по ч.гр.дело №67798/2021г. по описа на
СРС, Г.О., 168-ми състав.
Постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения "ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, против Р. В. В., с ЕГН **********,
осъдителен иск с правно основание чл.79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за заплащане на
сумата 650.00 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга "Фаст" по
договор за потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., ведно със законна
лихва от 26.11.2021г. до окончателното й изплащане, е влязло в сила като необжалвано
и не е предмет на инстанционен контрол.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват релевантни за конкретния правен спор факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259,
3
ал.1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по
същество.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на
ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл.414, ал.2 ГПК,
а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1
(сега ал.4) ГПК и същите са допустими. По същество решението на СРС в
обжалваната част е правилно, крайните изводи на съда кореспондират на събраните по
делото доказателства и са обосновани при правилно тълкуване и прилагане на
материалния закон. За да постанови съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, против Р. В.
В., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК като е
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 1325.19 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит
№40001983748 от 11.11.2020г., ведно със законна лихва от 26.11.2021г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК от 10.12.2021г. по ч.гр.дело №67798/2021г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав,
първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от валиден договор за
потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г., сключен от разстояние,
съобразно изискванията на ЗПФУР. Изложени са съображения, че кредитодателят е
изправна страна и е предоставил на насрещната страна заемната сума, който извод е
мотивиран от ангажираните по делото доказателства. Районният съд е счел, че
кредитът е станал изискуем поради настъпил краен падеж на договора, както и че
общо дължимата сума по него след направените плащания от ответника е в размер на
1325.19 лв., непогасена главница. Така обоснованият краен извод е мотивирал
първостепенният съд да уважи изцяло предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.6
ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
4
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на
оспорения съдебен акт. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на
предявения от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, против Р. В.
В., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите във въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
За основателността на иска с правно основание чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл.9 ЗПК, следва да се установи наличието на облигационно
отношение по договор за кредит, сключен от разстояние, по силата на което ищецът в
качеството на кредитодател е предоставил на ответника в качеството на
кредитополучател в заем процесната сума, а ответника се е задължил да я върне на
падежа.
В конкретния случай от представения по делото договор за потребителски кредит
№40001983748 от 11.11.2020г. се установява, че на посочената дата между ищеца -
"ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като кредитор и ответника - Р. В. В., като
кредитополучател, е сключен договор при Общи условия, от разстояние
съобразно ЗПФУР , по силата на който ищцовото дружество се е задължило да предаде
в собственост на насрещната страна сума в размер на 2600 лв., с уговорен срок на
кредита – 12 месеца /краен падеж - 01.11.2021г./, при фиксиран годишен лихвен
процент (ГЛП) – 41.00 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48.46 %.
Потребителят поел задължение да върне предоставената му в заем сума при
договорените условия като заплаща ежемесечно погасителни вноски. Страните са
договорили, че изплащането на кредита ще се извършва чрез банкови преводи, а
екземпляр от сключения договор ще бъде изпратен на предоставения от ответника
електронен адрес. Страните по договора предварително и изрично се уговорили, че ще
признават електронния подпис, положен чрез сайта на доставчика на услугата със
стойността на саморъчен подпис в отношенията помежду си по смисъла на чл.13, ал.4
от ЗЕДЕП. Кредитополучателят е декларирал, че е запознат с Общите условия към
договора, които са му предоставени на посочения от него електронен адрес.
На следващо място по делото е представено банково извлечение от 11.11.2020г., от
5
което е видно, че на посочената дата – 11.11.2020г. по банкова сметка, с титуляр
ответника е получена сумата от 2600 лв. с превод, направен от "ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, по договор за заем. Така приетото по делото банково извлечение в
хода на съдебното производство не е оспорено по съдържание от ответника, поради
което доколкото удостоверява неизгодни за ответника факти /получаване на паричната
сума по банкова сметка, чийто титуляр е ответника, като основание за извършения
превод е посочен процесния договор за кредит/ следва да се приеме, че банково
извлечение се ползва с материална доказателствена сила и обвързва съда с посочените
в него факти. Следователно се налага извода, че отпусната в заем сума е усвоена от
ответника.
На следващо място в хода на производството пред СРС не е спорно между страните,
че след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение потребителят е заплатил на ищеца сумата от общо 2629.61 лв. за
погасяване на дължимите вноски по отпуснатия кредит, с които са погасени главница и
лихва.
В конкретната хипотеза неоснователни са доводите на въззивника - ответник, че
липсва съгласие на негова страна за сключване на договора за кредит. Относно
наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит се
прилагат правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/. За да е налице валиден договор, сключен от разстояние, е необходимо
електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни,
отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договор, който да е
представен на хартиен носител.
Правилен е изводът на първоинстаницонния съд, че в конкретния случай е налице
валидно сключен договор за кредит. Формата за действителност на договора за
потребителски кредит съгласно чл.10, ал.1 ЗПК е писмена - на хартиен или друг траен
носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните
по договора. Законодателят е дал дефиниция и на понятието "траен носител" в §1, т.10
от ДР на ЗПК, а именно това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация. В настоящият случай договорът е сключен по електронен път.
Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3, ал.1 от
ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2, ал.1 и ал.2
ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ (изм. -
6
ДВ, бр.100/2010г., в сила от 01.07.2011г.) - за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление
за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис (чл.13, ал.3 от ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен - арг. чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ. Когато посочените предпоставки са налице,
създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава,
каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 от
ГПК) - в този смисъл решение №70 от 19.02.2014г. по гр.дело №868/2012г. по описа на
ВКС, Г.К., IV Г.О., определение №169 от 6.04.2017г. по ч.т.дело №672/2017г. по описа
на ВКС, Т.К., I Т.О).
В случая по делото е представен в писмен вид договора, сключен между страните,
като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му /арг.
от чл.184, ал.1 ГПК/. Преписът има значението на носител, обективиращ частни,
подписани от страните, документи, които съгласно чл.180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне
на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на волеизявлението и съдържанието му /в този смисъл е решение
№70/19.02.2014г. по гр.дело №868/12г. по описа на ВКС, Г.К, IV Г.О./. Същият съдържа
електронно изявление /попълнен електронен формуляр/, като доколкото не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см.
на чл.13, ал.2 и ал.3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с
обикновен електронен подпис - част от електронните изявления са свързани и с
установяване на авторството на документа, като съдържат информация за
самоличността на лицето, от което изхождат изявленията - трите имена на ответника,
адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. Действително значение на подписан саморъчен
документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен
квалифициран електронен подпис /чл.13, ал.3 ЗЕДЕП/, но разпоредбата на чл.13, ал.4
ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат
на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В случая такова съгласие
е постигнато в процесния договор, като страните са се уговорили, че ще признават
електронния подпис, положен чрез сайта на доставчика на услугата, със стойността на
саморъчен подпис в отношенията помежду си по смисъла на чл.13, ал.4 от ЗЕДЕП.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е установената в чл.180 ГПК и чл.18, ал.3 ЗПФУР.
7
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр.1 ГПК, той се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В
случая ответникът не е поискал представянето на електронните документи,
представени на хартиен носител /договор, Общи условия/, поради което съдът счита,
че същите следва да бъдат ценени като доказателства в съответствие с разпоредбата
на чл.184, ал.1 ГПК, тъй като възпроизвеждането им върху хартиен носител не
променя характеристиките му и ако другата страна не поиска представянето на
документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл решение
№77/17.03.2015г. по гр.дело №2040/2014г. на ВКС, Г.К., IV Г.О.; определение
№838/21.11.2016г. по гр.дело №2687/2016г. на ВКС, Г.К., IV Г.О.; решение
№70/19.02.2014г. по гр.дело №868/2012г. на ВКС, Г.К., IV Г.О./. По тези аргументи
въззивният съд счита, че процесният договора за кредит е бил сключен в изискуемата
писмена форма.
По горните съображения и с оглед реалния характер на договора за заем съдът
приема, че след като по делото е установано по категоричен начин факта, че
заемодателят е предоставил на заемателя договорената парична сума на посочена от
ответника банкова сметка, се налага извода, че между страните е възникнало валидно
облигационно отношение по повод сключения договор за паричен заем, като
дружеството – ищец в качеството на кредитодател е изпълнил основното си
облигаторно задължение реално да предостави на ответника заемната сума от 2600 лв.,
който факт извънсъдебно се признава от ответника доколкото същият частично е
платил част от погасителните вноски. След като заемодателят е изпълнил основното си
задължение, регламентирано в правната норма на чл.240, ал.1 ЗЗД да предаде на
заемателя уговорената парична сума, за заемателят е възникнало насрещно задължение
да върне сумата, ведно с договорената цена на финансовата услуга (лихва).
На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че надлежно е
упражнил правото си на отказ от договора на основание на чл.29 ЗПК. Така
релевирания довод е бил поддържан от ответника и пред първоинстанционния съд,
който го е обсъдил задълбочено в мотивите на обжалваното решение. Изложените от
първостепенния съд аргументи, на основание на които е прието, че ответникът не е
упражнил надлежен отказ от договора, тъй като освен изпратената по имейл молба за
отказ до дружеството-кредитодател, е следвало в 30-дневен срок да върне получената
сума заедно с лихвата, начислена за периода от усвояването на средствата до датата на
връщане на главницата, което именно условие не е изпълнил, са правилни и
законосъобразни, обосновани са след съвкупна преценка на събраните по делото
8
доказателства и при правилно тълкуване на приложимите в случая и представляващи
неразделна част от процесния договор за кредит Общи условия, които ответникът е
декларирал, че е запознат като същите са му предоставени на посочения електронен
адрес. Настоящият въззивен състав напълно споделя и препраща към изложените от
първостепенния съд мотиви в този смисъл, които счита за правилни и
законосъобразни, поради което не излага собствени такива.
По изложените съображения се явяват неоснователни доводите на въззивника, че от
представените по делото писмени доказателства не е установено безспорно наличието
на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит №40001983748 от 11.11.2020г.. В случая противно на
поддържаното във въззивната жалба от съвкупния анализ на представените по делото
доказателства се налага категоричен извод, че процесният договор за потребителски
кредит №40001983748 от 11.11.2020г., е сключен по предвидени в Общите условия на
ищцовото дружество ред и начин и между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение. Съгласно уговореното в процесния договор за кредит
крайния падеж на задължението за връщане на заемната сума е 01.11.2021г.. По делото
не се твърди и не се доказва погасяването на заемната сума чрез плащане от
ответника, съответно налице са основанията в закона са ангажиране на неговата
договорна отговорност по отношение на процесното непогасено вземане, чийто краен
падеж е настъпил.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото
въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник на процесното вземане, поради
което предявеният установителен иск е основателен и доказан и като такъв правилно е
бил уважен. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и с
постановения съдебен акт е уважен изцяло предявения установителен иск, в т.ч. и в
частта на присъдените в тежест на ответника разноски, дължими с оглед изхода на
спора на основание чл.78, ал.1 ГПК, който е правилен и законосъобразен и на
основание чл.271, ал.1 ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция. При определяне на размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия
съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8
от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с
оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението,
което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт,
се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид
9
дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към
Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение
разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в
полза на въззиваемия-ищец юрисконсултско възнаградение следва да се определи от
съда в размер на 100 лв., която сума е съобразена с фактическата и правна сложност
на спора и извършените процесуални действия от юрисконсулта - подаден писмен
отговор, без да е осъществено процесуално представителство в съдебно заседание.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №8707 от 25.05.2023г., постановено по гр.дело
№55589/2022г. по описа на СРС, Г.О., 168-ми състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р. В. В., с ЕГН **********, с адрес: град Ловеч, ж.к."*******",
бл******* да заплати на "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул."България" №49, бл.53Е, вх.В; на
правно основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100 лв. /сто лева/,
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280,
ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10