Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 21. 08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети юли
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 5165
по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 22959 от 25.01.2019 г. постановено от СРС, ГО, 87 състав по гр.д.№
17962 по описа за 2017 г. се:
ОСЪЖДА на основание чл. 59 ЗЗД Агенция
по заетостта да заплати на В.Т.Я.–
Областен управител на Област с административен център, грК., ЕГН **********,
сумата от 23 108,64 лв.,
представляваща разходи за охрана на
имот публична държавна собственост, находящ се в грК., ул.“*********, вх.
"*********с обща площ 568,66 кв. м. предоставен за ползване от ищеца на
ответника, за периода от 01.04.2012 до 12.03.2015 г., с която сума ответникът
се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на депозиране на исковата молба в съда 28.09.2016 г. до окончателното й
изплащане;
ОСЪЖДА на основание чл. 59 ЗЗД Агенция
по заетостта да заплати на В.Т.Я.– Областен управител на Област с
административен център, грК., ЕГН **********, сумата от 74,76 лв.,
представляваща разходи за
видеонаблюдение на имот публична държавна собственост находящ се в грК.,
ул.“*********, вх. "*********с обща площ 568,66 кв. м. предоставен за
ползване от ищеца на ответника, за месец Ноември 2012 г., с която сума
ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на депозиране на исковата молба в съда 28.09.2016 г. до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска в останалата част за заплащане на сумата от 26,11 лв. – разходи за
електрическа енергия, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Агенция по заетостта да заплати на В.Т.Я.– Областен управител на Област с
административен център, грК., ЕГН **********, сумата от 1 123,09 лв. – разноски в съдебното производство.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна
жалба от Агенция по заетостта, ответник пред СРС.
Въззивникът твърди, че решението
е постановено при неизяснена фактическа обстановка. Сочи, че не е налице
облигационно отношение между страните по спора, което в случая се признавало и
от самия ищец. Налице били решение № 408/28.09.2015 г. на КРС и решение №
29/18.02.2016 г. на КОС по идентичен казус. Не било налице неоснователно
обогатяване, защото ищецът не бил обеднял. СРС бил изградил тезата си на база
фактури. Областният управител като принципал на основание чл.6, ал.2 от ППЗДС
бил длъжен при предоставяне на имоти публична държавна собственост на
ползватели да сключи с тях договори за ползване на имотите. В случая в договора
от 14.10.2002 г. с началника на „Бюро по труда“ Кюстендил и Споразумение от
01.03.2004 г. между Директора на Дирекция „Регионална служба по заетостта“-
Благоевград и Областния управител на Кюстендил, не бил включен въпроса за
охраната. Това било констатирано в горецитираните решения на КРС и КОС. Счита,
че относно разноските е приложима разпоредбата на чл.41 ЗС, тъй като се касаело
до общи части. Решение на ОС не било взето по предвидения в чл.11 ЗУЕС, ред.
Въззивникът въз основа на проведени обществени поръчки по реда на ЗОП бил
сключен договори за охрана. Претенциите на ищеца представлявали периодични
плащания и се погасявали по давност с тригодишна давност по чл.111 ЗЗД.
Позовава се и на чл.83 ЗЗД.
Иска се обжалваното решение да
бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите по чл.59 ЗЗД
да бъде отхвърлени.
От въззиваемия – В.Т.Я.-Областен управител на област с административен
център гр К., ищец пред СРС, е постъпил
отговор, с който се оспорва въззивната жалба. Изразява се становище за
правилност на така постановеното решение. Налице бил сключен между страните
договор № 37/14.10.2002 г. с който се предоставяло правото на ползване на
процесния недвижим имот – публична държавна собственост. Сключено било и
споразумение № 1/09.03.2004 г. Счита, че за периода от 01.04.2012 г.-
31.12.2015 г. процесният имот като предоставен за управление на ответника,
следвало последния за своя сметка да го поддържа и охранява на основание чл.14 ЗДС и чл.12, ал.1 ППЗДС. Ответникът имал качеството на ползвател по смисъла на
чл.15 ЗДС. С оглед характера на сградата била задължителна охрана. От събраните
по делото писмени доказателства се установило, че охраната на имота е заплащана
от Областна администрация- Кюстендил. От ищеца на ответника били начислявани
суми за консумативи за поддръжка на имота. Споразумението имало характер на
документ, уреждащ организацията по заплащане на законови задължения, респ.
разпределение на сумите между ползвателите на адм.сграда. При това положение не
било налице изискване на вина за да възникне основание за заплащане. Счита, че
била налице неоснователно обогатяване. Правилно СРС бил приел за неоснователно
възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност, защото не се
касаело до периодични плащания.
В хода по същество излага доводи
за несвоевременно позоваване на разпоредбите на чл.11 ЗУЕС. Този довод освен
преклудиран бил и неоснователен, защото не се касаело до сграда ЕС. В случая се
касаело до сграда публична държавна собственост. Касаело се до сграда, в която отделните
обекти се ползуват от органи на държавна власт- различни ведомства. Преклудирани и неоснователни били и доводите
във връзка с приложението на чл.81 и чл.83 ЗЗД. Последните били относими при
договорна отговорност.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 05.0 2.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 14.0 2.2019
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва са
уважени срещу ответника исковете по чл.59 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По допустимостта на първоинстанционното решение:
Недопустимо
е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на
положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави
решението недопустимо.
След извършена проверка въззивната
инстанция констатира следното:
Исковата молба е подадена пред
РС, грК. на 28.09.2016 г. По същата е било образувано гр.д.№ 1692 по описа за
2016 г.
С отговора по исковата молба
Агенция по заетостта е направила възражение за недопустимост на иска като е
посочила, че за част от претенциите и на същото основание е налице влязло в
сила и ползващо се със СПН решение по гр.д.№ 603/15 г. на КРС и в.гр.д.№ 606/15
на КОС. Направено е и възражение за местна подсъдност. Тъй като първоначално
исковата молба е била насочена срещу Дирекция „Регионална служба по заетостта“
– Благоевград, от Агенцията е посочено, че „Регионална служба по заетостта“ –
Благоевград не е ЮЛ, а териториално поделение на Агенцията по заетостта.
Посочено е и, че Агенцията въз основа на обществена поръчка е сключила договор
за охрана поради което не дължи претендираните от ищеца, суми.
С определение от 24.11.2016 г.
исковата молба е била оставена без движение и е указано на ищеца да предяви
иска си срещу Агенция по заетостта.
В изпълнение на тези указания
ищецът е насочил иска си срещу Агенция по заетостта.
С определение от 21.02.2017 г.
КРС е прекратил производството пред себе си и е изпратил делото по подсъдност
на СРС. В същото определение КРС е направил констатация, че „съществува
частично покриване на исковите претенции като суми и периоди“ по исковата
молба, с която е сезиран и тези предмет на гр.д.№ 603/2015 г. на КРС, оставено
в сила с решението по в.гр.д.№ 606/2015 г. на КОС.
Съдът се е снабдил служебно с
решенията по тези гр.д. Видно от същите претендирани са били суми за периода от
01.01.2012 г.- 12.03.2015 г. във връзка със същия договор и споразумение,
цитирани в процесната искова молба, но на договорно основание.
Предмет на настоящата искова
молба са суми за периода 01.04.2012 г.- 13.03.2015 г., но същите се претендират
като неоснователно обогатяване.
Исковата молба е подадена от В.Т.Я.-Областен управител на Област с
административен център грК., ЕГН ********** /виж л.2 от делото на КРС/. Областните управители, обаче,
не разполагат с необходимата правосубектност, позволяваща им да участват
самостоятелно, в това си качество, в гражданските правоотношения, виж в този
смисъл определение № 597 от 03.07.2012 г. по ч.т.д.№ 502/2011 г. на ВКС, ТК,
Второ ТО.
Не се спори по делото, а и от
приложените още с исковата молба писмени доказателства се установява, че се
касае до административна сграда- за същата е съставен АДС № 1296 от 05.06.2012
г. за публична държавна собственост /л.70 от делото на КРС/.
Видно от т.10 на този АДС
процесната част от сградата е предоставена за безвъзмездно управление на
Национална служба по заетостта, която е праводател на Агенцията по заетостта
/ответник пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция/; със същият АДС част
от първия /партерен/ етаж е предоставен безвъзмездно
на Дирекция Бюро по труда- грК..
Съгласно чл.31, ал.2 ГПК по дела,
които се отнасят до недвижими имоти-държавна собственост, държавата се
представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Областният управител на
съответната област, по силата на Закона за администрацията, може да участва
като страна в гражданския процес, но само в качеството си на представител на
Областната администрация, съответно на Държавата, при надлежно упълномощаване
за последната-специфичен правен субект, тъй като не разполага със собствена
процесуална легитимация - арг. от чл.27, ал.1 и следв ГПК вр. с чл.26 ГПК.
В случая исковата молба не е
предявена от Областната администрация- Кюстендил, а от името на самия Областен
управител на областта, както е в разглеждания случай /за разликата виж мотивите
на определение № 597 от 03.07.2012 г. по ч.т.д.№ 502/2011 г. на ВКС, ТК, Второ
ТО, където е разгледан идентичен случай във връзка с в.ч.гр.д.№ 540/2009 г. на
КОС/.
Налага се извод, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима искова молба поради
което обжалваното решение се явява недопустимо и като такова на основание чл. 270,
ал. 3 ГПК ще
следва да бъде обезсилено, а производството по делото-прекратено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват.
На ответника се следват разноски, изразяващи се в юриск.възнаграждение, но такива не са
поискани и не му се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника се следват разноски, изразяващи се в държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 463, 67 лв. , както и юриск.възнаграждение в размер на 450 лв.,
определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП и чл. чл.25, ал.1 и ал.2
от НЗПП.
На въззиваемия разноски не се следват и
такива не му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 22959 от 25.01.2019 г. постановено от СРС, ГО, 87 състав по
гр.д.№ 17962 по описа за 2017 г.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО.
ОСЪЖДА В.Т.Я.– Областен управител на
Област с административен център, грК., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на Агенция по заетостта, БУЛСТАТ ********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“********, сумата в размер на 463, 67 лв.- държавна такса за въззивно
обжалване и юриск.възнаграждение в размер на 450 лв. за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от връчването му, при условията на чл.280,
ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: