Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 26.08.2022г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на петнадесети
октомври двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 62 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по жалба на „Е.С.Е.Г.С.“ ЕООД срещу решение от 12.08.2019г. по гр.д. № 76242/2016г.
на СРС, 52 с-в, с което е отхвърлен предявения от дружеството – жалбоподател
срещу „И Ар Б.Л.“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 7 558. 66 лв., като платена без основание, ведно със законната лихва от 30.12.2016г.
В жалбата се поддържат оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт, поради неправилно
приложение на материалния закон. Въззивникът твърди, че заплатената от него
процесна сума на ответника на 22.01.2016г. е без правно основание, тъй като
представлява корекция на ползван данъчен кредит по договор за лизинг, респ.
същата неоснователно е удържана от ответника – лизингодател от полученото от
последния застрахователно обезщетение след кражбата на лизинговия автомобил. Поддържа,
че по арг. от ч. 11.9 от Общите условия към договора за лизинг, корекцията на
приспаднатия данъчен кредит следва да бъде за сметка на ответника –
лизингодател. Моли съда да отмени решението и да уважи иска, с присъждане на
разноски.
Въззиваемата страна „М Л.“ ЕАД /предишно
наименование „И АР Б.Л.“ ЕАД/ оспорва въззивната жалба като неоснователна и
моли съда да я остави без уважение, по изложени в писмен отговор съображения. Поддържа, че съгласно сключения
между страните договор за финансов лизинг и Общите условия към него, както и по
арг. от чл. 342, ал. 2 ТЗ, лизингополучателят – въззивник носи риска от
случайно погиване или повреждане на лизинговата вещ, а лизингодателят, в
качеството на собственик на лизинговата вещ, след кражбата й /приравнена за
данъчни цели на липса/, е изпълнил задължението си по чл. 79, ал. 3 ЗДДС за
извършване на корекция по реда на чл. 79, ал. 3 ЗДДС относно приспаднатия при
закупуването на вещта данъчен кредит. Сочи, че са правилни мотивите на
първоинстанционния съд, че жалбоподателят – лизингополучател не е страна в
публичноправните отношения между Държавата и лизингодателя. Твърди, че при
договорите за лизинг с опция за прехвърляне на собствеността ДДС се начислява
върху всяка погасителна вноска, а не върху цялата стойност на актива. Сочи, че
застрахователното обезщетение му е изплатено на стойност, която покрива цялата
стойност на автомобила с включен ДДС. Моли
съда да потвърди решението.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е правилно, като фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт. Във връзка с
доводите по въззивната жалба,
следва да се отбележи следното:
Предявен е иск за заплащане на сумата
7558. 66 лв., представляваща недължимо платена според ищеца на ответника на
22.01.2016г.
По делото е безспорно установено, че
страните са били обвързани от договор за финансов лизинг от 15.01.2014г. относно
лек автомобил, марка Мазда, модел „6“, с дата на първа регистрация
17.01.2014г., като на 02.11.2015г. е настъпило застрахователно събитие – кражба
на лизинговия автомобил.
Съгласно чл. 1 от допълнително
споразумение, сключено между страните на 22.01.2016г. на основание чл.11.9 от
Общите условия по договори за финансов лизинг, от полученото от въззиваемия –
лизингодател застрахователно обезщетение в общ размер на 43 537. 62 лв.,
лизингодателят ще погаси общото задължение на лизингополучателя по процесния
договор за лизинг в общ размер на сумата 28 392. 39 лв., включваща
следните разходи: остатъчна главница след падеж 20.12.2015г. в размер на
20 618. 73 лв.; корекция на ДДС, съгласно чл. 79 ЗДДС, в размер на 7558.
66 лв., такса и комисионна за отписване от ЦРОЗ – 85 лв. и такса и комисионна за сваляне от отчет на
МПС в Дирекция Пътна полиция -130 лв. Съгласно чл. 2 от допълнителното споразумение,
след приспадане на сумите по чл. 1, с остатъка от застрахователното обезщетение
-15 145. 23 лв., лизингодателят частично ще закрие проформа фактура от
28.12.2015г. към договора за финансов лизинг на стойност 25 457. 26 лв., а
лизингополучателят ще заплати разликата в сумата от 10 312. 03 лв. по
посочена банкова сметка ***.
По делото не е спорно и установено от
заключението на приетата ССчЕ, че при закупуване на актива от лизингодателя с
фактура № **********/16.01.2014г., същият е ползвал данъчен кредит, като
фактурата е включена в дневника на покупките.
По делото също е безспорно установено, че
ответникът – лизингодател, в съответствие с нормата на чл. 79, ал. 6, т. 2 вр.
ал. 3 ЗДДС, ред. ДВ, бр. 94/2012г., е извършил корекция на размера на ползвания
при закупуването данъчен кредит в случаите на тотална щета от 9448. 33 лв. на 7558.
66 лв. – протокол по чл. 66, ал. 1 ППЗДС № 384/14.01.2016г.
Съгласно чл. 11. 9 от представените ОУ,
в случай на кражба или пълно погиване на актива, договорът за лизинг се
прекратява, като лизингодателят ще приспадне и задържи от получените
застрахователни обезщетения: 1/частта от главницата, която остава неизплатена
към момента на настъпване на застрахователното събитие; 2/ всякакви други суми,
дължими и неплатени по договора за лизинг или настоящите ОУ и остатъкът от
застрахователната сума ще бъде изплатен на лизингополучателя.
Фактическият състав на чл. 55, ал.1, пр.
1 ЗЗД предпоставя преминаване на материални блага от правната сфера на едно
лице в патримониума на друго лице без правно основание, което лишава получателя
на благата от правно признатата възможност да задържи полученото и същевременно
поражда за престиралия право да получи
обратно даденото, за да се преодолее неоснователното обогатяване за чужда
сметка.
В случая в исковата молба липсата на
основание за получаване на процесната сума от ответното дружество е обоснована
с твърдения, че същата представлява корекция на ползвания при закупуването на
лизинговата вещ данъчен кредит, извършена от ответника - лизингодател по повод
настъпилото застрахователно събитие – кражба на лизинговата вещ, която корекция
следва да бъде за сметка на лизингодателя, а не на лизингополучателя. Ищецът е
обосновал недължимостта на сумата с твърдения, че независимо от сключеното
допълнително споразумение между страните от 22.01.2016г., не е налице основание
за извършеното от него плащане на сумата /чрез извършеното прихващане/ на ответника, тъй като по този начин е поел
чужд финансов риск, респ. сключеното споразумение е в нарушение на чл.11.9 от
Общите условия.
На първо място, неоснователни са
доводите на въззивника – ищец, че липсва
основание за заплащане на процесната сума по арг. от чл. 11.9 от ОУ.
Уговореният в т.11.9 от ОУ начин на уреждане отношенията между страните в
случай на кражба или пълно погиване на актива не предвижда въобще за чия сметка
остава начисленият и заплатен ДДС. Независимо от изложеното, уговореното
изрично в допълнителното споразумение от 22.01.2016г., че стойността на
коригирания данъчен кредит остава за сметка на лизингополучателя, не
противоречи на данъчното законодателство и е в съответствие именно с чл. 11.9
от ОУ.
Правилни са мотивите на СРС, че
възникналото задължение за извършване на корекция за приспаднатия при
закупуването данъчен кредит следва да бъде за сметка патримониума на
лизингополучателя, който носи риска от погиване на лизинговата вещ – чл. 343 ТЗ. Обстоятелството, че ответникът – лизингодател има публично задължение да
извърши корекция по реда на чл. 79, ал. 6, т. 2 ЗДДС за приспаднатия при
закупуването данъчен кредит, не налага различен извод, тъй като ищецът –
лизингополучател не е страна в правоотношението между лизингодателя и
Държавата. Следва да се отбележи, че с оглед естеството на лизинговия договор, за
данъчни и счетоводни цели лизингополучателят дължи принципно всички плащания
към бюджета, независимо че юридически не е собственик на вещта и независимо от
задължението н ализингополучателя по чл. 79 ЗДДС . В същия смисъл е и
разпоредбата на чл. 5.8 от ОУ, в която изрично данъците са посочени като
разходи, дължими от лизингополучателя във връзка с използването на актива
/вещта/. Неоснователни са доводите в жалбата за липса на нормативно основание
за това, поради изричната уредба в ТЗ относно риска в договора за финансов
лизинг.
Предвид всичко изложено, заплатената от
ищеца процесна сума е на правно основание и не подлежи на връщане на основание
чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Поради съвпадането на
изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на
предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
Разноски не се
претендират от въззиваемия и такива не следва да се присъдят.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е
Ш И: :
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 12.08.2019г. по гр.д. № 76242/2016г. на СРС, 52 с-в.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в 1 - месечен срок от съобщенията до страните при условията
на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.