Решение по дело №4258/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№.......

 

гр. София, 01.04.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

    

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                            мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова гр. д. № 4258 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

 

     С решение № 38639 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 14352/2019 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 167 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от М.А.Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис № 13, чрез адвокат С.Р., иск за признаване за установено на основание чл. 439 ГПК, че ищцата не дължи на ответника „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес: ***, принудително изпълнение на сумата от 1 109,74 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 05.04.2013 г. по ч. гр. д. № 4526/2013 г. по описа на СРС, III ГО, 89 състав, и е образувано изпълнително дело № 20138440402436 по описа на ЧСИ С.Я.. Със същото решение е прекратено производството по гр. д. № 14352/2019 г. в останалата част - за горницата над сумата от 1 109,74 лв. до пълния предявен размер от 2 788,81 лв. като недопустимо. Осъдена е М.А.Й. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски в първоинстанционното производство.

     В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищцата М.А.Й., чрез адвокат С.Р., с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради постановяването му в противоречие със събраните по делото доказателства. Излага се, че районният съд погрешно е приложил задължителната практика на ВКС относно спирането и прекъсването на давностните срокове в изпълнителния процес. Съдът правилно е приел, че след 26.06.2015 г. има нова задължителна практика на ВКС - ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, но неправилно е счел, че доколкото е образувано преди постановяване на тълкувателното решение, то спрямо процесното изпълнително дело следва да се приложи ППВС № 3/18.11.1980 г. на ВКС. В тази връзка се посочва, че последното не би могло да съобрази сега действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и новите разпоредби в заповедното и в изпълнителното производство. Освен това, релевантните действия на ЧСИ и на взискателя са след влизане в сила на тълкувателното решение на ВКС на 26.06.2015 г. Посочва се, че обстоятелствата дали с образуването на изпълнителното дело през 2013 г. е прекъсната давността и имало ли е възлагане по чл. 18 ЗЧСИ от взискателя, са без значение, защото с плащанията от страна на длъжника давността е прекъсвана многократно. Последното плащане, следователно и прекъсване на давността, е от 16.05.2016 г. Молбата на взискателя (ответник) от 19.01.2017 г. за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника (ищец) не е довела до същински изпълнителни действия, с които да се прекъсне давността, каквото е и тълкуването на т. 10 от решението на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. Евентуално се сочи, че ако молбата от 19.01.2017 г. е прекъснала давността, то след 19.01.2019 г. е настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В този смисъл последващите действия на ЧСИ са ирелевантни и не могат да породят като последица прекъсване или спиране на давността. Действията на ЧСИ от 14.02.2019 г., изразяващи се в насрочване на опис /които не са и същински изпълнителни такива/ са след 19.01.2019 г. и не са прекъснали започналата да тече нова давност от 3 години след 16.05.2016 г. и изтичаща на 16.05.2019 г. Посочва се, че предявяването на отрицателен установителен иск за недължимост на вземането не спира или прекъсва давностните срокове за същото. Дори и тригодишната давност да е била прекъсната на 19.01.2017 г., то за подобен род вземания съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, давността е три години и е изтекла на 19.01.2020 г. Следователно, тъй като последното по делото открито съдебно заседание е проведено на 06.02.2020 г., то към тази дата погасителната давност за принудително изпълнение на задължението е изтекла (чл. 235, ал. 3 ГПК). Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявения иск като основателен и доказан. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК. В насроченото открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на въззивника уточнява, че обжалва изцяло първоинстанционното решение, включително и в прекратителната му част.

     В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Т.Ж., с доводи, че решението е мотивирано и обосновано в съответствие с константната съдебна практика. Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

 

     Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

 

     Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

     Разгледана по същество, същата е неоснователна.

     Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

     Въззивната инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно като краен резултат, като във връзка с оплакванията във въззивната жалба настоящият съдебен състав приема следното:

     Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М.А.Й. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

    Ищцата твърди, че е длъжник по изпълнително дело № 20138440402436 по описа на ЧСИ С.Я., образувано по изпълнителен лист от 05.04.2013 г., издаден в полза на „Т.С.“ ЕАД, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 4 176,66 лв. - главница за периода м. 12.2010 г. - м. 04.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 14.03.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 501,86 лв., както и сумата от 193,57 лв. - разноски. Твърди, че в изпратения запор от 12.02.2019 г. до работодателя от ЧСИ е отбелязано, че актуалният дълг по изпълнителното дело към 12.02.2019 г. е в общ размер на 2 788,81 лв. Счита, че последното същинско изпълнително действие по делото е удръжката от трудовото ѝ възнаграждение на 13.02.2016 г. Взискателят „Т.С.“ ЕАД е депозирал молба при ЧСИ с искане за осъществяване на изпълнителни действия на 19.01.2017 г., но такива от страна на ЧСИ не са осъществени до 08.02.2019 г., на която дата е насрочен опис и оценка на движимите вещи на длъжника. Ищцата счита, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 13.02.2018 г. Насроченият опис за 14.03.2019 г. е извършен след прекратяване на делото, поради което не може да породи като последица спиране или прекъсване на давността. Задължението по изпълнителното дело се е погасило с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД - на 13.02.2019 г. Предвид изложеното моли за признаване за установено, че не дължи на ответника „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 788,81 лв. към 12.02.2019 г. по изпълнително дело № 20138440402436 на ЧСИ С.Я. с рег. № 844 на КЧСИ по издадения изпълнителен лист от 05.04.2013 г. по ч. гр. д. № 4526/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 89 състав.

     В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на исковата молба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Сочи се, че давностният срок за принудително събиране на вземането е бил прекъснат както с подаването на заявление по чл. 410 ГПК, така и с подаването на молба за образуване на изпълнителното дело. Позовава се на ППВС № 3/18.11.1980 г. според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Ответното дружество посочва, че е искало извършването на принудителни действия за събиране на дължимите суми, с оглед на което едва след като бъдат извършени тези действия започва да тече двугодишният преклузивен срок. Излага също, че всяко предприето от съдебния изпълнител действие (вследствие на възлагането по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), както и направено признание от страна на длъжника (извършените плащания до определен размер) прекъсва течението на давностния срок, който не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба. Предвид това моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.  

     Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че по заявление на „Т.С.“ ЕАД от 14.03.2013 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 4526/2013 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 89 състав, с която е осъдена М.А.Й. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 4 176,66 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 12.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законна лихва за периода от 14.03.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 501,86 лв. за периода от 31.01.2011 г. до 28.02.2013 г. и 193,57 лв. разноски по делото, а именно: 93,57 лв. държавна такса и 100 лв. възнаграждение на юрисконсулт. Възражението по чл. 414 ГПК е подадено извън срока, предвиден в същата разпоредба, поради което на 05.04.2013 г. на основание влязлата в сила заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист за горепосочените суми.

     Видно от приложеното заверено копие на изпълнително дело № 20138440402436 на ЧСИ С.Я. с рег. № 844 на КЧСИ, с молба от 10.06.2013 г. „Т.С.“ ЕАД е поискало образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист от 05.04.2013 г. В същия са отбелязани плащания на суми в полза на взискателя на  дати както следва: 12.09.2013 г. - 28,88 лв., 05.11.2013 г. - 128,61 лв., 05.12.2013 г. - 100,80 лв., 24.12.2013 г. - 100,79 лв., 03.02.2014 г. - 121,38 лв., 07.03.2014 г. - 122,37 лв., 04.04.2014 г. - 101,77 лв., 03.05.2014 г. - 122,36 лв., 05.06.2014 г. - 122,35 лв., 03.07.2014 г. - 101,84 лв., 12.08.2014 г. - 123,18 лв., 04.09.2014 г. - 123,16 лв., 02.10.2014 г. - 122,30 лв., 04.11.2014 г. - 122,13 лв., 02.12.2014 г. - 123,24 лв., 22.12.2014 г. - 123,28 лв., 30.01.2015 г. - 107,05 лв., 05.03.2015 г. - 124,04 лв., 01.04.2015 г. - 124,61 лв., 05.05.2015 г. - 124,59 лв., 29.05.2015 г. - 124,57 лв., 02.07.2015 г. - 124,54 лв., 06.08.2015 г. - 124,51 лв., 01.09.2015 г. - 124,48 лв., 02.10.2015 г. - 124,45 лв., 11.11.2015 г. - 124,42 лв., 07.12.2015 г. - 124,38 лв., 28.12.2015 г. - 124,34 лв., 25.01.2016 г. - 124,29 лв., 30.03.2016 г. - 124,24 лв. и 16.05.2016 г. - 248,38 лв., или общо 3 761,33 лв., за които плащания по изпълнителното дело са налични и съответни преводни нареждания. В молбата е извършено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ.

     Изпълнителното производство е образувано с разпореждане на съдебния изпълнител от 17.06.2013 г., с което е разпоредено да се уведоми НАП за започнатото изпълнение на основание чл. 458 ГПК, да се извършат справки за длъжника, присъединена е държавата като взискател, както и е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Амбулатория за групова практика за първична медицинска помощ - Хема - 18“ ООД /запорното съобщение е получено от дружеството на 25.07.2013 г./.

     На 24.07.2013 г. на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 45026/18.07.2013 г., получена на 24.07.2013 г. от съпруга на ищцата.

     На 16.08.2013 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху ½ идеална част от съсобствения на длъжника имот, представляващ подземен гараж № 15, със застроена площ 21,69 кв. м., находящ се  в дворно място, с площ 1350 кв. м., представляващо парцел IV - 20, кв. Iб по плана на гр. София, м. „Драгалевска спирка“, ул. „Банат“ № 12, заедно с принадлежащите на гаража 6,81 % идеални части от общите части на подземните гаражи и от правото на строеж върху дворното място. Възбраната е вписана в Служба по вписванията при Агенция по вписванията на 27.08.2013 г. и съобщена на длъжника на 30.08.2013 г.

     С молба от 19.01.2017 г. от „Т.С.“ ЕАД е поискано от ЧСИ налагането на запор на банковите сметки на длъжника, както и на трудовото възнаграждение и/или на пенсията на длъжника.

     На 08.02.2019 г. съдебният изпълнител е разпоредил да се извърши справка от НАП - НОИ относно регистрирано трудово правоотношение на длъжника, да се извърши справка в БНБ, насрочен е опис и оценка на 14.03.2019 г. от 15:00 ч. на движими вещи, собственост на длъжника, наложен е запор върху трудовото му възнаграждение в „Амбулатория за групова практика за първична медицинска помощ - ЕКАЙЦ“ ООД и е разпоредено да се изпрати запорно съобщение.

     С постановление от 25.03.2019 г. съдебният изпълнител е спрял изпълнителното производство въз основа на обезпечителна заповед от 14.03.2019 г. по гр. д. № 14352/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 167 състав, за което са уведомени страните.

     Други доказателства по делото не са ангажирани.

 

     При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

 

     С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се сочи недължимост на вземането на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК факт - изтекла погасителна давност, и съобразявайки практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о., ВКС, решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ВКС и др.), съдът приема, че искът намира правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е възприето разбирането, че защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК или чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

     Когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника или то е подадено извън срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.

     Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда.

     В случая страните не спорят, че исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано, т. е. заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл. 416 ГПК.

     На първо място въззивният съд следва да изложи съображения относно срока на погасителната давност за процесното вземане:

     Предявеният иск е основан на твърдения, че ищцата не дължи процесната сума поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение - изтекла погасителна давност. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Според настоящия състав приложима в случая е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, независимо от това, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а не въз основа на влязло в сила решение. Това е така, защото заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК когато възражение не е подадено в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането (в този смисъл определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о., определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о., изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.  В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение № 443 от 30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. по описа на ВКС, II т. о.; определение № 576/16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане /както за главница, така и за лихви/, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо въззивната инстанция намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че давността в конкретния случай е тригодишна, тъй като се касае за вземания за потребена и незаплатена топлинна енергия - вземанията, независимо от техния характер, вкл. дължими лихви, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и предвид гореизложеното правото за принудителното им събиране се погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност.

     Съгласно действащата нормативна уредба, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, която теза е застъпена и в мотивите към т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче, е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно признаване на вземането по издадената заповед.

     В случая с влизане в сила на заповедта за изпълнение (което е станало най - късно на датата, на която е разпоредено издаването на изпълнителния лист на 05.04.2013 г.), давността е прекъсната и от тази дата е започнала да тече нова, вече петгодишна давност за вземанията. Влизането в сила на заповедта за изпълнение не се оспорва от ищцата. Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело - 10.06.2013 г., давността не е изтекла.

    Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В същото тълкувателно решение е посочено, че при изпълнителния  давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, прекратяването на изпълнителното производство, поради т. нар. „перемпция“, настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

     Настоящият съдебен състав споделя довода на въззивника, че в конкретния случай са приложими именно разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът не споделя мотивите на контролираната инстанция, че до приемането на тълкувателното решение на 26.06.2015 г. се е прилагало ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което давността е спирала да тече по време на изпълнителното производство /т. е. че в конкретния случай давност не е текла в периода от образуване на изпълнителното дело на 10.06.2013 г. до 26.06.2015 г./. Налице са множество решения на ВКС /напр. решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 325/13.01.2016 г. по гр. д. № 2783/2015 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и др./, съгласно които независимо, че са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., за тях следва да се приложи разрешението, дадено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т. е. разрешението на т. 10 е прилагано и отпреди 26.06.2015 г./. Въззивният съд приема, че давността в изпълнителното производство не спира, а единствено се прекъсва от валидно предприетите действия по изпълнението. В случая е и без значение какво е действието на тълкувателното решение във времето, тъй като по делото не е спорно обстоятелството, че с плащането на 16.05.2016 г. на сума по дълга в полза на взискателя давността е била прекъсната.

     В случая от приложеното заверено копие на изпълнителното дело се установява, че по същото са извършвани множество изпълнителни действия, които са прекъсвали както двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, така и течението на погасителната давност за вземането, а именно: на 17.06.2013 г. - наложеният запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, на 16.08.2013 г. - наложената възбрана върху имота на длъжника, извършените частични плащания, всяко за период по - малко от две години е прекъсвало погасителната давност, последното от които на 16.05.2016 г. (което обстоятелство се признава и от длъжника). С молбата от 19.01.2017 г. за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника взискателят отново е прекъснал двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Действително въз основа на това искане обаче не са предприети същински изпълнителни действия, с които да се прекъсне погасителната давност за принудително събиране на вземането (същата е продължила да тече, считано от 16.05.2016 г.). Видно от данните по делото след тази молба едва на 08.02.2019 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и е насрочил дата за опис и оценка на движимите му вещи, но доколкото е налице период от две години, през които изпълнителни действия не са били поискани от взискателя, респективно не са били предприети от ЧСИ въз основа на извършеното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, то изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 19.01.2019 г., за което не е необходим изричен акт на съдебния изпълнител.

     Съгласно ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК /отм.// нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, в случая - от датата на последното плащане по дълга - 16.05.2016 г. Действията на ЧСИ по насрочване на опис и налагане на запор на 08.02.2019 г. са извършени при настъпила вече по силата на закона перемпция, поради което не са годни изпълнителни действия, прекъсващи давността. Настоящата съдебна инстанция споделя доводите на въззивника, че предявяването на отрицателен установителен иск също не е довело до ново прекъсване на давността. Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235/21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г. по описа на ВКС, III г. о.; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. по описа на ВКС, ІІ г. о.; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. и др.). Ето защо в случая давността не е прекъсната и с депозиране на исковата молба, поради което крайният момент на давностния срок не следва да се свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. 

     Независимо от това обаче в разглеждания случай, предвид споделяното от настоящия съдебен състав разбиране, че когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение (независимо, че се касае за периодични вземания на „Т.С.“ ЕАД), давностният срок е винаги петгодишен, давността за процесното вземане, която е започнала да тече на 16.05.2016 г. изтича на 16.05.2021 г., т. е. към момента на устните състезания във въззивното производство, проведени на 05.02.2021 г., тя не е изтекла, съответно правото да се търси принудително изпълнение на процесното вземане не е погасено по давност.

     Поради изложеното, макар и по различни от изложените от районния съд съображения, предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

     Във въззивната жалба не са изложени никакви оплаквания срещу решението в частта, с която е прекратено производството по гр. д. № 14352/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 167 състав, по иска за горницата над сумата от 1 109,74 лв. до пълния предявен размер от 2 788,81 лв. като недопустимо поради липса на правен интерес. С оглед правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК, решението, което е валидно и допустимо в посочената част, следва да бъде потвърдено. В допълнение е нужно да се посочи, че при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на процеса, за която съдът следи служебно през цялото развитие на делото. Ако в хода на последното твърденията на ищеца за наличието на правен интерес не се установят по делото, то производството по този иск е недопустимо и съдът следва да го прекрати, без да се произнася по основателността на иска. Целта на иска по чл. 439 ГПК е да не бъдат събирани суми, или ако са събрани, да не бъдат платени на взискателя. Ако сумите вече са платени на взискателя, дори искът по чл. 439 ГПК да бъде уважен, то въз основа на решението не би могло в хода на изпълнителното дело да се върнат тези суми, т. е. ищецът не би могъл да получи благоприятен резултат в своята правна сфера. Платените вече суми могат да бъдат предмет на исков процес на основание чл. 55 ЗЗД. Ето защо в случая липсва правен интерес от иска по чл. 439 ГПК за вече платените на взискателя суми, т. е. за разликата над сумата от 1 109,74 лв. (дължима и неплатена по изпълнителния лист) до сумата от 2 788,81 лв., както правилно е приел и първоинстанционният съд.

 

     По разноските:

 

     При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна, на която следва да се присъди сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение (определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност на делото).

     С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

     Така мотивиран, Софийски градски съд,

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 38639 от 12.02.2020 г. по гр. д. № 14352/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 167 състав.

     ОСЪЖДА М.А.Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, партер, офис 3, чрез адвокат С.Р., да заплати на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, с адрес: ***, сумата от 100 лв. (сто лева) - разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

     РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:   1.                            2.