№ 18
гр. Търговище, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Христина Ив. Сярова
при участието на секретаря Женя Люб. Иванова
като разгледа докладваното от Христина Ив. Сярова Гражданско дело №
20213530101152 по описа за 2021 година
Производството е по предявени главни искове с пр. осн. чл. 26,ал.1,предл. първо от
ЗЗД и в условията на евентуалност-искове с пр. осн. чл. 26,ал.1, предл. трето от ЗЗД.
Ищцата Л. АЛ. М. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за
потребителски кредит № 684769 от 13.04.2021г., сключен със „Стик-Кредит“ АД. Съгласно
чл.1 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на
Кредитополучателя кредит в размер на 1000.00, лева, като последната се задължава да върне
сумата от 1308.64 лева, съгласно условията на договора. Съгласно Договор за потребителски
кредит № 676790, ГПР по кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер също на 36%.
В чл. 17 ал.1 от договора е предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто)
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение.
Счита, че посочените по-горе клаузи на чл.17 и чл.18 от Договор за потребителски
кредит № 6847б9 са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл.33 от
ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП.
Излага твърдения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, а от там и
недействителни са клаузите на чл.17 и чл.18 от същия, поради неспазване на изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Излага съображения, че тази клауза е нищожна като неравноправна и противоречаща
на добрите нрави. Твърди, че за нея е налице правен интерес от предявяване на настоящия
1
главен иск за прогласяване нищожността на посочените уговорки по чл. чл. 17 и по чл.18 от
договора поради противоречието им със закона, а в условията на евентуалност-поради
противоречието им с правилата на морала и добрите нрави. В съдебно заседание редовно
призована не се явява. Процесуалният представител с писмена молба поддържа исковете.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Стик –
Кредит“ АД, в който предявените искове се оспорват като неоснователни. Не оспорвате
обстоятелството, че на 13.04.2021г. между „СТИК-КРЕДИТ“ АД в качеството си на
кредитор й Л.А. М. в качеството й на потребител по смисъла на Закона за потребителски
кредит ( ЗПК) е сключен Договор за потребителски кредит № 684769 / 13.04.2021г. (наричан
за краткост Договора), по силата на който, кредиторът следва да предостави на ищеца
заемна сума в размер от 1000лв. (хиляда лева), а потребителят да върне сумата, заедно с
дължимото възнаграждение за нейното ползване, съгласно Погасителен план.
Договорът е сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и при спазване на изискванията
на Закова за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуга (ЗЕДЕУУ).
В изпълнение на своето договорно задължение на 14.04.2021г., „СТИК-КРЕДИТ“ АД
превело на ищеца посочената в договора сума, за което предоставят по делото платежно
нареждане. Възразяват срещу твърденията на ищеца, че са нарушени императивните
изисквания на ЗПК и европейското законодателство.
На първо място твърдят, че, съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗЗД, като същата
може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Тоест
неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един
и същи документ с договора за потребителски кредит и по отношение на нейната
действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите
разпоредби на ЗЗД.
В случая тя е уговорена за неизпълнение на непаричното задължение за предоставяне
на обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се
определя в зависимост от това, дали заемателя по Договора изпълни в някакъв момент
своето задължение. С оглед което и размерът на неустойката се определя, като процент от
заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това
зависи изцяло от волята на заемателя. Видно от Договора, неустойка се дължи единствено за
периода, в който заемателя реално не е предоставил обезпечение. като ако такова бъде
предоставено впоследствие - същата спира да се начислява - чл. 17, ал. 3 от Договора. Тоест
причина за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното
поведение на ищеца.
Считат, че така уговореният размер на неустойката (като определен процент)
2
изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на
блага / по този начин Решение № 89 от 02.10.2019 г. по т. д. № 1214 / 2018 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро търг. отделение /. Неустойката освен обезщетителна функция има и
други функции - обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и
превенира допускане на неизпълнение. Неустойката има стимулираща роля за длъжника да
изпълни точно задължението си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без
кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите или техния размер. С
непредоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане
някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес.
Следва да се отбележи и че няма разпоредба, която да урежда нейният максимален
размер, като дори е прието, че тя може да бъде в размер по-голям от размерът на главното
задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката е обусловен от бездействието на
длъжника, същият не може да се приеме като изначално договорен в противоречие с добрите
нрави.
По твърдението, че неустойката представлява „добавък към възнаградителната лихва
и в този смисъл би представлявала сигурна печалба“ - същото считат за напълно
неоснователно, предвид следното: възнаградителната лихва се дължи отделно, на съвсем
различно основание от неустойката за непредоставено обезпечение, като двете задължения
са независими едно от друго, изпълняват напълно различни функции и нямат общо помежду
си. Възнаградителната лихва е цената, която кредитополучателя дължи на кредитора за
ползване на заемната сума, а неустойката за непредоставено обезпечение представлява
санкция за неизпълнение и обезщетение за причинени вреди. Освен това няма как да се
приеме, че същата представлява „сигурна печалба“, тъй като кредитора по Договора няма
как да е наясно относно това какво е намерението на потребителя - дали действително смята
в някакъв момент да предостави обезпечение или не. Следователно и аргументи в подкрепа
на това, че към възнаградителната лихва следва да се включи и неустойката за
непредоставено обезпечение са необосновани, недоказани и неоснователни.
Позовават се и на факта, че в българското право в отношенията между правните
субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип
всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след
като сам определи и се съгласи със съдържанието на създаденото по негова воля
правоотношение. Договорът за кредит е индивидуално уговорен между страните, като няма
доказателства в обратната насока. Ищецът е бил предварително запознат с всички елементи
от Договора и е имал възможността да въздейства върху тях, както по време на телефонния
разговор, така и след изпращане на имейлите, но не го е направил. С оглед което клаузите
уреждащи задължение за предоставяне на обезпечение, както и неблагоприятните
последици от неизпълнението му, не могат да бъдат приети за неравноправни, а оттам и за
нищожни на основание това, че не са индивидуално уговорени.
Считат всички клаузи на процесния договор за кредит за действителни, поради което
молят иска да се отхвърли като неоснователен. Претендират разноски.
3
След преценка на събраните по делото писмени доказателства и като взе предвид
доводите и възраженията на страните, съдът прие за установено следното от фактическа
страна:
На 13.04.2021г. между „СТИК-КРЕДИТ“ АД в качеството му на кредитор й Л.А. М. в
качеството й на потребител по смисъла на Закона за потребителски кредит ( ЗПК) е сключен
Договор за потребителски кредит от разстояние № 684769 / 13.04.2021г., по силата на който,
кредиторът е предоставил на ищцата заемна сума в размер от 1000лв. (хиляда лева).
Потребителят се е задължил да върне сумата, заедно с дължимото възнаграждение за
нейното ползване, съгласно Погасителен план.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни
изводи: Посоченият договор попада и под правната регламентация на Закона за
потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на
договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК
реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая ищецът се
позовава на съществуващо в договора противоречие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.
19,ал.4 от ЗПК, като в тази връзка, съдът приема следното: Съгл. разпоредбата на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е
посочен годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна процентна
стойност-42.58%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, при което възраженията на ответника в тази връзка са
изцяло неоснователни. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен
възнаградителна лихва от 36%, не става ясно как е формиран ГПР от 42.58% и какво друго е
включено в останалите 6,58% от ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент, поради
което не може да се прецени дали така посочения ГПР е вярно изчислен и дали не надхвърля
петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради
което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна
стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното
изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, доколкото целта на тази разпоредба е на потребителя
4
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран икономически обоснован
избор дали да го сключи.
В този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО,
където е въведено изискването, че: " се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за
нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане
в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. С оглед на
изложеното, съдът приема, че при сключването на договора е нарушено императивното
изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, обстоятелство, обуславящо недействителността на
договора изцяло поради противоречие със закона, основателността на предявения главен иск
на ищцата против „Стик-Кредит” АД и неговото уважаване, на осн. чл.26, ал.1, пр.1
от ЗЗД вр. 22 вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В допълнение следва да се изложат и следните аргументи, касаещи твърдения за
недействителност на уговорката за неустойка.
Дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност, се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция.
В процесния случай страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 0.9% от стойността
на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение, а съгласно ал.2 от същото разпоредба неустойката се заплаща периодично
заедно с всяка погасителна вноска. Начислената неустойка по договора е в размер на
1121.96лв., разпределена на 15 месечни вноски, всяка от които е добавена към дължимата
главница и лихва по договора за кредит, като общата погасителна вноска нараства на
162.04лв. Наред с това в чл.18 от Договора се предвижда, че при неизпълнение на което и да
5
е друго договорно задължение, включително и при неизпълнение на плащане на дължима
сума в срок, освен другите договорни неустойки, потребителят дължи и неустойка в размер
на 1% от размера на просрочената сума на ден. В случая става въпрос за още една неустойка
и то в размер на 1% на ден.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното.
Описаните по-горе клаузи на чл.17 и чл.18 от Договора изцяло противоречат на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД, тъй като нарушават принципа на
справедливост и излизат извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. В случая санкционната функция на клаузата е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорените неустоични клаузи е
да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер (2430.60лв.), което е в
противоречие с добрите нрави и не следва да се приема.
Тъй като противоречието между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно уговорена клауза за неустойка и на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи
е пречка за възникване на задължение по тях. Отсъствието на валидно съглашение за
заплащане на неустойки води до частична недействителност /нищожност/ на сключения
договор в тази му част, поради което за кредитополучателя не е възникнало задължение за
заплащане на неустойки по тези текстове на Договора.
Доколкото съдът достига до извод за основателност на главния иск, не дължи
произнасяне по предявените в условията на евентуалност такива.
Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане
на 100 лева – ДТ и оказана безплатна адвокатско защита по Договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл.
38, ал.1, т. 2 ЗАдв.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. На
процесуалния представител на ищцата следва да се определи възнаграждение за защита по
двата иска в размер общо на 600лв., с оглед уговорената в договора за правна защита такава
по всеки иск, платимо на пълномощника, на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв. във вр. с чл.
7,ал.2,т.3 от НМРАВ.
Водим от горното, съдът
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Л. АЛ. М. с ЕГН-
********** от гр.Търговище, със съдебен адрес гр.П., **********, чрез адв.М.В. М. и
„Стик-Кредит“ АД, ЕИК-*********, със седалище и адрес на управление: **********,
представлявано от Изп.директор Х.М.Т., че уговорените клаузи по чл.17 и чл.18 от Договор
за потребителски кредит от разстояние № 684769/13.04.2021г., касаещи заплащане на
неустойка в размер на 1121.96 лв. са недействителни на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК-*********, със седалище и адрес на управление:
**********, представлявано от Изп.директор Х.М.Т. да заплати на Л. АЛ. М. с ЕГН-
********** от гр.Търговище, със съдебен адрес гр.П., **********, сумата от 100 лева /сто
лева/ - разноски по делото на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК-*********, със седалище и адрес на управление:
**********, представлявано от Изп.директор Х.М.Т., да заплати на адв.М.В. М., със
служебен адрес гр.П., **********, сумата от 600 лева /шестстотин лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищцата в производството по
настоящото дело на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните, пред Окръжен съд-Търговище, на осн. чл.259, ал.1 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
7