РЕШЕНИЕ
№ 3258
гр. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110118473 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от И. В. К. против (фирма) с искане да бъде признато
за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 736,71 лева,
представляваща главница по Договор за телекомуникационни услуги №
**********01032016-36394579 от 01.03.2016г., ведно със законна лихва върху главницата
считано от 01.11.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 175 лева,
представляваща сторени по делото разноски, за които в полза на ответника срещу ищеца е
издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 982/2018 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин,
I състав, поради изтекла погасителна давност, а при условията на евентуалност поради
неравноправност на договорните клаузи. Направено е искане сторените от страната съдебни
разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт Н. оспорва исковата претенция. В депозирания отговор са изложени твърдения,
че за принудително събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист в образувано
изп. дело № 447/2019 г. по описа на ЧСИ М.С, в хода на което са предприети множество
действия, с които е прекъсната давността. В допълнение представителят на страната
поддържа, че в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. давност не е текла. По изложените
доводи е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца
бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна на
спора следното:
Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 982/2018
г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, I състав, се установява, че делото е образувано по
подадено от (фирма) заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 736,71 лева, представляваща непогасени вземания по
1
сключен между длъжника и (ФИРМА) договор за предоставяне на телекомуникационни
услуги, за които са издадени четири фактури, като вземанията по договора са прехвърлени
от оператора на заявителя по силата на договор за цесия. Издадената заповед за изпълнение
е връчена на длъжника по месторабота на 06.03.2019 г., поради което и на основание чл. 416,
пред. 1 вр. чл. 414, ал. / в редакцията на процесуалния закон преди измененията обн. с ДВ,
бр. 100 от 2019 г./ е влязла в сила на 21.03.2019 г., като изпълнителен лист за сумите е
издаден на 22.03.2019 г.
По молба на (фирма) за принудително събиране на вземанията по процесния
изпълнителен лист от 02.08.2019 г. е образувано изп. дело № 447/2019 г. по описа на ЧСИ
М.С. С молбата е направено искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника и запор върху банковите му сметки.
Със запорни съобщения от 12.08.2019 г. е наложен запор върху вземания на длъжника
в търговски банки в страната.
С молба от 08.02.2021 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника.
Със запорни съобщения от 16.02.2021 г. е наложен запор върху вземанията на
длъжника в търговски банки в страната. В отговор на изпратените запорни съобщение по
делото е постъпило писмо от (ФИРМА), съгласно което наличната сума в размер на 20 лева
от банковата сметка на длъжника е преведена по сметка на съдебния изпълнител.
С молба от 09.06.2021 г. взискателят е направил искане за извършване на опис на
движимото имуществено на длъжника.
С молба от 16.03.2022 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху
банковите сметки на длъжника.
Със запорни съобщения от 30.03.2022 г. е наложен запор върху вземанията на
длъжника в търговски банки в страната.
С молба от 22.03.2024 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника.
Като писмени доказателства по делото са приети договор от 01.03.2016 г., сключен
между И. В. К. и (ФИРМА), по силата на който дружеството се е задължило да предоставя
на ищеца в настоящото производство следните услуги: телевизионна услуга, мобилна
гласова услуга и TV GO услуга срещу задължение за заплащане на дължимите такси за
предоставяните услуги, и приложимите към съглашението Общи условия на оператора, от
които произтичат задълженията по процесната заповед за изпълнение. Съгласно
съглашението при сключване на сделката операторът е предоставил на потребителя
оборудване необходимо за предоставяне на уговорените услуги, а видно от приложение № 1
на И. К. е предоставен мобилен апарат LG ZERO, като абонатът се е задължил да заплати
стойността на устройството в размер на 372 лева. Договорът предвижда, че при
прекратяване на съглашението по вина на абоната преди изтичане на уговорения 24 месечен
срок потребителят дължи неустойка равна на оставащите, но не повече от трикратния им
размер, месечни абонаменти за услугите по техния стандартен размер без отстъпка,
възстановяване на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и от
пазарните цени на устройствата, съответстващи на оставащия срок на договора.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен
иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК да установи, при
условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на
погасителната давност на вземанията предмет на процесния изпълнителен лист.
По направеното възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора, от който
произтича вземането по листа, за което сезираният със заявление за издаване на заповед за
изпълнение съд не е бил компетентен да извърши преценка, в доказателствена тежест на
2
ищеца е да установи наличието на неравноправни клаузи.
На първо място следва да бъде отбелязано, че с Определение № 214/15.05.2018 г. по
ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ,
бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и
държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване
заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение правния ефект на влязло в сила решение за вземането, защото е
ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в
сила решения.
От изложеното следва, че по сега действащия процесуален закон не е налице
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подкрепа на изложеното е и
формираната съдебна практика, намерила израз в Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020г. по описа на
ВКС, IV ГО. С Решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021г. ВКС, IV ГО изрично е
прието, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД намира приложение когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила съдебно решение, така и когато е определено по
основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения
съдът намира, че погасителната давност за вземанията, обективирани в процесния
изпълнителен титул, е общата 5-годишна давност.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемане на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите към т. 10 примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността – налагане на
запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане и т.н., както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването
3
на изпълнителното дело, когато в молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на
призовка за доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др. Няма спор и, че
възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността. В този смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно
решение е и съдебната практика намерила израз в Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело
№ 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 28.02.2016г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г.
о. на ВКС.
В случая давността относно вземанията по процесния изпълнителен лист е
прекъсната с подаване на молба от 02.08.2019 г. за образуване на производство за
принудително събиране на процесните вземания, съдържаща посочване на конкретен
изпълнителен способ, по която е образувано изп. дело № 447/2019 г. по описа на ЧСИ М.С.
Давността е прекъсната с предприемане на всяко действие по принудително събиране на
вземанията по листа, както следва – 12.08.2019 г. налагане на запор, 08.02.2021 г. искане на
взискателя за предприемане на конкретен изпълнителен способ, 16.02.2021 г. налагане на
запор, 09.06.2021 г. искане на взискателя за предприемане на конкретен изпълнителен
способ, 16.03.2022 г. искане на взискателя за предприемане на конкретен изпълнителен
способ, 30.03.2022 г. налагане на запор, 30.03.2022 г. налагане на запор, 22.03.2024 искане на
взискателя за предприемане на конкретен изпълнителен способ.
Следва да бъде разяснено, че не е необходимо предприетото действие да е успешно,
за да се счита давността прекъсната. Извод в подкрепа на изложеното следва и от
разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2015 г. по тълк. дело № 3/2015 г.
на ОСГТК, съгласно които изпращане на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която
съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът
няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но
длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на
взискателя. Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното
съобщение е връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото задължено лице се
счита за наложен от момента на връчване нему на запорното съобщение - чл. 450, ал. 3 ГПК.
Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка се счита наложен и има действие
от деня, в който е връчено запорното съобщение на банката до датата на погасяване на
задълженията на длъжника – титуляр на сметката, реализиране на изпълнителния способ и
удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка, замяна на
обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на изпълнителното
производство. Запорът има действие върху разплащателните банкови сметки на длъжника до
размера на сумите, посочен в запорното съобщение, както върху наличните към връчване на
запорното съобщение суми в банковата сметка на длъжника, така и върху последващите
постъпления. Запорът върху вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма
наличност, т. е. когато салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на
връчване на запорното съобщение на банката, и има действие по отношение на
постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, без да е необходимо
изпращане на други запорни съобщения от съдебния изпълнител до банката, в който смисъл
е и Решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. на ВКС. Запорът се счита
наложен от получаване на запорното съобщение и има действие до настъпване на някое от
посочените по-горе обстоятелства, поради което запорът в хипотезата на наложен запор
върху банкова сметка на длъжника, без значение от наличностите по същата, е изпълнително
действие с траен характер и непрекъснато действие – така Решение № 265013 от 6.07.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 6531/2020 г.
Давността е прекъсната също така с всяко едно от отправените от взискателя искания
за предприемане на действия по принудително събиране на вземанията по изпълнителния
лист. Следва да бъде отбелязано, че за прекъсването на давността е без значение дали
съдебният изпълнител е предприел действия в изпълнение на отправеното искане от
кредитора, тъй като давността се явява санкция за пасивното поведение на титуляра на
4
вземането, а не на съдебния изпълнител. Когато кредиторът отправи искане за предприемане
на конкретни изпълнителни действия, в какъвто смисъл са посочените по-горе молби,
бездействието на съдебния изпълнител няма за последица изтичане на давностен срок
доколкото взискателят е бил активен – така Решение № 451/2015 г. по гр. д. № 2306/2015 г.
на ВКС, IV ГО, съгласно което е без значение, че по вина на съдебния изпълнител не са
извършени исканите изпълнителни действия, тъй като бездействието на същия не е
предвидено от закона като способ за спиране течението на давността
Доколкото петгодишният давностен срок относно вземанията по изпълнителния лист,
считано от последното изпълнително действие от 22.03.2024 г., то вземанията по листа не са
погасени по давност.
Във връзка с поддържаните от ищеца твърдения за недължимост на вземанията по
изпълнителния лист, тъй като същите произтичат от неравноправни клаузи следва да бъде
посочено, че действително в практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-
600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18
декември 2023г. по дело С-231/23 се изтъква необходимостта процесуалните национални
разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при
съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна
съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол
върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се
гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в
цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна
уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не
позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи.
СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с
влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед
Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената
практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително
изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за
извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то
забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за
непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение,
което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане,
вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената
директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да
установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на
първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради
които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са
неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/. Въз основа на анализа
на така формирана практика на СЕС е прието, че с оглед предоставената с Директива 93/13
засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не
винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на
наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за
изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в
производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително
когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне
по спора въпрос.
Съгласно разясненията дадени с Определение № 2122/26.07.2024 г. по ч.т.д. №
356/2024 г. на ВКС, II TО, следва да се приеме, че формираната с влязлата в сила заповед за
изпълнение сила на пресъдено нещо препятства правото на страната – потребител да поиска
в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените
договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и
обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове
само ако се установи, че заповедният съд е преценил действителността на клаузите от
5
сключения договор с оглед на посочената Директива 93/13 и е изложил мотиви, които
позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на
контрол в рамките на това производство.
В случая от съдържанието на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на
която е издаден процесния изпълнителен лист, не може да бъде направен извод за
извършена от заповедния съд проверка относно наличието на неравноправни клаузи по
договора, още повече, че към датата на подаване на заявлението процесуалният закон не е
предвиждал задължение за заявителя да представи препис от договора, от който произтичат
вземанията. Следва да бъде отбелязано, че ищецът не е навел каквито и да е конкретни
твърдения относно съдържанието на клаузите, от които произтичат вземанията, респ.
конкретни доводи относно тяхната недействителност независимо от обстоятелството, че
ответникът е представил по делото договора и приложимите към него общи условия.
Предвид изложеното и с оглед обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в сила,
съдът предвид диспозитивното начало в граждански процес не би могъл без конкретни
оплаквания да преразглежда въпросът относно дължимостта на вземанията предмет на
заповедното производство. Противното би означавало ответникът да бъде в невъзможност
да проведе насрещно доказване за установяване на действителността на клаузите, респ. едва
след постановяване на решението същият да узнае клаузите, по отношение на чиято
неравноправност съдът е извършил проверка.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение, респ. изпълнителен титул, за незаплатена цена на доставени
услуги и неустойка за забава не произтичат от неравноправни клаузи.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск е
неоснователен.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната
изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. В. К., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) против
(фирма), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС), отрицателен
установителен иск по чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 736,71
лева, представляваща главница по Договор за телекомуникационни услуги №
**********01032016-36394579 от 01.03.2016г., ведно със законна лихва върху главницата
считано от 01.11.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 175 лева,
представляваща сторени по делото разноски, за които в полза на ответника срещу ищеца е
издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 982/2018 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин,
I състав, поради изтекла погасителна давност, а при условията на евентуалност поради
неравноправност на договорните клаузи, като неоснователен.
ОСЪЖДА И. В. К., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) да заплати на (фирма),
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС) на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7