Р
Е Ш Е
Н И Е №
644
гр.К., 19.11.2018 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
К. районен съд, гражданско отделение, в публично заседание на
осемнадесети октомври, две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Й. П.
при
секретаря................Х. К....................................................като
разгледа докладваното от съдията…………………………..…..гр.дело №464 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно
основание чл.439 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.
Ищецът твърди, че на 02.02.2018
г. получила съобщение по изп.д.№20178720400637 по
описа на Ч.Д.Ц. рег.№872, че с изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№1760/2013
г. на РС-К. била осъдена да заплати сума от ***лв. от 17.07.2013 г., ведно със законната лихва, която
към момента била ***лв. и неолихвяема сума от ***лв.
в полза на взискателите „К.И.И.Б.“ ЕАД и ТД НАП – С., ***лв. разноски по и.д., таксата по чл.
26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ, с включен ДДС в размер на ***лв. в полза на Частен съдебен
изпълнител Д. Ц., както и др. суми в общ размер на ***лв. /в т.ч. адв.
възнаграждение/ или общото задължение по изпълнителното дело към 19.01.2018 г.
било в размер на ***лв. Твърди, че към съобщението не било приложено копие на
изпълнителен лист, както се сочело в съобщението. Заявява, че през лятото на
2013 г. получила Заповед №1186 за изпълнение на парично задължение, издадена по
ч.гр.д.№1760/2013 г. /същото било посочено като номер но на гр.д. в съобщението
от ЧСИ/, но в нея се разпореждало да заплати на кредитор - „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, което
дружество било различно от посочените като взискатели
в съобщението на ЧСИ. След справка в съда по ч.гр.д.№1760/2013 г. на РС-К.
установила, че на заявителя „БНП П.П.Ф.“ ЕАД бил известен постоянния й адрес в с.Ш. ул.“Г. С.“
№1 понеже съдът изискал от заявителя справка за адресната й регистрация, а не
адресът в гр.Казанлък, посочен в заповедта. Оспорва, че качеството на ответника
качеството му на кредитор като се позовава на нормата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, която задължавала предишният кредитор, да съобщи на длъжника прехвърлянето
и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установявали вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. В
съобщението на ЧСИ незаконосъобразно се съдържало изявлението на ЧСИ, че с изпълнителен лист издаден по ч.гр.д.№1760/2013 г. на РС-К. била
осъдена да заплати сумите по изпълнителното дело, в полза на взискателите
„К.И.И.Б.“ ЕАД и ТД НАП – С., което не отговаряло на
обективната истина, тъй като в Заповед №1186 за изпълнение на парично
задължение, издадена по ч.гр.д.№1760/2013 г. било видно, че тези лица не
фигурирали като кредитори. Твърди, че не е уведомена по
надлежния ред за каквото и да било прехвърляне на вземане, поради което не е
произвело действие спрямо нея, на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, защото на
заявителя „БНП П.П.Ф.“
ЕАД по ч.гр.д.№1760/2013 г. му било известно обстоятелството преди издаването
на заповед №1186, че постоянният й адрес е в с.Ш., общ.К., ул.“Г. С.“ №1. Ако
имало промяна на кредитора /за каквато не знаела/, това станало след издаването
на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, което представлявало
"нов факт" по смисъла на чл.439, ал.2 от ГПК. Вземането по издадената заповед за изпълнение
станало изискуемо на 30.03.2012 г. така както се сочело в нея -
датата на втората неплатена вноска, което се признавало от заявителя „БНП П.П.Ф.“ ЕАД,
изрично, тъй като се позовал в т.14 от заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №1760/2013 г., сочейки, че „Съгласно общите условия по Договора
вземането на кредитора е предсрочно изискуемо, ако кредитополучателят
просрочи четири или повече седмични вноски. Фактът на предсрочна изискуемост е
настъпил на 30 март 2012 г. - датата на четвъртата пропусната седмична вноска“.
От посочената дата вземането на кредитора станало ликвидно и изискуемо в целия
му размер- на възнаградителната и мораторната лихва, поради което вземанията, описани по
същия начин и в изпълнителният лист /чийто препис не й бил връчван/ се
погасявали с изтичането на петгодишната давност, т.е. на 30.03.2017г., към
който момент все още не било образувано изпълнително дело №20178720400637.
Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсвала
давността. Давността се прекъсвала съгласно чл.116 б."б" от ЗЗД с предявяването на иск. В случая, давността
би се прекъснала с предявяването на иск за съществуване на вземането, но
съгласно чл.422 ал.1 от ГПК, предявяването на този иск
имал обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 от ГПК. Твърди, че взискателят по изпълнителното дело не предявил иск по чл.422
от ГПК, поради което давността не следвало да се
счита за прекъсната с подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. В подкрепа на този извод било и обстоятелството, че заповедта за
изпълнение, независимо дали е издадена по реда на чл.410 и чл.417 от ГПК, както и издадения въз
основа на същата изпълнителен лист, нямали последиците на съдебно решение за
установяване съществуване на вземането по смисъла на чл.117 ал.2 от ЗЗД, поради
което счита, че срокът на новата давност по чл.117, ал.1 от ЗЗД съвпадал с давностния
срок за погасяване на вземането, предмет на това производство. В случая не
следвало да намери приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД.
Подаването на заявление по чл. 410 от ГПК или по чл. 417 от ГПК, издаването
на заповед за изпълнение, влизане в сила на заповедта, както и издаването на
изпълнителен лист за вземането, не представлявали начало на изискуемостта на
вземането на кредитора. Това
представлявали изявления на кредитора и актове на съда, които констатирали
ликвидността и изискуемостта на вземането, но не поставяли неговото начало. В
мотивите на т.14 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк. д.№2/2013 г. на ВКС ОСГК било посочено, че подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не представлява валидно
действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б."в" от ЗЗД и не прекъсвало
давността. По аргумент на
по-силното основание от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013
г. на ВКС, ОСГТК, че когато частното правоприемство
се основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени
доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай,
прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Съгласно ТР №2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, мотивите на т.14, новият ГПК уреждал заповедното производство
като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед
за изпълнение не прекъсвало давността. Тя се прекъсвала с предявяването на иска
за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 от ГПК, предявяването на
този иск имал обратно действие, само ако бил спазен срокът по чл.415, ал.1 от ГПК. Ако такъв иск не бил предявен,
както било в нейния случай, давността не се считала прекъсната със заявлението.
Заповедта за изпълнение по чл.410 и издаденият въз основа на нея изпълнителен
лист, нямали последиците на съдебно решение за установяване съществуването на
вземането по смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД, така че във всички случай, срокът на новата давност по чл.117, ал.1 от ЗЗД, съвпадал с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на
това производство, като разпоредбата на чл.117,
ал. 2 от ЗЗД не намирала приложение /Решение №94 от 27.07.2010 г.
по т. д. №943/2009 г. на ВКС, I т.о. и други/. Влязлата в сила заповед за
изпълнение, имала единствено преклудиращ ефект и
препятствала оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства или
доказателства, които били известни на длъжника и с които разполагал или е можел
да се снабди, до изтичането на срока за възражение. Влизането на заповедта в сила обаче, не създавала сила на присъдено нещо между страните, както влязлото
в сила съдебно решение, а единствено пораждала изпълнителната й сила. Позовава се
на чл.110 от ЗЗД, че с изтичането на петгодишна
давност се погасявали всички вземания, за които законът не предвиждал друго.
Давността, съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
нейният случай заповедта за изпълнение не прекъсвала давността, тъй като не се
ползвала със СПН. Счита, че вземането е погасено поради изтеклата тригодишна
давност по отношение на инкорпорираните в заповедта за изпълнение мораторна и възнаградителна
лихви, както и за изтекла давност спрямо претендираната
от 17.07.2013 г. законна лихва върху главницата. Моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че не дължи на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, сумите: ***лв. неолихвяема
сума, ***лв. главница, ***лв. лихви по изпълнително дело №20178720400637 по
описа на Ч.Д.Ц. рег.№872, образувано въз основа на изпълнителен лист,, издаден по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К..
Претендира съдебни разноски.
В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът
оспорва предявения иск и изложените от ищеца твърдения. изцяло твърдените в
исковата молба обстоятелства. Сочи, че на 22.04.2016 г. между него и БНП П. бил сключен договор
за прехвърляне на вземания, един от предметите на което е и задължението на
ищцата П.П., произтичащо от договор за кредит с
№САSН-04563323, сключен на 03.10.2011 г. между нея и Цедента.
Вземането по изпълнителния лист придобил по силата на Договор за продажба и прехвърляне
на вземания, сключен на 22.04.2016 г. между „БНП П.“ и „К. И.“. Уведомяването
по чл.99, ал.4 от ЗЗД било неформален акт и като такъв можело да бъде извършено
и от друго лице по възлагане от цедента, в какъвто
смисъл била установената съдебна практика с решение по гр.д.№5759/2014г. на
ВКС, III г. о. и
решение по т.д.№2352/2013г. на ВКС, II т.о., ВКС, постановени по реда на
чл.290 от ГПК. След като законът не изисквал специална форма за действителност
на уведомлението от цедента до длъжника за цедираното вземане, същото можело да бъде съобщено на
длъжника и от лице по възлагане на цедента - такова
лице можело да бъде и цесионерът.Твърди, че въз
основа на изрично пълномощно с нотариална заверка на подписите от нотариус В. Б.,
рег.№302 при Нотариалната камара, бил упълномощен да уведоми посочените в
приложение №1 към Договора от 22.04.2016 г. длъжници
за извършеното прехвърляне на вземания от името на цедента.
По силата на това упълномощаване „К. И.“ изпратило на постоянния адрес на ищеца
гр.К., ул.“Х.Б.“ №10 уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, чрез препоръчана
поща. Същото обаче се върнало като непотърсено, което било удостоверено с
обратна разписка, надлежно оформена от служител на национален пощенски оператор
„М и БМ Е.“ ООД. Вземането срещу ищцата произтичало от Договор за К.за покупка
на стоки или услуги с № САSН-04563323, сключен на 03.10.2011 г. между П.П. и „БНП П.“. По силата на т.7 от общите условия, под
които бил сключен договора, всички съобщения с изявления на кредитора,
отправени към кредитополучателя, се считали за получени и узнати от последния,
„ако бъдат доставени на адрес, съответно изпратени по факс или на електронна
поща, или съобщени по телефон, посочени на лицето в съответните полета на
договора за кредит“. С подписването на договора, ищцата заявила изричното си
съгласие за получаване на съобщения, изхождащи от кредитора, по начините и
средствата, описани в предходното изречение, като за свой постоянен адрес към момента
на сключване на договора посочила гр.К., ул.“Х. Б.“ №10. По силата на
извършената цесия, дружеството се ползвало от подписаните от ищцата общи
условия, в това число и т.7 от тях и затова изпратеното уведомление следвало да
се счита за надлежно връчено, цесията, произвела ефекта по чл.99, ал.4 от ЗЗД и
прехвърлянето имало действие както спрямо третите лица, така и спрямо самата П.П.. Поради това счита, че ищцата е била редовно и надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземания и „К.И.“ законосъобразно
образувало изпълнително дело №637/2017 г. по описа на ЧСИ Д.Ц.. Моли съда, в
случай че приеме, че П.Б.П. не е надлежно уведомена за извършеното прехвърляне
на вземания, да приеме, че с подадения отговор и приложените към него
уведомление за извършени прехвърляния на вземания, уведомява длъжника-ищец за
сключен на 22.04.2016 договор за цесия между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и „К.И.И.Б.“ ЕАД, по силата на който „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, в
качеството си на цедент, продава на цесионера „К.И.И.Б.“ ЕАД изрично
посочени вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити. Вземането
по Договор за кредите номер №САSН-04563323, било описано в Приложение 1, което
е неразделна част от договора за цесия и на това основание, считано от
22.04.2016 г. кредитор по вземанията е цесионерът
„Кредит И.И.Б.“ ЕАД. Счита, че вземането не е
погасено по давност. Сочи, че господстващо мнение в теорията и съдебната
практика е, че давностният срок представлявал период
от време, определен по продължителност от закона, с изтичането на който, ако
носителят на едно субективно право не го упражни или ако същото не било
погасено по друг начин, се погасявало правото да се търси защита. Относно
вземанията, това правило означавало, че с изтичането на погасителната давност
се погасявала възможността правото да се иска по принудителен ред. Самото право
обаче, продължавало да съществува, като възможността за изпълнението му се
свеждала до доброволното му погасяване. Предишният кредитор „БНП П.“ изпратил
молба за образуване на изпълнително дело до Ч.Д.Ц. *** действие ОС-С., към
която бил приложен изпълнителен лист и въз основа на нея с постановление от 25.11.2013 г. било образувано
изпълнително дело №1297/2013 г. по описа на ЧСИ Ц.. С молбата за образуване на
ЧСИ Ц. били възложени правата по чл.18, ал. 1 ЗЧСИ, като Цедентът
поискал извършването на справка в ТД на НАП за наличието на сключени на името
на П.П. трудови договори, но такива към онзи момент
не били открити. По делото периодично били извършвани справки. Направена била и
справка относно наличието на банкови сметки на името на П.П.
и в резултат на нея, на 10.02.2014 г.
бил наложен запор върху банковата й сметка в „Р.“ ЕАД - действие
прекъсващо погасителната давност. На 10.06.2016
г. в кантората на ЧСИ Ц. била получена изпратената от „К. И.И.Б.“ ЕАД молба, за конституиране в качеството му на взискател по изпълнително дело №1297/2013 г. по силата на
договора за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г. С постановление
на съдебния изпълнител от същата дата дружеството било конституирано като взискател по делото. Впоследствие, поради факта, че взискателят не поискал извършването на последващи
изпълнителни действия в продължение на 2 години, делото било прекратено. „К. И.“
в качеството си на взискател с молба образувало
изпълнително дело №637/2017 г. срещу П.П. по описа на
ЧСИ Ц.. Като още с молбата за образуване на изпълнителното дело, входирана в кантората на ЧСИ Ц. на 18.12.2017 г., дружество
поискало насрочването на дата за опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника. По същото дело на 13.03.2018 г. били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху вземанията й,
които имала в „Р. б." ЕАД, във връзка с разкритата на нейно име банкова
сметка. ***. В следствие на извършени справки било установено, че ищцата
притежавала лек автомобил с рег.№СТ***СМ, върху който на 13.03.2018 г. бил наложен запор. В
мотивите на ТР №2/2013г. на ВКС, ОСГТК се поставял акцент и върху молбата на взискателя, с която се искало извършване на конкретно
действие в рамките на изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение“. Следвало да се приеме, че е необходимо
двете действия да са налице кумулативно, за да породят придаденият им прекъсващ
ефект. Съгласно т.10 от мотивите на Тълкувателното решение „...прекъсва давността /предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ): насочване на
изпълнение чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагане на вземане за събиране или вместо плащане... и т.н.“. В същата
точка от диспозитива на тълкувателното решение ВКС
обобщавало: „...нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие.“.
При съобразяване с изразеното в задължителната тълкувателна практика становище,
следвал извода, че погасителната давност за задължението на ищеца към „К. И.“
не била изтекла поради валидно наложения по изпълнително дело №1297/2013 по
описа на Ч.Д.Ц. запор и направеното от
ищеца възражение не следвало да бъде прието. Относно твърденията за
изтекла тригодишна давност по отношение на мораторната
и възнаградителната лихва, както и за изтекла давност
спрямо претендираната законова лихва върху
главницата, счита това твърдение за изцяло неоснователно. По отношение на
вземания, произтичащи от договор за кредит, важали петгодишната давност. За
разлика от периодичните плащания, всяко едно от които било независимо и
самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за кредит
задължението било неделимо плащане. Изхождайки от това, ВКС посочвал, че уговореното
връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не
превръщало тези вноски в периодични плащания, а било налице само съгласие на
кредитора да приеме изпълнение на части, като в тази връзка съдът се позовавал
на аргумент за противното от чл.66 от ЗЗД в тази връзка било и постановено
решение №261/12.07.2011 г. по гр.д.№795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и в т.см.
решение №28/05.04.2012г. по гр.д.№523/2011г. на ВКС, III г.о. постановено по
реда на чл.290 от ГПК. Задължението по договора за кредит било единно, като
единствено изпълнението му било разсрочено по предварителен определен от
страните погасителен план и погасяването на вземането на равни месечни вноски
не превръщало плащането в периодично. Вземанията по договор за кредит не попадали
сред изчерпателно изброените хипотези, визирани в чл.111 от ЗЗД, обуславящи
прилагане на специалната тригодишна погасителна давност. Счита, че приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Моли съда
предявеният от П.Б.П. иск да бъде отхвърлен като изцяло неоснователен.
Претендира съдебни разноски. В условията на евентуалност, ако съдът му възложи разноските то прави
възражение за прекомерност по чл.78, ал. 5 от ГПК на заплатеното от ищцата
адвокатско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено
следното:
Не е спорно, а и от представено заверено копие на формуляр/договор за потребителски заем с №САSН-04563323 от 03.10.2011 г. и погасителен план от 04.10.2011 г. подписани и неоспорени от ищцата е видно, че на 04.10.2011 г.между „БНП П. П. Ф.“ ЕАД като заемодател и П.Б.П. в качеството на заемател от с.Ш., ул.“Г. С.“ №1 е сключен договор за заем, по силата на който заемодателя е предоставил на заемателя заем в размер на 400 лв. и 13 лв. за покупка на застраховка „Сигурност на плащане“, а заемателят се задължила да върне сумата от *** лв., на 32 седмични погасителни вноски, всяка в размер на *** лв., с дата на плащане на първата-14.10.2011 г. и последна вноска, платима на 18.05.2012 г. Представени са и Общи условия по договора за заем, с които видно от договора заемателят е получил препис.
Видно от приложеното ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К. и заверено копие на заявление вх.№8525/17.07.2013 г. е образувано ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К. и издадена заповед №1186/18.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в полза на кредитора „БНП П. П. Ф.“ ЕАД срещу длъжника П.Б.П. с посочен в заявлението адрес *** за сумите: ***лв. главница, ***лв. възнаградителна лихва от 09.03.2012г. до 18.05.2012г., 24.07 лв. мораторна лихва от 30.03.2012г. до 02.07.2013г. по договор за потребителски заем от 04.10.2011г. и законна лихва върху главницата от 17.07.2013 г. до изплащане на вземането, както и ***лв. разноски по делото, като вземането произтича от сключен договор за потребителски кредит с №CASH-04563323/04.10.2011г. по който дружеството изплатило сумата по заема от ***лв. лично на длъжника, който поел задължението да погаси заема на 32 вноски, всяка в размер на *** лв., според уговорен погасителен план, седмичните погасителни вноски съставлявали изплащане на главницата по заема, ведно с надбавка покриваща разноските по подготовката и обслужването на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора, имаща характер на възнаградителна лихва, като на 09.03.2012г. длъжникът преустановил плащането на вноските по кредита, като до тази дата са платени 21 вноски и вземането станало предсрочно изискуемо като фактът на предсрочна изискуемост настъпил на 30.03.2012г.-датата на втората неплатена месечна вноска. Заповедта е връчена лично на длъжника П.Б.П. на 21.08.2013 г. на постоянния и настоящия й адрес по справка в НБДН- с.Ш., общ.К., ул.“Г..С.“ №1/ който е от 21.11.2012 г./ и е влязла в сила на 05.09.2013 г. поради неподадено възражение.
От приложените заверени копия на изп.д.№1297/2013 г. и изп.д.№637/2017 г. по описа на Ч.Д.Ц. *** се установява следното: В полза на „БНП П. П. Ф. ЕАД е издаден на 25.09.2013 г. изпълнителен лист на основание чл.404 и чл.405 от ГПК и влязлата н сила заповед за изпълнение №1186/18.07.2013 г. по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-Казанлък против П.Б.П. като въз основа на същия и по молба на „БНП П. П. Ф.“ ЕАД е образувано изп.д.№1297/2013 г. по описа ЧСИ Д. Ц., рег.№872, с район ОС-С., на който ЧСИ е възложено събирането на вземания по изпълнителен лист от 25.09.2013 г., издаден по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К.. Видно от писмо изх.№11157/10.02.2014 г. /л.42/ „Р. Б.“ ЕАД уведомила ЧСИ, че на основание запорно съобщение изх.№2980/03.02.2014 г. издадено по изп.д.1297/2013 г., е наложен запор на 10.02.2014 г. на банковата сметка, която П.Б.П. поддържа в „Р. Б.“ЕАД, но няма наличност. С молба вх.№5020/10.06.2016 г. от „К. И. И. БГ“ ЕАД и приложени към нея извлечение от договор за прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г. ведно с приложение №1 към него, потвърждение за извършена цесия и пълномощно от „БНП П. П. Ф.ЕАД в полза на „К. И. И. БГ“ ЕАД, е поискано конституиране на нов взискател. С писмо изх.11809/18.12.2017 г. до „Р. Б.“ ЕАД, ЧСИ Д.Ц. уведомява банката, че вдига запора, наложен на върху банковата сметка на П.П.. Съгласно удостоверение изх.№1894/26.03.2018 г. на Ч.Д.Ц. рег.№872 на КЧСИ с постановление от 10.06.2016 г. по изп.д.№1297/2013 г. е конституиран цесионерът „К. И. И. БГ“ ЕАД и с постановление от 18.12.2017 г. изпълнителното дело е прекратено, като по него няма постъпили суми, извършеното изпълнително действие: наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „Р. Б.“ ЕАД е на 10.02.2014 г.
На основание молба вх.№10406/18.12.2017 г. до Ч.Д.Ц. и изпълнителен лист от 25.09.2013 г., издаден по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К. е образувано изп.д.№637/2017 г. по описа на ЧСИ Ц. с взискател „К. И. И. БГ“ ЕАД и длъжник П.Б.П.. Съобщението е връчено лично на длъжника на 01.02.2018 г. в кметство с.Ш., общ.К.. По изп.д.№ 637/2017 г. са извършени следните изпълнителни действия: наложен е запор върху банкова сметка *** „Р.“ ЕАД и запор на МПС с рег.№СТ7121СМ на 25.01.2018 г.
От приетите като доказателство заверени копия на изп.д.№1297/2013 г. и по изп.д.№637/2017 г. по описа на Ч.Д.Ц. рег.№872 на КЧСИ, със съдържащите се в тях документи, както и заверени копия на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г., потвърждение за извършена цесия на вземания по чл.99, ал.3 от ЗЗД, пълномощно №3078/2016 с нот.зав. №07178/17.05.2016 г. на Нотариус В. Б., рег.№302 на НК е установява, че на 22.04.2016 г. „БНП П.П. Ф.“ ЕАД в качеството на продавач /цедент/ и „К. И. И. БГ“ ЕАД /цесионер/ като купувач сключили договор за прехвърляне и продажба на вземания /цесия/, по силата на който продавачът прехвърля и продава на купувача портфолио от вземания, произтичащи от потребителски кредити, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си на заемополучатели по тях, а купувачът купува и придобива от продавача вземанията, определени в Приложение №1-списък на вземанията, който включва всички неиздължени от съответните длъжници погасителни анюитетни вноски по съответните погасителни планове, както и всички акцесорни парични претенции/разноски, лихви и др./, свързани с вземанията, които са вече възникнали и се дължат, срещу заплащане на покупна цена. В списъка се посочва стойността на всяко вземане, дължимите остатък по главници, лихва, просрочена лихва, неустойка, такси и разноски, данни за всяко лице: имена, адрес, ЕГН, уникален номер на договор, дата на кредита, тип валута, първоначален размер на кредита, дата и размер на последното плащане. В приложеното заверено копие на Приложение №1 към договора за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г., приложено по изп.д.№1297/2013 г. на Ч.Д.Ц. е видно, че под №7722 е вписан длъжникът П.Б.П.. Цедента „БНП П. П. Ф.“ ЕАД потвърдил прехвърлянето на вземанията по договора за продажба от 22.04.2017 г. и упълномощил „К. И. И. БГ“ ЕАД /цесионер/, от негово име да упражни изрично посочени в четири точки права, сред които: „да уведоми длъжниците, посочени в приложение №1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г., от името на цедента- „БНП П. П. Ф.“ ЕАД, съгласно изискванията на чл.99, ал.3 от ЗЗД, за извършеното прехвърляне на вземанията, като извърши нужните фактически и правни действия, с оглед надлежното им уведомяване. Видно от приетото като доказателство известие за доставяне на „М и БМ Е.“ ОО уведомлението за извършеното прехвърляне на вземанията, от името на цедента, изпратено на адрес гр.Казанлък, ул.“Х. Б.“ №10 не е върнато като невръчено на длъжника П.П..
От така установеното съдът прави
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.439
от ГПК длъжникът може да оспори изпълнението чрез иск, който трябва да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по чл.439
от ГПК е отрицателен установителен и с него
ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право
на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпили факти, е престанало да съществува или, че изпълняемостта му не е настъпила. По реда на действащия ГПК
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и по чл.417 от ГПК се ползва със
стабилитет, тъй като влиза в сила, когато възражение не е подадено в срок или е
оттеглено, или след влизане в сила на съдебното решение за установяване на
вземането /арг.чл.416 от ГПК/. Предвид това, разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК намира приложение и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не се
провежда /Определение №956/22.12.2010 г. по ч.т.д.№886/2010 г. на ВКС, I т.о./.
На новонастъпили факти /след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство
съдебно дирене не се провежда / длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл.439 от ГПК / в т.см. решение
№781/25.05.2011 г. по гр.д. №12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение
№6/21.01.2016 г. по т.д.№1562/2015 г. на ВКС, І т.о./. В настоящия случай
ищцата П.Б.П. –длъжник по изп.дело.№637/2017 г. по
описа на Ч.Д.Ц. рег.№872 на КЧСИ основава иска си на твърдение за факти,
настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание -Заповед
№1186/18.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К., а именно: несъобщена
продажба на вземания /цесия/ и погасителна давност, поради което предявеният
иск по чл.439 от ГПК е допустим. Кредитор по изпълнителното дело е цесионерът „К. И. И. БГ“ ЕАД, на когото кредиторът „БНП П.
П.Ф.“ ЕАД- в чиято полза е издаден изпълнителният лист по ч.гр.д.№1760/2013 г.
по описа на РС-К., е прехвърлил вземането си с договор за прехвърляне и
продажба на вземания от 22.04.2016 г.
Съгласно чл.99, ал.1 от ЗЗД
кредиторът може да прехвърли своето вземане освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това. С разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД
е установено задължението на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, но съобщението не е част от
фактическия състав на сделката. От чл.99, ал.4 от ЗЗД следва извода, че
правните последици от уведомяването са релевантни по отношение изпълнението от
длъжника на надлежния кредитор и не рефлектират върху волята на страните по
договора за цесията, да се обвърже приобретателят на
вземането, с неговото събиране. Съобщаването не е обвързано с нарочна форма,
поради което може да бъде извършено както писмено, така и устно, като с оглед
разпоредбата на чл.36 от ЗЗД за съобщаването може да бъде изрично упълномощено
от стария кредитор /цедент/ друго лице вкл. цесионера, тъй като то /съобщаването/ не е незаместимо действие. Представителната власт възниква по
волята на представлявания и нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл.39 от ЗЗД/. Освен това не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на
принципа за свободата на договарянето /чл.9 от ЗЗД/ няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД / Решение
№137/02.06.2015 г. по гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда
на чл.290 от ГПК/. По делото е налице изрично пълномощно, с което ответникът-цесионер е упълномощен от цедента-
предишен кредитор чрез уведомление, от негово име
писмено да уведоми длъжниците за извършената продажба
и прехвърляне на вземанията по договори за кредит/заем. Предвид събраните по
делото доказателства съдът приема, че е налице писменото потвърждаване на
прехвърлянето на вземанията в т.ч. на длъжника П.П.,
но не и че тя е била уведомена за цесията, защото уведомлението за
прехвърлянето на вземанията е изпратено на различен адрес от постоянния и
настоящ адрес, съвпадащ с вписания адрес на длъжника в договора за заем CASH-04563323/04.10.2011г., поради което е неполучено от
нея. С връчването обаче на отговора на исковата молба с доказателствата към
него /включително и на уведомлението, изходящо от стария кредитор чрез
пълномощник и пълномощното/ ищцата е уведомена за цесията - факт, настъпил в
хода на процеса, който е от значение за спорното право, поради което следва да
бъде съобразен и взет предвид при решаването на делото с оглед императивната
разпоредба на чл.235, ал.3 от ГПК / в т.см. Решение №123/24.06.2009 г. на ВКС
по т.д.№12/2009 г. , ІІ т.о. , Решение №3/16.04.2014 г. по т.д.№1711/2013 г. на
ВКС, I т. о., постановени по реда на
чл.290 от ГПК/ т.е. цесията поражда
действия за длъжника, на основание чл.99,
ал.4 от ЗЗД.
Ищцата не оспорва основанието за пораждане
на вземането и неговия размер, а се позовава на погасяването му по давност. Съобразно
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено, т.е.
то продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го дължи, но
възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение
– чл.118
от ЗЗД. В този смисъл търсената с иска по чл.439 от ГПК съдебна защита-
установяване недължимостта на вземанията поради изтекла
давност като целен правен резултат е погасената възможност за принудителното им
изпълнение.
В настоящия случай вземането за главница, договорна лихва и мораторна лихва, прехвърлени с цесия от финансова небанкова институция-кредитор, придобита от ответника с цесия, произтича от сключен с длъжника договор за потребителски кредит. В трайната съдебна практика е прието, че вземанията по договора за кредит се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД, тъй като същите не представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, защото вземането на кредитора е неделимо и разсрочването на задължението на отделни погасителни вноски е само израз на волята му да приеме изпълнение на части, но само по себе си не прави изпълнението периодично. Договорната лихва по кредита представлява възнаграждението на кредитора за това, че е отпуснал главницата на кредитополучателя. Същата се начислява като обща сума още при отпускането на главницата, т.е. размера е известен, прибавя се към главницата и така се формира задължението по договора за кредит. Когато страните по договора са уговорили връщането на кредитора да се изпълнява на вноски, то частта от лихвата, включена в отделната вноска не представлява лихва по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, а е част от дълга. При договора за заем, респ. договора за кредит, е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. За разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за заем с уговорени вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части / решение №28/05.04.2012 г. по гр.д.№523/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о./. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изцяло изискуемо поради настъпил краен падеж /решение №540/20.12.2011 г. по гр.д.№ 110/2011 г. на ВКС, IV г. о./ т.е. в настоящия случай давността за главницата е започнала да тече с изтичане на срока на договора – 18.05.2012 г. от този момент е започнал да тече петгодишния давностен срок. По отношение на договорната /възнаградителна лихва и мораторната лихва за забава са налице критериите по Тълкувателно решение №3/18.05.2012 г. по тълк.д.№3/2011 г. на ВКС, ОСГТК за квалифицирането на тези суми като периодични плащания, по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност, освен когато са присъдени със съдебно решение и когато главното вземане е погасено по давност - арг. от чл.119 от ЗЗД. По сега действащата уредба подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД, като това е и тезата, застъпена в мотивите на т.14 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ВКС, на ОСГТК на ВКС, а именно, че „новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1от ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл.415, ал.1 от ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 от ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.“. Съдът счита, че в настоящия случай подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение не прекъсва давността, то влязлата в сила заповед поради неподаване на възражение в срока по чл.414 от ГПК е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане по силата на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, доколкото ищцата като длъжник е получила лично заповедта по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на КРС и не е подала възражение срещу нея т.е. налице е конклудентно признаване на вземането по заповедта за изпълнение. Ето защо съдът приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение е прекъснала давността и новата давност за вземанията е започнала да тече от 05.09.2013 г. -датата на влизането й в сила.
Съгласно чл.116,
б.“в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането, т.е. по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. С подаването на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща
искане за прилагане на определен изпълнителен способ или наличие на възлагане
по чл.18
от ЗЧСИ давността се счита за прекъсната на основание чл.116,
б.“в“ от ЗЗД. В този смисъл са и мотивите към т.10 от Тълкувателно решение
№2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в които е посочено, че искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане
по чл.18
от ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, както и че по изричната разпоредба на закона, давността се прекъсва
многократно в изпълнителния процес-– с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. За прекъсването на
давността с отправено от взискателя искане за
прилагане на конкретен изпълнителен способ е без значение дали съдебният
изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това
искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали
кредиторът действа. „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК. Във всички случаи на прекратяване на принудителното
изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани,
като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение
на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от
публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания. Без правно значение е дали
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие“/
ТР№2/26.06.2015 г. по тълк.д.№2/2013 г. на ВКС/. В
настоящето производство се установява, че взискателят
е бездействал, поради което с изтичането на двугодишен срок от последното
извършено изпълнително действие по изп.д.№1297/2013
г. по описа на ЧСИ Д. Ц., рег.№872 на КЧСИ- налагане на запор /10.02.2014 г./,
в рамките на конкретен изпълнителен способ и не е поискал извършването на други
изпълнителни действия по изпълнителното дело и такива не са предприети от
съдебния изпълнител, с което се осъществил фактическия състав на чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК, е настъпило основанието прекратяване на изпълнителното
производство. Съгласно императивната разпоредба на чл.117 от ЗЗД от прекъсването на давността
почва да тече нова давност-ал.1, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години-ал.2. В настоящият
случай за процесните вземания, предмет на влязлата в
сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, не е провеждано исково производство по реда на чл.422
от ГПК. Заповедта за изпълнение е съдебен акт, различен от решението.
Изпълнителния лист, издаден в хипотезата на чл.410
от ГПК, няма последиците на съдебно решение за установяване на
съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл.117,
ал.2 от ЗЗД, тъй като е издаден въз основа на влязло в сила разпореждане,
съдържащо се в заповедта за изпълнение, издадена в закрито заседание, а не по
силата на решение постановено в исково производство. В този случай приложима за
вземането по изпълнителния лист е давността на вземането, за което е издаден
т.е. за главницата по заема –пет годишната давност, а за лихвите като
периодични плащания давността е три годишна. Предвид гореизложеното съдът
приема, че първото изпълнително действие за принудително изпълнение на
вземането, довело до прекъсване на давността, е молбата за образуване на
изпълнително производство от 25.11.2013 г., а следващите действия, довели до
прекъсване на давността е наложения на 10.02.2014 г. запор върху вземания на длъжника по банкови
сметки, като времето, изтекло до прекъсването на давността се заличава. Две
години след наложения на 10.02.2014 г. запор не са били предприети изпълнителни
действия за събиране на паричните вземания поради което изпълнителното
производство по изп.д.№ №20138720401297 по описа на
ЧСИ Д. Ц., рег.№872 на КЧСИ е прекратено
по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Предвид това и по арг.
на чл.79, ал.1, т.1 от ГПК включените в неолихвяемата
сума ***лв. такси и разноски по прекратеното изпълнително производство са
недължими от длъжника и остават за сметка на взискателя.
По силата на чл.117,
ал.1 от ЗЗД от прекъсването /10.02.2014 г./ започва да тече нова
погасителна давност, която за главницата
и разноските по ч.гр.д.№1760/2013 г. на КРС в размер на 125 лв. е пет години /чл.110 от ЗЗД/, а за лихвите специалният 3- годишен давностен
срок по чл.111,
б.“в“ ЗЗД, тъй като както влязлата в сила заповед за изпълнение не
представлява влязло в сила съдебно решение. Затова при така установеното
прекъсване на давността от последното валидно изпълнително действие /10.02.2014
г./ започва да тече нова пет годишна давност по чл.110 от ЗЗД за главницата от
***лв. и 125 лв. съдебни разноски по заповедта за изпълнение респ.изпълнителния
лист, които към датата 18.12.2017 г.-датата на новообразуваното изпълнително
дело №20178720400637 по описа на ЧСИ Д. Ц., рег.№872 на КЧСИ и към датата на
подаване на исковата молба-16.02.2018 г. не е изтекла, а 3 годишната
погасителна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение на договорната лихва в
размер на ***лв., ***лв. мораторната
лихвата за забава и ***лв. лихвата за забава върху главницата ***лв. от
17.07.2013 г. до 17.12.2017 г. е
изтекла, както е изтекла и по отношение на включени лихви в неолихвяема
сума в частта над *** лв. до ***лв. , а по отношение на включени такси и разноски
по прекратеното изп.дело са неоснотелно
дължими. Предвид гореизложеното съд приема, че оспорването на вземането по
предявения иск по чл.439 ГПК е основателно за ***лв. възнаградителна/договорна/
лихва, ***лв. мораторна лихва по договор за
потребителски заем от 04.10.2011 г. и законна лихва върху главницата ***лв.
17.07.2013 г. до 17.12.2017 г. по
издадения изпълнителен лист по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К. и за неолихвяема сума в частта над *** лв. до ***лв. поради
погасяването по давност и недължимост поради което в
тази част претенциите са основателни, а за сумата ***лв. главница по договор за
потребителски заем от 04.10.2011 г. и сумата *** лв. разноски по издадения
изпълнителен лист по ч.гр.д.№1760/2013 г. по описа на РС-К. претенциите са
неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
Ищецът претендира съдебни разноски в
размер на ***лв. в т.ч. заплатено адвокатско възнаграждение в размер на *** лв.
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение. Съгласно чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение при интерес
до 1000 е 300 лв. Съдът като взе предвид материалният интерес на исковата
претенция намира възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за неоснователно, тъй като
заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение е в предвидения в наредбата
минимален размер. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответното дружество следва да
заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на ***лв. съразмерно
на уважената част от иска.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищцата
следва да заплати на ответното дружество направените от него съдебни разноски
за юрисконсултско възнаграждение, с оглед на
уважената част от исковете, както и на конкретната фактическа и правна сложност
на делото в размер на *** лв.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.439 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, че П.Б.П., с ЕГН-********** *** не дължи на „К. И. И. БГ“ ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление ***, бизнес център „Л. 6“, ет.2, вземанията за: ***лв.
договорна/ възнаградителна лихва от 09.03.2012 г. до
18.05.2012 г., ***лв. мораторната лихвата за забава
от 30.03.2012г. до 02.07.2013 г., ***лв. законна лихвата върху главницата ***лв.
от 17.07.2013 г. до 17.12.2017 г. по договор за потребителски заем №САSН-04563323/03.10.2011 г., за които е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№1760/2013г. по описа на РС –К. и които са цедирани
с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г. на „К. И.
И. БГ“ ЕАД, както и неолихвяема сума в частта над ***
лв. до ***лв., по образуваното изпълнително дело №20178720400637 по описа на
ЧСИ Д. Ц., *** действие ОС-С.поради настъпило по давност право на принудително
изпълнение на вземанията и неоснователно дължими такси и разноски по
изпълнителното производство.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни исковете по чл.439 от ГПК, вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от П. Б.П.,
с ЕГН-********** *** срещу „К. И.
И. БГ“ ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, бизнес център
„Л. 6“, ет.2, за сумите: ***лв. главница по договор за потребителски заем №САSН-04563323/03.10.2011 г. и *** лв. съдебни разноски, за които е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№1760/2013г. по описа на РС –К. и които
вземания са цедирани с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.04.2016 г. на
„К.И. И.БГ“ ЕАД.
ОСЪЖДА „К. И. И.БГ“ ЕАД, с
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, бизнес център „Л. 6“, ет.2,
да заплати на П. Б. П., с ЕГН-********** ***, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК съдебни разноски в размер на ***лв.
ОСЪЖДА П. Б. П., с ЕГН-********** *** да заплати на „К. И. И. БГ“ ЕАД, с ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление ***, бизнес център „Л. 6“, ет.2, на основание чл.78, ал.3
от ГПК съдебни разноски в размер на *** лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд-С. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: