Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
14.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 7295 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 16789 от 25.01.2017г. по гр.д. № 13587/2016г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 379316 от 04.04.2018г., Софийски районен съд, 61
състав признал за установено по искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.А. К.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 395.55 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, вход единствен, ет. 3, ап. 12, за периода 01.11.2012г. -
30.04.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.11.2015г., до
окончателното плащане; сумата 58.76 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода 30.06.2014г. - 22.10.2015г., и сумата 34.56 лв.,
представляваща такса за дялово разпределение, като отхвърлил иска с правно
основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 4.56 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 68669/2015г. на СРС. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 199.10 лв. –
разноски, направени в производството по ч.гр.д. № 68669/2015г. на СРС, и сумата
401.58 лв. - разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от
исковете. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника А.А. К., който го
обжалва в частите, с които исковете за главница за топлинна енергия и за лихви
за забава върху тази главница са уважени, с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Неправилно СРС приел, че между страните в процесния период е било
налице валидно облигационно правоотношение по доставка на ТЕ за битови нужди,
след като не била представена молба-декларация за откриване на партида за имота
на името на ответника. Само фактът, че ответникът е собственик на топлоснабден
имот, не бил достатъчен за да се приеме, че е клиент на ТЕ за битови нужди – необходимо
било още и подаване на молба за откриване на партида на негово име, от който
момент следвало да се приеме, че възниква облигационно правоотношение между
страните. Освен това при наличие на вещен ползвател на имота, той, а не
собственикът бил потребител на топлинна енергия. От районния съд не била
съобразена и нормата на чл. 62 ЗЗП, забраняваща принудителна доставка на
топлинна енергия. Неправилно районният
съд кредитирал заключението на СТЕ, след като същото било изготвено въз основа
на изходящи от ищеца и непредставени по делото документи. Ищецът не ангажирал доказателства
за изправността на уредите, чрез които е извършвано измерването на ТЕ в
сградата. Не били представени и доказателства за извършено отчитане на
индивидуалните разпределители в имота или за пречки, създадени от абоната за
такова отчитане. СРС не съобразил и че ищецът е извършвал прихващания със
задължения за период преди процесния, за които прихващания ответникът не бил
давала съгласието си, а и
задълженията не били установени като безспорни. С жалбата се релевират и
преклудирани възражения във връзка с изискване на неотносими за процесния
период общи условия от 2002 и 2005г. за нотариална заверка на протокола от ОС
на ЕС за избор на ФДР и наличието на сключен договор с такава, както и във връзка
с пускането в експлоатация на абонатната станция в сградата. Моли съда да
отмени решението в частта, с която е признато за установено, че дължи сумата
395.55 лв. – главница, и 58.76 лв. - лихви, вкл. в частта за разноските и
вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноските по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 12.03.2019г.
оспорва жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на евентуално претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 480.32 лв. – главница, представляваща цена
на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******,
вход единствен, ет. 3, ап. 12, аб. № 054728, за периода м. 11.2012г. - м.
04.2015г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 71.36
лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 31.12.2012г. - 23.10.2015г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 34.56
лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
4.56 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за дялово
разпределение.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 10.11.2015г., до окончателното плащане. За сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
68669/2015г. на СРС, 61 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения: за липса на договорно правоотношение
между страните; за липса на доказателства за изправност на уредите, чрез които
се измерва количеството ТЕ; че фактурите не съставлявали доказателство за
консумираната ТЕ в имота; за извършени от ищеца без съгласие на ответника прихващания
с неликвидни вземания за минал период. Оспорен е представеният договор, сключен
между етажните собственици в сградата и третото лице помагач при твърдения, че
нямало доказателства ОС на ЕС да е проведено при изисквания от закона кворум.
Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са
допустими. С оглед релевираните в
жалбата непреклудирани доводи решението следва да бъде потвърдено в атакуваните
части по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране
(КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Не е било спорно и от приетите удостоверение за наследници и нотариален
акт за дарение № 37/2001г. се установява, че ответникът е собственик на
процесния ап. № 12, като, противно на поддържаното в жалбата, дарителите не са
си запазили вешното право на ползване върху даряваните части от имота, нито по
делото са представени доказателства за учредено впоследствие от ответника вещно
право на ползване. Не се твърди и ползващо имота на облигационно основание лице
да е сключило договор директно с топлопреносното предприятие. Пак противно на
поддържаното от въззивника, по делото е приета и молба-декларация от 13.01.2003г.,
с която същият е поискал да бъде открита партида за имота на негово име. Относимите
към процесния период Общи условия на ищеца от 2008г. и от 2014г. са публикувани
съответно във вестник „Дневник”,
в брой от 14.01.2008г., и във вестник „24 часа”, в брой от 10.02.2014г., и
същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията. Ответникът не
твърди и не установява да е подал заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3
ЗЕ, с което да е предложил специални условия, нито да е сключено допълнително
писмено споразумение между него и ищеца, поради което същият е обвързана от
влезлите в сила ОУ на договора. Поради това ответникът,
в качеството му на собственик на топлоснабдения имот, е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота ТЕ.
Неоснователен в тази връзка е и доводът в жалбата за
наличие на принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/25.05.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, се прилагат разпоредбите наЗакона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие.
Във връзка с доводите относно ФДР, извършвала дялово
разпределение в сградата следва да се посочи, че липсата на сключен договор между клиентите на ТЕ
за битови нужди в сграда етажна собственост и лице по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ не
може да обуслови извод за липса на договорна връзка между клиентите и
топлопреносното предприятие. Видно от приетия и неоспорен протокол от проведено
ОС на ЕС, етажните собственици в процесната сграда – етажна собственост са
взели решение третото лице помагач да извършва дяловото разпределение на
топлинна енергия в сградата, и на 29.04.2002г. е сключен договор. Чл. 139в, ал.
1 ЗЕ вменява задължение за клиентите в сграда - етажна собственост да изберат
лице, регистрирано по реда на чл. 139а,
за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда
на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено
топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая ответникът не
твърди клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице
помагач, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което
ищецът правилно е начислявал сумите за ТЕ въз основа на данните от дяловото
разпределение, извършвано от „Т.с.” ЕООД, последното вписано в публичния
регистър в Министерство на енергетиката по
чл. 139а, ал. 1 ЗЕ..
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая, противно на поддържаното в жалбата, от третото лице помагач са
представени и по делото са приети документите за отчет, подписани за
„потребител/клиент”, видно от които в процесния период е извършван реален отчет
на водомера за топла вода в имота, при осигуряван достъп за отчет.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно се установява: Общият топломер в АС е преминавал
през изискваните от ЗИ метрологични проверки със заключение „съответства”.
Същият се отчита по електронен път в
0 часа на първо число на месеца. Отчитането не е визуално, а чрез електронно
устройство, като отчетът се документира. Така извършваното отчитане е в съответствие
с разпоредбите на чл. 53 – 57 от Наредба № 16-334. Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно данни в приложена справка към
заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал технологичните
разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката към Наредба
№ 16-334 и съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице изрично е посочило формулата, по която следва да се
изчисляват технологичните разходи и е извършило проверка при която е
установило, че същите са правилно отчислявани.
В процесния период в апартамент № 12 не е имало монтирани
отоплителни тела и съответно - уреди за дялово разпределение. Суми за ТЕ за
отопление на имот не са начислявани, такива са начислявани за ТЕ, отдадена от
сградна инсталация, която е правилно изчислявана въз основа на отопляемия обем
на имота по проект от 130 куб. м, и ТЕ за БГВ – въз основа на реален отчет на 1
бр. водомер в имота. Общо дължимата главница за процесния период възлиза на
395.55 лв., като в тази сума не са включени предишни просрочени сметки,
изравнявания и корекции за период извън процесния. Съгласно заключението, дяловото
разпределение е извършвано от ФДР в съответствие с действалата в периода
нормативна уредба.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документите за
отчет, подписани за „потребител“ и дяловите разпределения, поради което неоснователни
са доводите на въззивника същото да било изготвено само на база изходящи от
ищеца документи. При установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда
- етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален отчет и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено,
ищецът е доказал количеството на доставената в имота на ответника ТЕ,
стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР цени.
Противно на твърдяното от въззивника, СРС не е признал за
дължими суми за период извън процесния. Правилно първоинстанционният съд е
приел, че дължимата сума за главница за топлинна енергия е посочената в
заключението на СТЕ, която отразява стойността на доставената ТЕ само за
процесния период, без да взема предвид извършвани от ищеца прихващания с
несъществуващи вземания на ответника и за период преди процесния.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Това обосновава и извод
за присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените
от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки че освен подаването на молбата от 12.03.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16789 от 25.01.2017г. по гр.д. № 13587/2016г. на Софийски районен
съд, 61 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 379316 от
04.04.2018г., в обжалваните части, с
които е признато за установено по искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.А.
К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 395.55 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, вход единствен, ет. 3, ап. 12, за периода 01.11.2012г. -
30.04.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.11.2015г., до
окончателното плащане, и сумата 58.76 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода 30.06.2014г. - 22.10.2015г.
ОСЪЖДА А.А. К., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 13587/2016г. на Софийски районен
съд, 61 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.