№ 882
гр. София, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20251000500060 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство ЗД „БУЛ ИНС“ АД и
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалваното решение е връчен
редовно на 20.06.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 24.06.2024 г.)
обжалва с въззивна жалба вх. № 274123/24.06.2024 г. Решение №
260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д. № 4370/2019 г. по описа на СГС,
ГО, І-14 състав в частта, с която е осъден да заплати на Д. З. Г. сума в размер
на 60 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на
Ю. Д. Г., ведно със законната лихва от 29.03.2016 г.
Въззивната жалба е подадена чрез пълномощник адвокат И. надлежно
упълномощен съобразно пълномощни приложени на стр.36, 37 от
първоинстанционното дело.
Дължимата държавна такса е внесена с вносен документ от 05.08.2024 г.
С оглед на горното съдът е сезиран с редовна и процесуално допустима
въззивна жалба.
Твърди се, че решението в обжалваната му част е недопустимо и
1
неправилно. Поддържа се, че деянието на застрахования при ответника водач
не е в пряка връзка с настъпилото ПТП. Твърди се, че не е доказана пряка
връзка между конкретно нарушение на правилата за движение по пътищата от
страна на водача на лек автомобил Мерцедес и настъпилия инцидент. Не е
доказано деянието му да е противоправно, поради което и застрахователят не
носи отговорност на това основание. Поддържа се, че предвид оправдателната
присъда и липсата на доказателства, потвърждаващи твърдението на ищеца от
исковата молба за противоправно деяние, състоящо се в пресичане на двойна
непрекъсната линия тип М2, не може да се приеме да е проведено пълно
доказване на всички елементи от фактическия състав на деликта. Развиват се
подробни съображения по съществото на спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции или да намали
присъденото обезщетение, ведно със законните последици по отношение на
лихвата и разноските. Претендират се разноските, включително за адвокатско
възнаграждение, сторени от ответника и пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна-ищецът Д. З. Г. чрез процесуалния му представител
адвокат Х. с надлежно учредена представителна власт с пълномощно
приложено към първоинстанционното дело /л.2/ гр.д.№ 4370/2019 г. Оспорва
изцяло въззивната жалба по съображения подробно изложени и касаещи спора
по същество.
Моли съда да остави жалбата на ответника без уважение и да потвърди
решението в обжалваната му част. Претендира направените разноски за
адвокатско възнаграждение.
Ищецът в първоинстанционното производство Д. З. Г. и в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалваното решение е връчен редовно на
01.07.2024 г., а въззивната жалба е подадена чрез ССЕВ на 15.07.2024 г.)
обжалва с въззивна жалба вх.№ 275773/16.07.2024 г., уточнена с молба вх.№
277980/23.08.2024 г. Решение № 260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д.№
4370/2019 г. по описа на СГС, ГО, І-14 състав в частта, с която искът му за
обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Ю. Д. Г., ведно
със законната лихва от 29.03.2016 г. е отхвърлен за разликата над присъдената
сума от 60 000 лв. до сумата от 160 000 лв. и в частта, с която искът за
2
законна лихва за периода от 02.04.2014 г. до 28.03.2016 г. е отхвърлен като
погасен по давност.
Въззивната жалба е подадена чрез пълномощник адвокат Х. с надлежно
учредена представителна власт с пълномощно приложено към
първоинстанционното дело /л.2/ гр.д.№ 4370/2019 г.
Дължимата държавна такса е внесена с вносен документ от 23.08.2024 г.
С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна и процесуално
допустима въззивна жалба от ищеца Д. З. Г..
Счита, че решението в обжалваните му части е неправилно, поради
допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, нарушение на
материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че първоинстанционният
съд е постановил решението си, като не е анализирал правилно и в пълнота
всички събрани по делото доказателства по отношение на исковата претенция
на Д. З. Г.. Поддържа се, че присъденият размер от 60 000 лв. обезщетение е
силно занижен и в нарушение на нормите на чл.51 и чл.52 от ЗЗД и критериите
за справедливост. Оспорва също така изводът на първоинстанционния съд, че
с поведението си пострадалото лице е допринесло за настъпване на
вредоносния резултат. Твърди се, че такова съпричиняване не се установява от
доказателствата по делото. При условията на евентуалност поддържа, че
първоинстанционният съд силно е завишил процента за съпричиняване.
Счита, че неправилно от страна на първоинстанционния съд е приложен
материалния закон и е отхвърлена претенцията за лихва върху главницата за
периода от 02.04.2014 г. до 28.03.2016 г. като погасена по давност.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него
постанови друго, с което уважи исковите претенции до претендираните
размери. Претендират се разноските направени и пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата по тази жалба страна-ответникът ЗД „БУЛ ИНС“ АД чрез
процесуалния му представител адвокат И. с надлежно учредена
представителна власт, съобразно посоченото по-горе.
Оспорва изцяло въззивната жалба по съображения подробно изложени и
касаещи спора по същество. Поддържа, че жалбата на ищеца е необоснована и
при превратно тълкуване на доказателствата по делото и закона.
При условията на евентуалност заявява възражение за прекомерност на
3
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
С оглед така очертания предмет на въззивното производство Решение №
260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 4370/2019 г. по описа на СГС,
ГО, І-14 състав в частта, с която искът на Д. З. Г. за обезщетение за
причинени неимуществени вреди от смъртта на Ю. Д. Г., ведно със
законната лихва от 29.03.2016 г. е отхвърлен за разликата над сумата от
160 000 лв. до сумата от 250 000 лв. и в частта, с която искът на М. Д. Г.
от същото застрахователно събитие е отхвърлен изцяло за сумата от 150
000 лв., е влязло в сила на 21.11.2024 г., поради необжалването му от
страните.
Предмет на настоящото производство и е частна жалба вх.№
278393/03.09.2024 г. на ищците Д. З. Г. и М. Д. Г. срещу Определение №
265170/07.08.2024 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, с която
молбата им за изменение на постановеното по делото Решение в частта за
разноските е оставена без уважение. Поддържа се, че Д. З. Г. е осъден да
заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6
149,16 лв., а М. Д. Г.-5 436 лв. Твърди се, че на ответника изобщо не се дължат
разноски за адвокатско възнаграждение.
Моли съда да отмени обжалваното определение и вместо него
постанови друго, с което да уважи молбата на ищците за изменение на
постановеното решение в частта за разноските.
Дължимата държавна такса е внесена с вносен документ от 01.10.2024 г.
Ответникът ЗД „БУЛ ИНС“ АД е подал отговор на частната жалба като я
оспорва по подробните съображения изложени в отговора.
В съдебно заседание въззивникът - ищец Д. З. Г. чрез процесуалния си
представител моли съда да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част като неправилно и да
уважи исковата претенция в пълен претендиран размер, както и да потвърди
решението в обжалваната му от ответника част. Моли съда да уважи частната
жалба. Претендира разноски, за което представя списък. Заявява възражение
за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Твърди се, че липсват безспорни доказателства за неговото изплащане.
В съдебно заседание въззивникът - ответникът ЗД „БУЛ ИНС“ АД чрез
своя процесуален представител в писмена молба оспорва въззивната жалба на
4
ищеца Д. Г., поддържа отговора на въззивната жалба. Поддържа своята
въззивна жалба и оспорва частната въззивна жалба. Претендира сторените в
настоящото производство разноски, съобразно представения списък по чл.80
ГПК. Заявява при условията на евентуалност възражение по чл.78, ал.5 от
ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В съдебно заседание въззиваемият и частен жалбоподател М. Д. Г.,
редовно призован, не се явява, не изпраща представител, не изразява
становище в хода по същество.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с активно субективно и обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./,
във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени от Д. З. Г. и М. Д. Г.
против ЗД „БУЛ ИНС“ АД за осъждане на ответника да заплати на ищците
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди -
болки и страдания от смъртта на техния родственик Ю. Д. Г.-син на ищеца Д.
Г. и брат на ищеца М. Г., настъпила в пряка причинна връзка от пътно
транспортно произшествие на 02.04.2014 г. в гр.София, причинено от водач на
моторно превозно средство, застраховано по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ при ответното дружество, както и иск за заплащане
на законна лихва върху присъдените обезщетения от датата на деликта
02.04.2014 г.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
С влязла в сила на 18.01.2023 г. Присъда № 5/17.03.2022 г., постановена
по в.н.о.х.д. № 333/2021 г. на Софийски апелативен съд-наказателно
отделение, 2-ри въззивен състав, Г. И. И. е признат за невинен в това, че на
02.04.2014 г. около 21,20 часа в гр.София, по бул. „Симеоновско шосе“ с
посока на движение от ул. „Никола Габровски“ към бул. „Г.М.Д.“, в района
срещу № 1, разклона за Ловен парк „Витоша“, при управление на МПС л.а.м.
„Мерцедес“ с рег.№ ***, нарушил правилата за движение по чл.37, ал.1, изр.1
5
от ЗДвП, с което по непредпазливост причинил смъртта на Ю. Д. Г.. Г. И. И. е
оправдан и за това да е нарушил правилата за движение по пътищата
визирани в чл.25, ал.1 ЗДвП и чл.63, ал.2, т.4 от ППЗДвП.
От приетата и неоспорена от страните САТЕ се установява, че
процесното ПТП е настъпило в гр. София на бул. „Симеоновско шосе“,
кръстовището с отклонението към ресторант пицария „Виктория“. Мястото на
произшествието се състои от две платна, разделени с двойна непрекъсната
линия. Пътното платно е предназначено за двупосочно движение на
автомобилите, като за всяко платно има по две пътни ленти. ПТП е настъпило
в тъмната част от денонощието с добра метеорологична видимост.
Мотоциклет Ямаха, управляван от починалия Ю. Г., се е движел по бул.
„Симеоновско шосе“ в дясната пътна лента от двете с посока от „Г.М.Д.“ към
ул. „Никола Габровски“ със скорост на движение 127 км/ч. Приближавайки
към кръстовището с отклонението към ресторант Виктория, в същото време,
лек автомобил Мерцедес се движил върху платното за движение за обратната
посока на мотоциклета. Водачът на автомобила е предприел маневра завой
наляво, за да навлезе по улицата, водеща към ресторант Виктория.
Автомобилът е преминал през лявата пътна лента за посоката на мотоциклета
и е навлязъл върху дясната пътна лента на 3 метра. Мотоциклетистът не е
имал време да задейства спирачната система на мотоциклета с авариен режим,
при което е продължил движението с първоначалната му посока и скорост, при
което е настъпило пътно транспортно произшествие. Мотоциклетът с
предното си колело се е ударил в предната дясна част на автомобила
странично. След удара, мотоциклетът е останал от дясно на автомобила и се е
установил върху платното за движение, а тялото на мотоциклетиста е
продължило движението си, като първо се е ударило в предната колонка на
автомобила, след това е продължило с летене и последващо падане на терена
и плъзгайки се е достигнало до мястото, където е регистрирано в протокола за
оглед, на 125 м след ориентира. След удара лек автомобил Мерцедес е
продължил движението си със аварийно спиране до мястото, където е
регистрирано в протокола за оглед.
Установява се, че отстоянието на мотоциклета от мястото на удара,
когато автомобилът е навлязъл върху платното му за движение е било около
33,43 м. При движение на мотоциклетиста със скорост 127 км/ч, ударът с
автомобила е бил непредотвратим за него към момента на навлизане на
6
автомобила върху платното му за движение. ППТ не би настъпило само при
движение със скорост от порядъка на 46 км/ч или по-малко. Установява се
също така, че ако мотоциклетистът се беше движил с разрешената за пътния
участък скорост от 50 км/ч, то при достигане мястото на удара, задната част на
лекия автомобил Мерцедес е щяла да се намира на около 11 м след мястото на
удара, при което мотоциклетистът е щял да премине отзад автомобила без да
се реализира удар, при което ПТП нямало да настъпи.
Вещото лице установява, че обемът на процесния мотоциклет е 600
куб.см. С удостоверение рег.№ 433200-125471 от 24.11.2023 г. на МВР, СДВР,
Отдел „Пътна полиция“ се установява, че пострадалият Ю. Г. на 20 години
към датата на произшествието, е придобил правоспособност за управление на
МПС от категория „А“ с протокол № 3652/12.07.2012 г., имал е издадено
СУМПС, но към категория „А“ е имал ограничение код 102-разрешен за МПС
от категория „А“ с максимален обем на цилиндър 350 куб.см до навършване
на 21 години на водача.
С приетото пред първоинстанционния съд заключение на СМЕ се
установява, че причина за смъртта на Ю. Г. е тежка съчетана черепно-мозъчна
травма, гръдна, коремна и травма на опорно-двигателния апарат, с
увреждания на органи, несъвместими с живота, както и насложилата се и
развила се остра кръвозагуба. Налице е причинно-следствена връзка между
телесните увреждания, механизма на ПТП и настъпилата смърт.
От удостоверение за наследници изх.№ СОА18-УГ51-614/04.09.2018 г.
на Столична община, се установява, че ищецът Д. З. Г. е баща на починалия
при процесното ПТП Ю..
Между страните е прието за безспорно, че към датата на настъпване на
произшествието-02.04.2014 г. за л.а.м. „Мерцедес ЦЛ 600“ с рег.№ ***, при
ответното дружество е имало валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, обективирана в застрахователна полица № 021130010055616 от
03.04.2013 г., валидна от 12.04.2013 г. до 11.04.2014 г.
От приетото пред първата инстанция заключение на комплексна съдебно
медицинска и химическа експертиза, се установява, че в иззетите при
аутопсията на трупа на Ю. Д. Г. проби кръв и урина, се установява наличие на
специфичен метаболит на наркотичното вещество тетрахидроканабинол.
Повлияването от това наркотично вещество е строго индивидуално и зависи
7
от много други фактори, поради което експертизата не може да установи
въздействие /повлияване/ на изследваното лице.
За установяване на търпените от ищеца Д. З. неимуществени вреди, пред
първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на К. Г. Л.,
която установява, че познава Д. З. откакто се помни. Неговите родители са
израснали с родителите на свидетелката, когато на мястото на блока е имало
къщи. За смъртта на Ю., Д. разбрал от бившата си съпруга-майката на Ю..
Преди инцидента Ю. не е живеел с баща си в едно домакинство, но се
виждали доста често. Д. има три деца, като Ю. и сестра му са от една майка, а
третото дете е от друга. След инцидента Д. бил съкрушен и съсипан. Оттогава
се влошило и здравето му, започнал да приема много хапчета. В момента
ищецът е затворен в себе си, контактува много ограничено и няма нищо общо
с преди. Коренно е променен, станал по-тревожен. Свидетелката установява,
че Д. се разделил със съпругата си, още докато била бременна с Ю. и той
никога не е живял в едно домакинство със своя баща Д..
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният
съд е приел, че исковата претенция на Д. Г. е основателна. Приел е, че
застрахованият при ответното дружество водач е нарушил забраната на чл.63,
ал.2, т.2 от ППЗДвП, за което нарушение на водача не е повдигано обвинение в
наказателното производство, като именно навлизането в насрещното платно
за посоката на движение на мотоциклета, при безусловна забрана за водача на
лекия автомобил да пресича маркировката и извършва маневра „завиване на
ляво“ на мястото на произшествието е повод за реализиране на ПТП. Приел е,
че сумата от 120 000 лв. е справедлив размер на обезщетението, като го
намалил с 50%, като приел, че това е приносът от страна на пострадалия,
изразяващ се в управление на мотоциклет с обем по-голям от разрешения, за
което притежавал правоспособност и при скорост много над разрешената за
пътния участък 125 км/ч при допустима от 50 км/ч. По горните съображения
уважил исковата претенция за сумата от 60 000 лв., ведно със законната лихва
от 29.03.2016 г., като за останалия период отхвърлил претенцията за лихва
като погасена по давност.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби и на двете страни, са подадени в срока по чл.259, ал.1
8
от ГПК от легитимирани да обжалват страни - ищец и ответник в
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От правна страна предявеният иск за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди срещу ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД, съдът
квалифицира по чл.226, ал.1 от КЗ (Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., отм.,
считано от 01.01.2016 г.), във връзка с §22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г.,
вр. с чл.45 от ЗЗД.
За застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на КЗ
(2016 г.), както е в настоящия случай се прилага част четвърта от отменения
Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането
в сила на този кодекс. Страните не твърдят да е уговаряно нещо друго,
следователно приложима е именно горната норма.
По същество на предявените искове:
Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е необходимо
към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно
правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска
отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с
това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия
състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените
вреди.
Първият спор между страните е: налице ли е осъществяване на
непозволено увреждане от водача на л.а.м. «Мерцедес ЦЛ 600» с ДК № *** -
Г. И. И., който поради нарушение на правилата за движение по пътищата да е
причинил смъртта на Ю. Д. Г.. При преценяването на горните факти съдът е
обвързан на основание чл.300 от ГПК от влязлата в сила оправдателна
9
присъда. По изрично разпореждане на закона влязлата в сила присъда е
задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от
конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено,
дали е противоправно и дали деецът е виновен. Следователно присъдата на
наказателния съд се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за
изчерпателно посочените в чл. 300 ГПК, обстоятелства, т.е. въведеното от
законодателя с чл. 300 ГПК ограничаване на обективните граници на силата
на пресъдено нещо налагат извод, че осъдителна или оправдателна,
обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между
деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в
исковия процес пред гражданския съд.
С постановената оправдателна присъда водачът И. е признат за невинен
само в рамките на конкретното деяние, обективирано като такова по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б.»в», вр. с
чл.342, ал.1, предл.3 НК, за нарушение на чл.25, ал.1 и чл.37, ал.1, изр.1 от
ЗДвП и чл.63, ал.2, т.4 от ППЗДвП, т.е. обвързващата гражданския съд сила, не
се проявява относно друго различно от горепосочените правонарушения,
които биха могли да обуславят ангажиране на деликната отговорност на
водача.
По въпроса „Дали гражданския съд в рамките на съдебното производство
по претенция за компенсиране на вреди от деликт е допустимо да приеме
осъществяване на изпълнителното деяние с друг вид нарушение на ЗДвП,
различно от това по водено наказателно производство във връзка с
осъществяване на същото събитие”, е постановено по реда на чл.290 ГПК
Решение № 177/06.12.2018 г., т.д. № 2394/2017 г. ВКС, І ТО, в което съставът
на ВКС е приел, че „гражданският съд в рамките на съдебното производство
по претенция за компенсиране на вреди от деликт е допустимо да приеме
осъществяване на изпълнителното деяние с друг вид нарушение на ЗДвП,
различно от това по приключило с оправдателна присъда наказателно
производство във връзка с осъществяване на същото събитие, само ако
разглежда въведени други фактически действия изпълващи друг специален
състав, различен от този разгледан от наказателния съд. Гражданският съд не
може да обоснове деликт позовавайки се на общият състав на престъплението,
чието осъществяване е отречено с оправдателната присъда, с оглед
конкретния специален фактически състав, който е предмет на повдигнатото
10
обвинение и който определя обективните предели на присъдата.“
В конкретния случай наказателният съд е мотивирал, че водачът И. и с
действията си не е нарушил правилата на чл.25, ал.1 и чл.37, ал.1, изр.1 от
ЗДвП и чл.63, ал.2, т.4 от ППЗДвП, като в мотивите си ВКС е посочил, че е
налице извършено нарушение на разпоредбата на чл.63, ал.2, т.2 от ППЗдВ, но
не може да интервенира по отношение на правната квалификация, тъй като
ще се стигне до съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението.
В исковата молба ищецът твърди, че водачът Г. И. И. виновно е нарушил
ЗДвП, като предприел завиване през двойна непрекъсната линия. Така
твърдяната с исковата молба фактическа обстановка е различна от
разгледаната от наказателния съд. Налице са твърдения за извършване на
фактическо действие, относимо към друг специален състав, а именно този на
чл.63, ал.2, т.2 от ППЗдВ.
С оглед на горното въззивният съд намира, че може да приеме
осъществяване на изпълнителното деяние с друг вид нарушение на ЗДвП,
различно от това по приключило с оправдателна присъда наказателно
производство във връзка с осъществяване на същото събитие, при условие, че
същото бъде доказано главно и пълно в хода на настоящия процес от ищеца.
Според въззивният съд такова доказване не е осъществено. Както
първоинстанционният съд, така и въззивникът-ищец и с отговора на
въззивната жалба на ответника, и със своята въззивна жалба, всъщност
излагат фактическа обстановка за извършено от водача нарушение по чл.63,
ал.2, т.2 от ППЗДвП, така както е възприета и изложена (като мнение) в
мотивите на решението на ВКС. Те обаче, за разлика от постановената
оправдателна присъда не са задължителни за гражданския съд, а твърдяното
от ищеца нарушение следва да бъде доказано в рамките на настоящия процес.
По делото с огледния протокол, както и със справка за организация на
движението, издадена от Столична община с изх. № СОА23-ГР94-6215 от
30.11.2023 г. (писмени доказателства, които не са оспорени от страните), се
установява, че към процесната дата 02.04.2014 г. положената на платното, в
участъка, в който е реализирано пътно-транспортното произшествие, пътна
маркировка е с двойна непрекъсната линия, нормативно регламентирана като
М2, която е по протежение на пътя и която в района на пътното отклонение на
11
бул. „Симеоновско шосе“ разклона за пицария „Виктория“ преминава в
надлъжна пътна маркировка М4 - двойна прекъсната линия. За пресичането на
пътна маркировка М4, респ. за липсата на извършено нарушение по чл.63,
ал.2, т.4 от ППЗДвП, е налице оправдателна присъда, обвързваща настоящия
съд на основание чл.300 от ГПК.
Изводът на първоинстанционния съд, че щом водачът е оправдан за
нарушение по чл.63, ал.2, т.4 от ППЗДвП, то това означава, че не е пресякъл
двойната прекъсната маркировка, т.е. остава единствения логичен извод, че е
пресякъл двойната непрекъсната линия, от една страна почива изцяло на
житейски и логически предположения, а не на доказателствата по делото, а от
друга страна е в противоречие с мотивите на съда, постановени по в.н.о.х.д. №
333/2021 г. по описа на САС, НО, 2 въззивен състав (мотивите са достъпни и
публично известни от сайта на съда). Видно от същите, Апелативен съд-
София, съобразно които Съдът е приел липса на нарушение по чл.63, ал.2, т.4
от ППЗДвП, и е мотивирал тази липса по следния начин: „Напълно се
споделят съображенията на първостепенния съд касателно вмененото на
подсъдимия нарушение на дефинитивната разпоредба на чл. 63, ал. 2, т. 4.
ППЗДвП, уреждаща значение на пътната маркировка "Двойна прекъсната
линия" - М4 и указваща, че пресичането й е разрешено само когато е
разположена от дясната страна по посока на движението на превозното
средство, както и че с нея се очертава пътна лента, посоката на движение по
която се променя периодично. С тази маркировка се обозначават т.нар.
реверсивни ленти, посоката на движение по които се променя периодично с
пътен светофар, указващ по коя от тях е позволено придвижването. Извън
съмнение е, че пътната маркировка в района на произшествието не е била М4.
Не само защото има изричен отговор от СО Д “Транспортна инфраструктура“
в тази насока, но най-вече защото маркировката М4 е немислима (по
дефиниция) без наличието на нарочен светофар, указващ по коя пътна лента
може да се извърши движението. Впрочем, известно е, че в България няма (в
това число и по магистралите) пътища, по които движението да се
осъществява по реверсивни ленти. Съдът е приел, че левият завой е разрешен,
поради което непрекъснатата единична линия е продължена с единична
прекъсната линия М3, както и че подсъдимият не е имал обективна
възможност да забележи мотоциклета както към момента, в който е започнал
маневрата (мотоциклетът е бил без включен фар и се придвижвал със скорост
12
многократно по-висока от разрешената за градски условия скорост), така и по
време на извършването й, поради което и не е спрял във времето за реакция, с
което е разполагал.
Видно от заключението на САТЕ и скица на процесното ПТП, съставена
по данни от протокола за оглед, което не е оспорено от ищеца, водачът на
автомобила е предприел разрешена маневра ляв завой, като вещото лице не е
посочило никъде в заключението си, че тази маневра е предприета по-рано
преди прекъснатата линия, нито че ако маневрата е предприета от водача
точно на прекъснатата линия, то удар между двете МПС-та не би настъпил.
Следователно и с доказателствата по делото ищецът не е доказал
твърдението си, че водачът на автомобила е предприел маневрата ляв завой
преди разрешеното за това място, т.е. по-рано пресичайки двойната
непрекъсната линия, както и че при това пресичане е могъл, но не е пропуснал
насрещно движещия се мотоциклет, отнемайки му по този начин
предимството.
Ето защо въззивният съд намира, че ищецът не е доказал главно и пълно
противоправно поведение от водача на автомобила, изразяващо се в
нарушение на чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДвП, поради което искът му се явява
неоснователен.
Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента и след като
делинквентът не отговаря пред пострадалия, то и застрахователят не дължи
застрахователно обезщетение.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция е без предметно да
се обсъждат въведените възражения от страна на ищеца с неговата въззивна
жалба за заниженост на присъденото застрахователно обезщетение, съответно
липсата на принос, евентуално завишен процент на приноса от страна на
пострадалия, както и възраженията му относно периода, за които претенцията
му за законна лихва е отхвърлена като погасена по давност, доколкото същите
предполагат основателност на претенцията, каквато въззивният съд не
установи по съображенията изложени по-горе.
Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в осъдителната
му част и вместо него постановено друго, с което исковата претенция бъде
13
отхвърлена изцяло и съответно потвърдено в неговата обжалвана от ищеца
отхвърлителна част. В останалата част решението като необжалвано е влязло в
сила.
По отговорността за разноските:
По разноските пред първоинстанционния съд. Същите следва да бъдат
преразпределени, съобразно изхода на делото пред настоящата инстанция.
С оглед изцяло отхвърляне исковите претенции и на двамата ищци, то на
същите не се дължат направените от тях разноски и пред двете инстанции. Но
те дължат на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените от ответника ЗД „БУЛ
ИНС“ АД разноски.
На първо място неоснователно е възражението на ищците, че ответникът
не е представил доказателства за реално изплатени адвокатски
възнаграждения по конкретните дела.
На стр.46-50 от гр.д. № 4370/2019 г., СГС, І-14 състав ответникът е
депозирал молба с писмени доказателства към нея, от които се установява, че
на 05.06.2019 г. ответното дружество е сключило договор 854275 за правна
защита и съдействие с адвокат М. Г., с който е уговорено заплащане на
адвокатско възнаграждение без ДДС в размер на 10 000 лв. за процесуално
представителство по дело 4370/19, 1-14 състав, т.е. по иска, предявен от Д. З.
Г. за сумата от 250 000 лв. Представена е и фактура № **********/05.06.2019
г. на стойност 12 000 лв. с ДДС по договор за правна защита 854275, с
уговорен начин на плащане-по сметка.
Представено е и платежно нареждане от 04.07.2019 г., удостоверяващо
заплащането на сумата от 11 250 лв. (със списъка на разноски е уточнено, че
това е сумата след удържането на авансов данък) от ЗД „БУЛ ИНС“ АД на
адвокат Г. по договор за правна защита по гр.д.№ 4370/2019 г., СГС, І-14.
Ето защо въззивният съд намира, че ответникът е доказал, че за защита
по иска на Д. З. Г. е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 12 000 лв. с ДДС. Налице е и доказателство, че адвокат Г. е регистриран по
ЗДДС и същото се намира на стр.110 от делото-удостоверение от НАП.
На стр.108-110 от гр.д. № 4370/2019 г., СГС, І-14 състав ответникът е
депозирал молба с писмени доказателства към нея, от които се установява, че
на 28.07.2023 г. ответното дружество е сключило договор 4081 за правна
защита и съдействие с адвокат М. Г., с който е уговорено заплащане на
14
адвокатско възнаграждение в размер на 12 800 лв. с ДДС за процесуално
представителство по дело 4380/19, 1-28 състав (това е присъединеното с
Определение № 265343/03.10.2023 г. на СГС, І-14 състав дело за общо
разглеждане с гр.д.№ 4370/2019 г.-стр.82 от делото), т.е. по иска, предявен от
М. Д. Г. за сумата от 150 000 лв. В договора е посочен начин на плащане – по
банков път.
Представено е и платежно нареждане от 16.08.2023 г., удостоверяващо
заплащането на сумата от 12 160 лв. (със списъка на разноски е уточнено, че
това е сумата след удържането на авансов данък) от ЗД „БУЛ ИНС“ АД на
адвокат Г. по договор за правна защита по гр.д.№ 4380/2019 г., СГС.
Ето защо въззивният съд намира, че ответникът е доказал, че за защита
по иска на М. Д. Г. е направил разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 12 800 лв. с ДДС. Налице е и доказателство, че адвокат Г. е
регистриран по ЗДДС и същото се намира на стр.110 от делото-удостоверение
от НАП.
Ако адвокатът е регистриран по ЗДДС, върху адвокатското
възнаграждение се начислява ДДС. В този смисъл е константната съдебна
практика, в този смисъл е и заключението на генералния адвокат по дело С-
744/23 г., че услугата, която се предоставя от адвоката безвъзмездно, е
облагаема сделка. А в конкретния случай предоставената услуга е и
възмездна.
Основателно е обаче своевременно въведеното от ищците възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, както
правилно е приел и първоинстанционния съд.
Въззивният съд се съобразява с постановките на решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело C-438/22, в което е посочено, че приетата в приложение
на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски
съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба
№ 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не
обвързва съда при определяне на съответното на действително положените
процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение.
Ето защо размерите на заплатените от ответното застрахователно
дружество адвокатски възнаграждения, подлежат на преценка от решаващия
състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални
15
действия, фактическата и правна сложност на делото (така в определение №
50015/16.02.2024 г. по т. д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о.).
По делото и пред първата съдебна инстанция са проведени пет открити
съдебни заседания, делото е с фактическа и правна сложност и се отличава от
обичайните казуси, свързани с подобен род претенции. Ответникът се е
защитавал срещу два предявени иска на обща стойност 400 000 лв., т.е. висок
материален интерес. От друга страна установяване на механизма на ПТП и
противоправното поведение на водача на лекия автомобил, са общи за двамата
ищци факти и не се е налагало събирането на различни доказателства.
По горните съображения въззивният съд намира, че дължимото
адвокатско възнаграждение за осъществената от ответника защита и срещу
двата иска пред първата инстанция възлиза на сумата от 10 000 лв., респ.
12 000 лв. с ДДС.
От тази сума ищецът Д. Г. и съобразно неговата цена на иска от 250 000
лв. дължи на ответника разноски в размер на 7 500 лв., а М. Д. и съобразно
неговата цена на иска от 150 000 лв. дължи на ответника разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 4 500 лв.
Към дължимата сума от 7500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение
следва да се прибавят и сумите от 250 лв.-възнаграждение за вещо лице и 5
лв.-заплатена държавна такса за издадено СУ, или общо разноските възлизат
на сумата от 7 755 лв.
С оглед на горното ищецът Д. Г. ще следва да бъде осъден да заплати на
ответното дружество на основание чл.78, ал.3 от ГПК допълнително още
сумата от 1 605,84 лв., представляваща разликата над присъдената вече сума
от 6 149,16 лв. до дължимата от 7 755 лв.
Съответно първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в
частта, с която ищецът М. Д. е осъден да заплати на ответника разноски над
сумата от 4 500 лв. до присъдената от 5 436 лв.
Предвид горното частна жалба вх.№ 278393/03.09.2024 г. на ищеца Д. З.
Г. се явява неоснователна, а тази на М. Д. Г. срещу Определение №
265170/07.08.2024 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК е частично
основателна.
Решението ще следва да бъде отменено и в частта, с която ответното
застрахователно дружество е осъдено да заплати на основание чл.77 от ГПК
16
по сметка на СГС сумата от 452 лв., с която е увеличен депозита за
възнаграждение на вещите лица за приетата в о.с.з. на 18.03.2023 г. СТХЕ.
Действително депозитът е възложен на ответника, но до постановяване на
решението същият не е бил внесен. С оглед изхода на делото обаче тези
разноски се дължат от загубилата делото страна.
По разноските пред настоящата въззивна инстанция.
С оглед на обстоятелството, че въззивната жалба на ответника се уважава
изцяло, а тази на ищеца Д. Г. се отхвърля изцяло, то разноски се дължат само
на въззивника ответник, който се дължат на основание чл.78, ал.3 от ГПК от
въззиваемата по тази жалба страна, а именно ищецът Д. Г..
Дължи се в пълен размер сумата от 1 200 лв. - заплатена държавна такса
за въззивно обжалване.
Въззивникът-ответник претендира адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 16 920
лв. заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.
С молба вх.№ 6584/11.03.2025 г. ответникът е представил договор за
правна защита и съдействие № 7028/20.02.2025 г., с който е уговорено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по настоящото
дело в размер на 10 380 лв. с ДДС. Представено е и платежно нареждане от
07.03.2025 г., удостоверяващ превеждането по сметка на адвокат Г. сума в
размер на 9 861 лв., след удържане на авансов данък. Представен е и договор
за правна защита и съдействие № 7029/20.02.2025 г., с който е уговорено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по настоящото
дело в размер на 6 540 лв. с ДДС, платено авансово в брой. Представено и
удостоверение от НАП за регистрацията на адвокат Г. по ЗДДС.
Т.е. доказателства за извършени разноски безспорно има.
Основателно е обаче възражението на процесуалния представител на
ищеца Д. Г. за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
Съобразно посочените по-горе критерий и като съобрази, че пред
настоящата инстанция е проведено едно съдебно заседание, на което
представител на ответника не е присъствал, макар и да е депозирал кратка
молба-становище, въззивният съд намира, че дължимото адвокатско
възнаграждение възлиза на сумата от 4 000 лв., съответно 4 800 лв. с ДДС, до
17
който размер го намалява.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д.№
4370/2019 г. по описа на СГС, ГО, І-14 състав в частта, с която ЗД „БУЛ ИНС“
АД е осъден да заплати на Д. З. Г. сума в размер на 60 000 лв., обезщетение за
причинени неимуществени вреди от смъртта на Ю. Д. Г., ведно със законната
лихва от 29.03.2016 г., в частта, с която ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъден да
заплати на Д. З. Г. разноски в размер на 2 571,60 лв., в частта, с която ЗД „БУЛ
ИНС“ АД е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл.77 от ГПК разноски в размер на 452 лв., и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Д. З. Г., ЕГН **********,
с адрес за призоваване: *** срещу ЗД „БУЛ ИНС” АД, дружество вписано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията-София с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс Баучер” № 87
иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г.,
отм., считано от 01.01.2016 г./, във връзка с §22 от ПЗР на КЗ, в сила от
01.01.2016 г., вр. с чл.45 от ЗЗД и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати на ищеца застрахователно обезщетение в
размер на 60 000 лв. (шестдесет хиляди лв.), за причинените му
неимуществени вреди болки и страдания от смъртта на сина му Ю. Д. Г.,
настъпила в пряка причинна връзка от пътно-транспортно произшествие на
02.04.2014 г. в гр.София, виновно причинено от водача на л.а.м. „Мерцедес ЦЛ
600“ с рег.№ ***, с валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, при ответното дружество, обективирана в застрахователна
полица № 021130010055616 от 03.04.2013 г., валидна от 12.04.2013 г. до
11.04.2014 г., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от КЗ за заплащане
законната лихва, считано от 29.03.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА Д. З. Г., ЕГН **********, с адрес за призоваване: *** да
заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на ЗД „БУЛ ИНС” АД, дружество
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията-София с ЕИК
18
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс
Баучер” № 87 допълнително още сумата от 1 605,84 лв. (хиляда шестстотин и
пет и 0,84 лв.), разноски пред първата инстанция, представляваща разликата
над присъдената вече сума от 6 149,16 лв. до дължимата от 7 755 лв., както и
да заплати сумата от 1 200 лв. (хиляда и двеста лв.) разноски направени от ЗД
„БУЛ ИНС” АД за заплатена държавна такса за въззивно обжалване пред
настоящата инстанция и сумата от 4 800 лв. с ДДС (четири хиляди и
осемстотин лв.) заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д.
№ 4370/2019 г. по описа на СГС, ГО, І-14 състав в частта, с която искът на Д.
З. Г. за обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Ю. Д.
Г., ведно със законната лихва от 29.03.2016 г. е отхвърлен за разликата над
присъдената сума от 60 000 лв. до сумата от 160 000 лв., ведно със законната
лихва и в частта, с която искът за законна лихва за периода от 02.04.2014 г. до
28.03.2016 г. е отхвърлен като погасен по давност.
Решението в останалата част като не обжалвано е влязло в сила.
В тази част Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна частна жалба вх.№
278393/03.09.2024 г. на ищеца Д. З. Г..
ОТМЕНЯ по жалба вх.№ 278393/03.09.2024 г. на ищеца М. Д. Г.
Определение № 265170/07.08.2024 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от
ГПК, в частта, с която молбата му за изменение на постановеното по делото
Решение в частта за разноските е оставена без уважение и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 260345/06.06.2024 г., постановено по гр.д.№
4370/2019 г. по описа на СГС, ГО, І-14 състав в частта, с която ищецът М. Д. е
осъден да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК в размер на
5 436 лв. КАТО отхвърля искането за разноски над дължимата сума от 4 500
лв. до присъдената от 5 436 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователна жалба вх.№
278393/03.09.2024 г. на ищеца М. Д. Г. срещу Определение №
19
265170/07.08.2024 г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, в частта, с
която се иска да бъде отхвърлено искането на ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД за
присъждане на разноски за сумата от 4 500 лв.
В тази част решението има характер на определение и подлежи на
обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните с частна
жалба пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20