№ 11005
гр. София, 26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цв. М.
при участието на секретаря Т. Ц.
като разгледа докладваното от Цв. М. Гражданско дело № 20221110159982
по описа за 2022 година
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 102,60
лв., представляваща 11-та вноска за главница по договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021 г., с краен срок за изпълнение – 07.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.07.2022 г. до окончателното плащане; 1,23
лв., представляваща договорна лихва за периода от 07.11.2021 до 21.11.2021 г., както и 6,64
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 21.11.2021 г. до 11.07.2022 г., за които
суми по ч. гр. дело № 37732/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.07.2022 г.
Ищецът .... твърди, че между него и ответницата Г. П. Н. е сключен договор за паричен
заем № 83626 от 02.06.2021 г., по силата на който още същия ден й е отпусната сумата от 1
200 лв., която е следвало да бъде върната чрез 12 броя двуседмични погасителни вноски
всяка в размер от по 103,83 лв., включваща главница и възнаградителна лихва, при падеж на
първата погасителна вноска – 21.06.2021 г. и падеж на последната погасителна вноска –
07.12.2021 г. Поддържа, че конкретните параметри на заема се извличат от съдържанието на
самия договор за заем и погасителния план към него, с които е уговорена дължимостта на
възнаградителна лихва, както и размерът на ГПР. Уточнява, че предмет на претенцията му е
11-та вноска по погасителния план в общ размер на 103,83 лв., от която: 102,60 лв. –
главница и 1,23 лв. – договорна лихва за периода от 07.11.2021 г. до 21.11.2021 г.
Претендира и мораторна лихва върху неплатената 11-та вноска в размер на 6,64 лв.,
начислена за периода от 21.11.2021 г. до 11.07.2022 г, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Г. П. Н. е подала отговор на исковата молба,
с който не оспорва сключването на процесния договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021 г. с твърдяното съдържание, както и усвояването на заемната сума по него в
размер на 1 200 лв. Поддържа, че в договора не е посочен точният размер на
възнаградителната лихва. Сочи, че между същите страните е налице висящ съдебен спор по
гр. дело № 72598/2021 г. по описа на СРС, 24 състав, чийто предмет е иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 3 от процесния договор за паричен заем, която предвижда
1
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи и такса за изготвяне на
индивидуално кредитно предложение, поради противоречието й с чл. 10а ЗПК, чл. 11, ал. 1,
т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК. Допълва, че процесният договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021 г. е недействителен на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК, тъй като не е посочен
размерът на лихвата, действителният размер на ГПР, като в тежест на потребителя са
начислени такси, които не са включени в размера на ГПР. Сочи, че срещу нея са образувани
множество дела от страна на ищеца, чиито предмет са отделните погасителни вноски, като
по този начин той цели да се обогати неоснователно за нейна сметка, натоварвайки я с
разноски по всяко отделно дело. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на
предявените искове. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: 1/ възникването на облигационно правоотношение между него и
ответницата по силата на валиден договор за паричен заем № 83626 от 02.06.2021 г. с
твърдяното съдържание; 2/ изпълнение на задължението си за предоставяне на заемната
сума, предмет на договора, в полза на ответницата; 3/ валидно постигната уговорка за
връщане на кредита с надбавка лихва; 4/ настъпване на изискуемостта на вземанията; 5/
поставяне на ответницата в забава; 6/ размера на претендираните суми. При установяване на
тези обстоятелства, в тежест на ответницата е да докаже обстоятелствата, на които основава
оспорванията си - твърдяната недействителност на договора, евентуално на отделни негови
клаузи поради противоречието им с императивни правни норми, както и, че е погасила
задълженията си по него в случай, че твърди това.
С определение от 03.04.2023 г. съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата относно сключването на процесния договор за паричен заем №
83626 от 02.06.2021 г. с твърдяното съдържание, в изпълнение на който ищецът .... е
отпуснал, а ответницата Г. П. Н. е усвоила заемната сума по него в размер на 1 200 лв.
От съдържанието на представения в заверен препис договор за паричен заем се
установява, че заемната сума в размер на 1 200 лв. е следвало да бъде върната чрез 12 броя
двуседмични погасителни вноски всяка в размер от по 189 лв. с падеж на първата
погасителна вноска – 21.07.2021 г. и падеж на последната погасителна вноска – 07.12.2021
г., общ размер на всички плащания от 2 268 лв., като в тази сума са включени такса за
изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер от 511,08 лв. и еднократна такса
за експресно разглеждане на заявка в размер на 510,96 лв., които са част и се дължат с
месечните погасителни вноски. Съгласно договора страните са уговорили фиксиран
годишен лихвен процент от 15,00 % и годишен процент на разходите от 14,18 %, като е
отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще
е валиден за посочения в него срок, заемателят е избрал падежна дата, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забави и неустойки за неизпълнение.
Неразделна част от договора са погасителен план към него, в който са описани падежът
на всяка една от вноските и включените в тях размери на главница, договорна лихва, такса
за експресно разглеждане (Т 1) и такса за индивидуално кредитно предложение (Т 2), както
и Общи условия към него, с които заемателят писмено е декларирал, че се е запознал,
полагайки подписа си върху тях.
В случая, с оглед отделените за безспорни обстоятелства по делото, подкрепящи се от
данните, съдържащи се в горните писмени доказателства - договор за паричен заем № 83626
2
от 02.06.2021 г., погасителен план и Общи условия към него, съдът приема за безспорно
установено наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между .... и Г.
П. Н. с твърдяното съдържание, като в изпълнение на същото ищецът, в качеството на
заемодател, е предоставил на ответницата, в качеството на заемополучател, уговорената
заемна сума в размер на 1 200 лв., с оглед на което за последната е възникнало насрещното
задължение да я върне съгласно уговорения от страните погасителен план, ведно с надбавка
(възнаградителна лихва), съставляваща печалба на кредитора.
Спорен по делото се явява въпросът относно действителността на процесния договор с
оглед въведените от ответницата твърдения за допуснати нарушения на чл. 22 и чл. 23 ЗПК,
както и за нищожност на договорни клаузи поради това, че същите са неравноправни по
смисъла на чл. 143 и чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Както вече беше изяснено, в процесния договор е предвидено, че заемната сума се
предоставя на ответницата с потребителска цел. С оглед на това, че страна по процесната
двустранна сделка в качеството на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни
и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и
предвид нейния предмет, съдът намира, че в случая ответницата Г. Н. има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, същата се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), който
въвежда разпоредбите на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Ето защо, доколкото
договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му следва
да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем № 83626 от 02.06.2021 г. е посочен
процент на ГПР от 14,18 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било
3
изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, каквото е
изискването на закона. Не става ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
размера на възнаградителната лихва, която е част от него, съответно дали в същия е
включен размерът на двете такси за изготвяне на индивидуално кредитно предложение и за
експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем, което поставя потребителя в
невъзможност към момента на сключване на договора да прецени какъв е видът и размерът
на всички разходи, които следва да направи във връзка с кредита. Нещо повече, очевидно е,
че уговореният размер от 14,18 % не отразява реалният ГПР, тъй като в него не се включват
част от разходите по кредита, а именно: посочените 2 броя такси, които съгласно легалната
дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК са част от общите разходи по кредита.
В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, посочените по-горе 2 броя такси несъмнено представляват разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по кредита, като те са
били изначално известни на кредитора. Това е така, тъй като те са уговорени още към
момента на сключване на договора за кредит, като се дължат ежемесечно и представляват
част от месечните погасителни вноски, без заплащането им да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя. Ето защо, те е следвало да бъдат
включени в общия разход по кредита, което обаче не е сторено, като с тяхното добавяне
действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в него такъв
от 4,18 %. В случая, при просто математическо изчислчение става ясно, че само размерът на
двете такси възлиза на 1 022,04 лв., което е 85,17 % от стойността на заемната сума от 1 200
лв., поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по
закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нещо повече, таванът на ГПР, предвиден с тази
императивна разпоредба на закона, би бил многократно превишен - дори и без добавяне на
възнаградителната лихва, която също се дължи. В обратната хипотеза в случай, че
посочените такси не бъдат включени в ГПР, макар изрично да е предвидено, че те ще се
плащат разсрочено, заедно с всяка месечна вноска по договора, то на практика те биха
представлявали добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за кредитодателя,
поради което включването им в договора би довело до заобикаляне на изискванията на
закона, респ. до нейната нищожност, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че липсата на част от задължителните реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК – в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за
потребителски кредит, сключен между ...., като кредитодател, и Г. П. Н., като
кредитополучател, води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
ЗПК. Както се изясни по-горе, в този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва, без да се прави
разграничение между възнаградителни или мораторни, както и други разходи /в този смисъл
са Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о./. Прави впечатление, че с молба от
12.06.2023 г., докладвана в открито съдебно заседание на 15.06.2023 г., ответницата изрично
4
заявява, че дължи единствено претендираната от нея главница в размер на 103,85 лв., която
тя не твърди, а и не доказва да е заплатила в полза на кредитора. В случай, че
недействителността се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД
(включително и в хипотезата на чл. 422, ал. 1 ГПК), съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК се явява специален по отношение на ЗЗД и в цитирната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Изложеното води до извод, че ответницата дължи единствено предоставената в заем
сума в размер на 102,60 лв., на колкото се равнява стойността на претендираната в
настоящото производство 11-та вноска за главница по договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021 г., чийто падеж към настоящия момент е настъпил – на 21.11.2021 г.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 102,60 лв. е основателен и следва да се уважи изцяло, като същата се присъди
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.07.2022
г. до окончателното плащане.
Останалите предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите, както следва: 1,23 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 07.11.2021 до 21.11.2021 г., както и 6,64 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 21.11.2021 г. до 11.07.2022 г., се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят
изцяло.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С оглед изхода на
спора – частична основателност на предявените искове, по принцип право на разноски има
всяка от страните съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. От страна на
ответницата обаче, е направено възражение за злоупотреба с процесуални права от ищеца
чрез завеждането на множество претенции срещу нея за отделни вноски, с което се цели
нарочното й натоварване с излишни разноски. С оглед твърденията й в тази насока, при
извършена служебна проверка съдът действително установи, че на 12.07.2022 г. от страна на
ищеца .... са подадени 5 отделни заявления за издаване на заповеди по чл. 410 ГПК срещу Г.
Н., по които са образувани 5 отделни ч. дела гр. дела под следните номера – 37729/2022 г.,
37732/2022 г., 37736/2022 г., 37743/2022 г. и 37739/2022 г. по описа на СРС, като по всички
тях се претендират отделни месечни вноски по един и същи договор за кредит № 83626 от
02.06.2021 г., както и отделно адвокатско възнаграждение от по 300 лв. В случая, съдът
намира, че подобно процесуално поведение не съответства на изискванията за
добросъвестност и представлява злоупотреба с процесуални права, като единствената му
цел е да обремени длъжника с ненужни разноски, които да доведат до неоснователното му
обогатяване за негова сметка. Както чл. 57, ал. 2 от КРБ, така и чл. 3 от ГПК не допускат
недобросъвестно упражняване на права, като съдът е длъжен да препятства подобно
поведение. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на заявителя - ищец не следва
да бъдат присъждани претендираните от него разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение в производството по ч. гр. дело № 37732/2022 г. по описа на СРС, 79 състав,
както и в настоящото исково производство, съразмерно с уважената част от исковете. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата, респ. в полза на адв. Д. Т. се следват
претендираните от тях разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената
част от исковете, тъй като същите са осъществили защитни процесуални действия по всяко
едно от недобросъвестно образуваните от ищеца производства. При това положение, в полза
на ответницата Г. Н. следва да се присъди сумата от 14,24 лв. – адвокатско възнаграждение в
настоящото исково производство, чието заплащане съдът прие за доказано с оглед
5
представения договор за правна защита и съдействие от 06.03.2023 г. (л. 63 от делото), в
който е отбелязано, че същото е заплатено в брой, поради което има характер на разписка. В
полза на адв. Д. Т. следва да се присъди сумата от 10,68 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено в полза на ответницата безплатно процесуално представителство в
производството по ч. гр. дело № 37732/2022 г. по описа на СРС, 79 състав.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ...., ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление: .... срещу Г. П. Н., ЕГН **********, с адрес: .... установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Г. П. Н. дължи на ...., сумата от 102,60
лв., представляваща 11-та вноска за главница по договор за паричен заем № 83626 от
02.06.2021 г., с краен срок за изпълнение – 07.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.07.2022 г. до окончателното плащане, за
която сума по ч. гр. дело № 37732/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.07.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите, както следва: 1,23 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 07.11.2021 до 21.11.2021 г., както и 6,64 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 21.11.2021 г. до 11.07.2022 г.
ОСЪЖДА ...., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: .... да заплати на Г. П. Н.,
ЕГН **********, с адрес: .... на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 14,24 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство, както и в
полза на адв. Д. Т. Т. от ХАК, с ЛНЧ ********* и адрес на кантората: гр. София, ул. „Хан
Аспарух“ № 7, ет. 4, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 10,68
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство в полза на ответницата в производството по ч. гр. дело № 37732/2022 г. по
описа на СРС, 79 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6