Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/15.02.2024
г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, в публично заседание на девети юни две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЙНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
АЛБЕНА БОТЕВА
при секретаря Анелия
Груева, като разгледа докладваното от съдията в. гр. дело № 719 по описа
за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 105206 от 28.04.2017г., постановено по гр.д. № 13381/2015г.
по описа на СРС, 125ти състав, е осъден М.К.Д. да заплати на Н.М.Н. по предявен
частичен иск за обща претенция от 2 000 000 лева иск правно основание
чл. 45 от ЗЗД, сумата от 2000 лева, обезщетение за неимуществени вреди за
периода от 02.10.2013г. до датата на предявяване на иска – 16.03.2015г.,
вследствие на разпространени писмен документ вх. № на ПРС45647/02.10.2013г. с
автор М.К.Д., адресиран до Председателя на РС Пловдив за употребените в
документа изрази: „НОХД 8055/2012г. е изпратено за разглеждане в гр. Пловдив от
ВКС, на основание чл.43,т.3 НПК- Това Решение е несправедливо и е взето под
впечатлението на множество жалби до всички възможни както български, така и
европейски инстанции! Тези жалби безспорно са явен натиск върху съдебните
органи в България с цел, постигани на един явно несправедлив, но задоволяващ
апетитите на г-н Н.“ ;“ След като не постигна желания за него резултат в
гражданския съд, то Господин „потърпевш“, позовавайки се на лични връзки в
прокуратурата, успя да наложи повдигане на обвинение срещу мен на основание
чл.206 НК, с което продължи многогодишния тормоз над мен и семейството ми!“; „в
случая „потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл.286 НК“; ведно със
законната лихва от 02.10.2013г. до плащането, както и сторените по делото
разноски от 2701 лева, като предявения от Н.М.Н. иск срещу М.К.Д. иск с правно
основание чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за разликата между уважената част до пълния
предявен размер от 5100 лева, предявен като частичен от сумата
2 000 000 лева, както и за изложените в документа изрази „господин
потърпевш“ и „потърпевш“.
От ищеца Н.М.Н. е подадена в срок въззивна
жалба с вх. № 5088138/08.06.2017г. срещу първоинстанционното
решение, в частта, в която предявения от него иск е отхвърлен. В жалбата се
излагат съображения за неговата неправилност в обжалваната част. Твърди се, че
при постановяването му районният съд неправилно е приложил критерия „справедливост“,
като е нарушил материалния закон и се е произнесъл при непълнота на
доказателствата. Въззивникът-ищец се позовава на
практика на Върховния касационен съд, като посочва, че в случаи на
разпространяване на много по-малко
неверни твърдения са присъждани обезщетение в значително по-големи размери.
Поддържа се, че е налице неточно прилагане на правото на Европейския съюз и в частност чл. 6, ал. 1 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от
Хартата за основни права в Европейския съюз. Предвид изложеното се моли първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде
отменено, като вместо това предявения от него частичен иск да бъде изцяло
уважен. Претендира се и присъждането на сторените в процеса разноски. Направени
са доказателствени искания.
Отговор на въззивната жалба от насрещната
страна – М.К.Д. не е постъпил.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК са депозирани две въззивни
жалби от ответника М.К.Д. срещу първоинстанционното
решение, в частта, в която искът на Н.М.Н. е уважен, а именно въззивна жалба с вх. № 64277/22.05.2017г., подадена лично
от ответника, и въззивна жалба с вх. №
5080466/26.05.2017г., подадена чрез адв. С..
С разпореждане № 293036/13.12.2017г., постановено по гр.д. № 13381/2015г.
по описа на СРС, 125ти състав, въззивната жалба на М.Д.
с вх.№ 5080466/26.05.2017 г. е върната.
Във въззивната жалба с вх. № 64277/22.05.2017г.
се излагат твърдения за неправилност на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, като се поддържа, че процесното
искане с вх. № 45647/02.10.2013г. не е написано и подписано от него. В подкрепа
на своето твърдение изтъква обстоятелството, че в искането е посочено, че
ответникът е с 83 % нетрудоспособност, а в действителност е с 82 %, за което
прилага като доказателство ТЕЛК № 1098 от 071/08.05.2013г. Посочва се, че
свидетелката изслушана пред СРС – Г.В.Н. е съдружник на ищеца, като
доказателство за това представя справка от Държавен фонд земеделие. Поддържа
се, че делото е следвало да бъде разгледано не от Софийски районен съд, а от
Районен съд – гр.Силистра. С оглед изложеното се моли първоинстанционното
решение да бъде отменено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от Н.М.Н., в който се поддържа, че постановеното решение в обжалваната от
М.Д. част е правилно. Посочва се, че районният съд съвсем точно и правомерно е
определил предмета на предявения деликтен иск, като
докладът по делото не е оспорен от ответника. Твърди се, че ирелевантно
за спора е обстоятелството дали е извършено престъпление или не. Ето защо се
моли въззивната жалба да бъде отхвърлена, а в полза
на ищеца да бъдат присъдени сторените разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба на Н.М.Н., в която твърди, че ответникът М.Д. е подсъдим
по НОХД № 8055/2012 г. на PC - Пловдив, по което ищецът е частен тъжител и
граждански ищец. Твърди се, че за
периода от 15.09.2013 г. до 27.12.2013 г. (молба – уточнение от 11.02.2016 г.),
ответникът е разгласил и разпространил
многобройни неверни и позорни твърдения и е приписал на ищеца престъпления (наречени от ищеца „изключително
гнусни клевети и обиди“) в молба, вх.№ 45647/02.10.2013 г. (която ищецът нарича
„изключително гнусен клеветнически пасквил“) чрез представяне и по НОХД №
8055/2012 г. на PC – Пловдив, и разпространение на този „клеветнически пасквил“
в „милиони копия“ и разпространение „по технологията за разпространение на
позиви“ (така в ИМ) лично и чрез подставени лица на територията на гр. София,
Пловдив, Русе, Силистра и областите, както и чрез Интернет – с поставянето му
на общодостъпно място, до което имат достъп ежедневно милиони хора и го четат
(така ИМ).
Твърдените като
неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения са следните:
-
„НОХД
8055/2012г. е изпратено за разглеждане в гр.Пловдив от ВКС, на основание
чл.43,т.3 НПК- Това Решение е несправедливо и е взето под впечатлението на
множество жалби до всички възможни както български, така и европейски
инстанции! Тези жалби безспорно са явен натиск върху съдебните органи в
България с цел, постигане на един явно несправедлив, но задоволяващ апетитите
на г-н Н.“ - във връзка с които твърди, че изложеното не съответства на
истината - не депозирал множество жалби, не е оказвал натиск, не е имал цел
несправедлив процес, няма апетити за задоволяване;
-
“След като не
постигна желания за него резултат в гражданския съд, то Господин „потърпевш“,
позовавайки се на лични връзки в прокуратурата, успя да наложи повдигане на
обвинение срещу мен на основание чл.206 НК, е което продължи многогодишния
тормоз над мен и семейството ми!“ - във връзка с което твърди, че пълна
лъжа в частта относно твърдението за натиск и желан резултат, не е ползвал
лични връзки, не е оказвал тормоз нито върху ответника, нито върху семейството
му, а не е разговарял с него от 12 години.
-
„В съдебно
заседание в гр. Силистра, „потърпевшият“ заяви, че иска отвод на всички съдии
от силистренския съдебен район. За моя изненада, немотивираното искане е било
явно удовлетворено, защото след време то се озовава при Вас!“ - във връзка
с което твърди, че посоченото е „изключително нагло и цинично“ ответникът да се
гаври с пострадалия, като го описва като „потърпевш“,
никога не е предявявал немотивирано искане;
-
„Поради дълбоката ми убеденост, че аз съм
невинен и в случая „потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл.286 НК“-
твърди се, че нагло и цинично ответникът приписва на ищеца престъпление, което
знае, че не е извършил;
-
„Това ще бъде
явно справедливо и ще ми даде възможност лично да докажа своята невинност. В
противен случай, ще се окаже, че явно злонамерени и непочтени лица ползват
съдебната власт за постигане на свои користолюбиви цели, което я злепоставя
пред обществото“- оспорват се това твърдение, тъй като ищецът не е
непочтен, не е злонамерен, никога не е ползвал съдебната власт, като напротив –
самият Н.Н. е пострадал от „мафиотската структура
която контролира съдебната власт, включително и от мафиотската структура
покровителстваща ответника“ (така посочено в ИМ);
-
Поддържа се, че всички изложени думи, изрази и твърдения
са и обидни по отношение на адв. Н.Н. – наричането му
с думите – „лицето“, „потърпевш,
„Господин потърпевш“, „злонамерено лице“, „непочтено лице“ , че е „извършел
престъпление по чл. 286 от ГПК,
-
че адв. Н. Н. има
„користолюбиви цели,
-
че отправя „немотивирано искане към съда“ ,
-
изразите, че решението на Върховния съд е несправедливо и е взето под впечатлението на
множество жалби от известния Борец
против мафията и корупцията адв. Н. Н.; че адв. Н.Н.
е извършил „явен натиск върху съдебните
органи в България цел, постигани на един явно несправедлив, но задоволяващ
апетитите на г-н Н.“, „че не е постигнало желания от него резултат в
гражданския съд“; изразите, че
„ползвайки се от лични връзки с прокуратурата, успя да наложи повдигане на
обвинения срещу мен на основание чл. 206 от НК.; „с което продължи
многогодишния тормоз над мен и семейството ми“, че адв. Н.Н. бил извършил „престъпление
по чл. 286 от НК“, че адв. Н.Н. бил ползвал „съдебната власт за постигане на своите
користолюбиви цели, което я злепоставя пред обществото“, че Н.Н. бил „злепоставил
пред обществото „Съдебната власт“.
Твърди се, че на ищеца са нанесени огромни
неимуществени и имуществени вреди, опозорено е доброто му име и е сринат авторитета
му, провалена е адвокатската му кариера, провалена е политическата му кариера,
издигането на висша държавна длъжност. Адвокат Н. бил потресен от прочетеното,
шокиран, загубил работоспособността си, непрекъснато се разсейва с мисли за процесните клевети, изживява тежки негативни емоции. Предявява осъдителен
иск с правно основание чл.45 от ЗЗД- за сумата 5100 лева - частичен, с размер
на цялата претенция 2 000 000 лева, за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от разпространяване, от страна на ответника,
на неверни, обидни и клеветнически твърдения против него.
Ответникът М.К.Д. е представил два отговора на ИМ –
подписан и изготвен от него лично – от 26.05.15 г. и изготвен от адв. С., надлежно упълномощен. Оспорва
се предявения иск като недопустим, по съображения, че сочените факти от ищеца
са за установяване на престъпно обстоятелство (доколкото се сочи, че се
твърди за извършване на престъпления по
чл. 146 и чл. 148 от НК), което следва да се извърши с влязла в сила присъда,
или иск по чл.124,ал.5 ГПК, какъвто не е предявяван.
В отговора, подаден лично от ответника, заявява, че
поведението на ищеца (негово лично и чрез адв.М.),
считано от 2002 г., е с цел физическото му унищожение. Поддържа се, че ищецът е
образувал множество дела срещу ответника и се налага да пътува различни
съдилища. Оспорва да е подписал посоченото писмо.
По делото е представен и приет като доказателство документ, вх. № 45647/02.10.2013 г., с посочен
автор М.К.Д., адресиран до Председателя на PC Пловдив. Документът е озаглавен
„Искане от М.К.Д., подсъдим по НПХД 805 на НО-3, състав 12 по описа на
РС-Пловдив, относно подсъдността на делото“ . В същия се сочи, че НОХД
8055/2012 г. е изпратено за разглеждане в гр. Пловдив от ВКС, което решение е „несправедливо и е взето под впечатлението на
множеството жалби, оправени от лицето, представящо се за потърпевш по делото,
до всички възможни както български, така и европейски инстанции! Тези жалби
безспорно са явен натиск върху съдебните органи в България, с цел постигане на
един явно несправедлив, но задоволяващ апетитите на г-н Н.. След като не
постигна желания за него резултат в гражданския съд, то Господин „потърпевш“,
ползвайки се от лични връзки в прокуратурата, успя да наложи повдигане на
обвинение срещу мен на основание чл.206 НК, с което продължи многогодишния
тормоз над мен и семейството ми! В съдебно заседание в гр.Силистра,
„потърпевшият“ заяви, че иска отвод на всички съдии от Силистренския съдебен
район. За моя изненада, немотивираното искане е било явно удовлетворено, защото
след време делото се озовава при Вас!. Излагат се твърдения за значително
влошеното здравословно състояние на автора, като се излагат и доводи за
значително влошеното финансово състояние на автора – с 83 % нетрудоспособност
бил, и нямал и физическа възможност и средства за да пътува между Силистра и Пловдив. Сочи се „Поради дълбоката ми убеденост, че аз съм невинен и в случая
„потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл. 286 от НК, имам желанието
лично да присъствам при разглеждане на делото, което бих могъл да сторя ако…. “
/...сочат се съдилища, за които авторът сочи, че може да уговори личният си
лекар да го придружава/. Прави се
искане делото да се върне на ВКС, за да се възложи за разглеждане на състави от
посочените, което според автора ще бъде „явно
справедливо“ и ще му даде възможност да докаже невинността си. „В противен случай, ще се окаже, че явно
злонамерени, непочтени лица, ползват съдебната власт за постигане на своите користолюбиви
цели, което я злепоставя пред обществото“.
Във връзка с оспорване авторството на посочения
документ, по делото пред СРС е допуснато изслушването на съдебно-почеркова
експертиза. В о.с.з по делото, проведено
на 06.10.2016 г. е прието заключението на вещото лице Л.Г.. Страните не са
оспорили пред първоинстанционното производство
заключението на вещото лице.
Според заключението, изготвено след справка с
представен и по делото, и приложен сравнителен материал – свободни и условно
свободни образци от подписа на М.К.Д., при използвания метод – визуално
сравняване и съпоставяне на лупа, микроскоп и заснемане с цифров фотоапарат,
вещото лице е посочило, че подписът за
„с уважение“ в копие на искане от името на М.К.Д. до председателя на
РС-Пловдив, вх. номер 45647/02.10.2013 г. е копие на подпис, положен от М.К.Д..
Въпреки направеното оспорване на изводите на вещото
лице от ответника М.Д., не е поискано допускането на повторна
съдебно-техническа експертиза.
По делото са приети като доказателство обвинителен акт
по дознание № 995/2009 г. на РУ „Полиция“ - Силистра, пр.пр.983/2008г.
на РП — Силистра (стр. 201 – 202 по делото на СРС), видно от които на М.К.Д. е
повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.206, ал.3 НК, затова,
че при условията на продължавано престъпление, за периода от 2002 г. -
15.03.2003 г. в село Ситово, област Силистра е присвоил чужди движими вещи -
49360 килограма пшеница за посев, сорт „Пряспа“, реколта 2002 г. на стойност
30800,64 лева, собственост на Н.М.Н. ***, предоставени за съхранение в склад на
„С. - Ситово“ ЕООД, село Ситово, област Силистра, поверени му да ги пази, като
обсебването представлява „големи размери“. От протоколи от проведени открити
съдебни заседания по НОХД 6687/2014г. на ПРС, XXVI наказателен състав се установява,
че са провеждани процесуални действия по това производство, като в о.с.з. от
22.06.2016 г. е допуснато изменение на обвинението, в длъжностно присвояване -
чл.202,ал.2,т.1 вр.с чл.201 НК, в „големи размери“. Установява се, че Н.Н. е конституиран като граждански ищец и частен обвинител
по това дело.
Установява се от така представените доказателства, и
не се спори от страните, че НОХД 8055/2017 г. по описа на РС-Пловдив е
преобразувано в НОХД 6687/2014 г. по
описа на РС-Пловдив и към дататa на
обявяване край на устните състезания пред въззивната
инстанция наказателното дело е висящо.
По делото е представен препис на определение № 951/16.07.2015
г. на ОС Пловдив по ВНЧХД № 904/2014 г., е което е потвърдено разпореждане на
PC - Пловдив, е което наказателното производство по НЧХД 894/2014 г. по описа
на Пловдивски районен съд,
образувано по частна жалба на Н.М.Н
срещу М.К за извършени престъпления по чл. 148, ал.2 вр чл.148, ал.1, т.1 и т. 2 вр. чл.
147, ал.1 вр. чл. 26 от НПК и по чл.
148, ал.1, т.1 и т. 2 вр. чл. 146, ал.1, вр. чл. 26 от НК, свързани с
документ по НОХД 8055/2012 г. по описа
на РС Пловдив, вх. номер 45647/02.10.2013 година.
Като свидетел пред СРС е разпитан Б.К.. Свидетелят
сочи, че е завършил със златен медал МВР академия в чужбина, като преди това
завършил школата в Симеоново, а след 1989 г. учил журналистика. Познава Н.Н. от 1989 г., като се запознали на събитие в гр.София, в
Южния парк. Знае, че Н. е завършил с пълно отличие висшето си образование.
Станали приятели. Свидетелят Р. сочи, че знае, че Н. бил разпределен в южна
България като шеф на прокуратура, като бил търсен отвсякъде да оглави
съответните прокуратури. Свидетелят знае, че Н. образувал дела срещу
номенклатура и ДС. В последващ период Н. станал
адвокат, а свидетелят оглавил Независимото дружество за защита на правата на
човека. В момента Н.Н. бил ангажиран като началник на
правния отдел на Независимото дружество за защита на правата на човека.
Свидетелят знае, че родом Н.Н. *** и има имоти по
наследство в някакво силистренско село. Свидетелят знае за случай, когато Н.
складирал 50 тона пшеница в складовете на селото. Д. бил шеф там, включително
на склада. Свидетелят знае, че има наказателно дело с Д., което се гледало от
съда в Пловдив. По оценка на свидетеля, започнали
активно мероприятие против Н.. Свидетелят бил извикан и го разпитвали как може
да работи с престъпник, защото Д. бил пуснал някакво искане до съда и то се
било разпространило, в което искане го наричал „долнопробен престъпник“,
каквито термини се използват в документите от ДС, и че може да влияе на всеки
съдия. По впечатление на свидетеля Н.Н. е с нежна
душевност и преболедувал цялата ситуация с Д.. Хората
не искали да работят с Н.. Намаляла му клиентелата, като преди това варненската
му практика била преуспяваща. Много хора научили за писанията на Д.,
разпространили се в партиите, включително в КТ Подкрепа, БСП, даже и БКП.
Децата на свидетеля работят с интернет и казали на свидетеля, че тези неща ги
имало и там. Свидетелят заявява, че хората са го подсещали за това писание на Д.,
като задавали въпроси на свидетеля за Н.. Свидетелят няма представа колко време
се разпространявала тази информация, защото свидетелят го свързвал като част от
цялото активно мероприятие срещу Н.Н..
Като свидетел по делото пред СРС е разпитана и Г.В.Н..
Същата заявява, че познава адв. Н. от 1996 г., като от 1999 г. работи за него
като технически сътрудник. Знае, че адв. Н. има земеделска земя в Силистренско,
в с.Черногор, общ.Главиница от възстановяването на земеделската земя до 2002 година.
Н. обработвал земята и през 2002 г. на парцела имало засята пшеница и тъй като Н.
няма складове, където да държи продукцията се разбрал с Д., когото познавал от
2000 г., да остави пшеницата за съхранение в склад на Института по С., където Д.
бил управител на станция по С.. Свидетелката лично участвала в процеса на
оставяне на част от пшеницата в склада и м.март 2003 г. отишла да вземе
пшеницата и открила липсващо количество от 50 тона. Д. казал, че са му трябвали
пари и затова е продал пшеницата. Свидетелката знае, че има наказателно дело
против Д., което в момента на даване на свидетелските показания (2017 г.) се
гледало от съд в Пловдив. По повод наказателното дело, Д. пуснал искане да бъде
променена подсъдността до PC Пловдив в края на 2013 г., в което пишело, че не
иска делото да се гледа в Пловдив, защото му е далече, а адв.Н.
бил упражнил натиск като писал жалби и в ЕС. Това било тормоз срещу него (Д.) и
семейството му и Д. се считал невинен. Свидетелката виждала документа в делото,
като го е виждала и прикрепен и по други дела – граждански. Б.К. бил казал на
свидетелката, че се този документ се разпространява в независимото дружество за
защита правата на човека, в синдикат „Защита“ били казали на свидетелката, че
са го виждали. Свидетелката заявява, че е чувала Д. да коментира документа в
сградата на PC Пловдив, като бил говорил лично и със свидетелката. Не го била
виждала в сградата на Софийски районен съд. Така нещата, написани в документа станали
достояние на много хора. Това, според свидетелката, води до настройване на
съдебните състави. Д. постоянно разпространявал, че Н. извършва престъпления по
чл.286 от НК, включително обвинявал прокурора, че е в съучастие с Н., както и
съдия в Пловдив. Б.К. бил споделил на свидетелката, че е виждал документа, М.А.
също й казала, че е го е виждала и разпитвала свидетелката. Разчуло се е, че Н.
упражнява силови атаки в съда. Това се отразило върху авторитета на Н..
Свидетелката заявява, че работи в офиса на адв. Н. в София и забелязала отлив
на клиенти, които чули, че има обострен конфликт с Д.,
който го нападал и твърдял, че едва ли не Н. е извършил престъпление срещу него
и че го тормози, че чрез непозволени средства постига користните си цели. Свидетелката
сочи, че адв. Н. се заминава много с политическа дейност - участва в
„Българските Зелени“ и на последния конгрес бил избран за заместник- председател
на тази партия, която партия е член на Европейската Зелена партия. Р.А., която
е от БСП, казала на свидетелката, че и тя е чула за Д. и критиките му към Н.. По
преценка на свидетелката това повлиява негативно, защото когато се говори, че
използваш користни цели, хората се отдръпват. В началото, когато се разчуло, адв.Н. нямал желание да се занимава. По мнение на
свидетелката се е чувствал опозорен и е намалил политическите изяви и контакти
с хора, отразило му се негативно чисто личностно. Свидетелката заявява, че е
усетила, че Н. има намалена работоспособност и нежелание да работи. Трябваше му
много време да го превъзмогне.
Като свидетел в производството пред СГС е разпитан С.С..
Съдът констатира, че С.С. се е явил като пълномощник на Н.Н.-
ищец по делото в о.с.з по делото, проведено пред СРС на 24/-3/2-16 година
(пълномощно на стр. 72 от делото на СРС). Поради това и с оглед изричната
забрана на чл. 166, ал.3 от ГПК, Съдът намира, че неговите свидетелски
показания са недопустими и няма да бъдат ценени.
Като свидетел пред въззивната инстанция е разпитан и М.Р.. Свидетелят Р. сочи,
че е заемал политически длъжности в СДС и преди това в КТ „Подкрепа“ като
заместник-председател на регионалната организация. Познава Н. от 1992 г.,
когато Н. бил назначен за административен ръководител на РП - гр. Сливен.
Свидетелят бил в гр. Сливен и бизнесът му бил в Сливен, и тъй като извършват
политическа дейност в града, се
познавали. Н. имал разногласия с колегите си и се принудил да напусне
прокуратурата, като започнал адвокатска дейност. Свидетелят Р. познава М.Д. от
2001 г., когато извършвали жътва на нивите на адв. Н. в Северна Добруджа,
близко до гр. Главиница и зърното го пренесли и съхранили в базата, на която
беше управител М.Д. – „С.“ ООД, с. Ситово.
Там имало 62 тона зърно, през лятото на 2001 година. Това било зърно,
предназначено за посев. През зимата на 2002 г., част от тези семена около
40 тона, били изчезнали мистериозно от склада „С.“ ООД, на който беше управител
въпросното лице М.Д.. И след извършените процесуално-следствени действия се
констатирало, че М.Д. е замесен в открадването на тези 40 тона семена за посев
и съответно било заведено от прокуратурата дело, което тръгнало отначало в
Силистра, след това било прехвърлено в Пловдивския съд. През 2013 г. свидетелят
Р. си спомня, че в едно от заведенията на Пловдив, М.Д. разпространявал разни
листовки, в които се опитвал да оклевети името на адв. Н.Н..
Същите по-късно се появили и в интернет, по социалните мрежи ги бил виждал
свидетелят случайно. Отделно се разпространявали устно и публично от М.Д., с
цел да уронят авторитета и престижа на адв. Н., по оценка на свидетеля.
Свидетелят не си спомня какво пишело в тези документи, тъй като било доста
отдавна. Имало твърдения, че адв. Н. е имал неутолим апетит, фактически да
върне имущество, което му принадлежи. Листовката, която свидетелят Р. виждал да
разпространява М.Д. била оформена като искане до Съда, по спомени на свидетеля Р.
– до Пловдивския съд. Свидетелят бил чел този документ, но било много отдавна.
При запознаване с
документа, намиращ се на стр. 108 по делото на СРС, свидетелят Р. заявява, че е
виждал този документ, но бил с много по-лошо качество, когато се
разпространявал. М.Д. продължил да разпространява тези документи в политически
централи и сред колегите на адв. Н., като по мнение на свидетелят целял с това
да урони авторитета му и престижа му. Свидетелят сочи, че в един момент дори се
почувствал отлив на клиенти към адв. Н.. Същевременно, политическата му кариера
била сериозно накърнена и при няколко предизборни кампании за кандидат за
народен представител и за кандидат за кмет, даже не му била допусната
кандидатурата за кандидат за кмет в гр. Шумен. Не получил достатъчно гласове за
народен представител, което според свидетеля е именно във връзка с тези
разпространени твърдения. Свидетелят заявява, че е чувствал, че Н. е угнетен,
подтиснат, не се чувства добре със здравето. Тези деяния – разпространяване на
твърдения от М.Д. продължило в периода 2013 г. до 2018 година.
На 03.07.2023 г. по
делото е постъпила молба от Е.Д., с приложен
препис – извлечение от акт за смърт, видно от който М.Д. е починал на
18.06.2023 година. Това обстоятелство се установява и от изисканата служебна
справка от НБДН.
При така установената фактическа обстановка, Съдът намира от
права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на
решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и е допустимо.
Относно обхвата на въззивната
проверка:
Първоинстанционния съд не се е
произнесъл в атакуваното решение относно изложените твърдения в исковата молба
и молбата - уточнение, че следните изрази са обидни и клеветнически твърдения:
„В съдебно заседание в гр. Силистра, „потърпевшият“
заяви, че иска отвод на всички съдии от силистренския съдебен район. За моя
изненада, немотивираното искане е било явно удовлетворено, защото след време то
се озовава при Вас!“, използването отделно на изразите „лицето“, „злонамерено
лице“, „непочтено лице“, че адв. Н. Н. има „користолюбиви цели“, отправя
„немотивирано искане към съда“, че адв. Н.Н. бил
ползвал „съдебната власт за постигане на своите користолюбиви цели, което я
злепоставя пред обществото“.
Относно тези изрази няма и направено искане за
допълване на решението на СРС.
Поради това и въззивната
инстанция се произнася само в рамките на тази част от наведените в ИМ изрази,
за която има произнасяне на СРС в атакуваното решение.
Установи се по делото, че след слагане край на
съдебното дирене пред въззивната инстанция – на
09.06.2023 г., на 18.06.2023 г. ответникът – въззивен
жалбоподател и въззивник М.Д. е починал.
С оглед правилото на чл. 229, ал.2, изр. 2 от ГПК
производството по делото следва да бъде спряно след постановяване на съдебното
решение, съответно следва да се конституират като страни в производството
наследниците на М.Д..
По
правилността на решението :
Предявен е иск с правно
основание чл. 45 от ЗЗД.
По силата на чл. 45 от ЗЗД,
всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму и по силата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице
някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа.
Отговорността по иска по чл. 45 от ЗЗД е деликтна
- вид на гражданска отговорност. Тя възниква при наличието на сложен фактически
състав, който по правило включва пет елемента: 1) поведение, 2) противоправност на поведението, 3) вреди, 4) причинна
връзка между противоправното поведение и вредите и 5)
вина.
Вината, съгласно чл. 45, ал.2 от ЗЗД се предполага до
доказване на противното.
Основните изходни позиции при преценка основателността на ИМ
са следните:
Съгласно чл. 39, ал. 1 от КРБ всеки има право да изразява
мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук,
изображение или по друг начин.
Както е посочено и в решение на Конституционния съд на
Република България Nо 15 от 28.09.1993 г. по к.дело
17/1993 г. без да се абсолютизира или да му се
придава особено място в някаква йерархия на ценности и на права, значението на
правото по чл. 39, ал. 1 от КРБ е фундаментално за установения конституционен
ред. За личността правото й да изразява своето мнение и да го разпространява
чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин (чл.
39, ал. 1) изглежда иманентно на нейната същност и за възможността й да се
реализира в социалната реалност. Свободата на мнение действа като ограничител
за регулативните възможности на държавата в редица сфери на обществения живот.
Това право стои в основата и на политическия плурализъм (чл. 11, ал. 1), и на
недопустимостта да се монополизира политическата, идеологическата и духовната
сфера въобще (чл. 11, ал. 2), както и на други права (напр. правото на
информация по чл. 41, ал. 1).
КС сочи, че ограниченията, на които това право може да бъде
подлагано и тяхното изброяване в чл. 39, ал. 2, доколкото е свързано със
защитата на други, също ползващи се с конституционна закрила ценности, следва
да бъде преценявано като изчерпателно, доколкото ограничения не могат да бъдат
налагани от страна на държавата на други, непосочени в текста основания.
Едно от основните ограничения на правото на свободно
изразяване на мнение е накърняването на правата и доброто име на другиго, като
друго конкуриращо право. Както е посочено от КС, правото на лично достойнство,
чест и добро име (чл. 32, ал. 1, изр.1 от КРБ), заедно с тайната на
кореспонденцията и неприкосновеността на жилището са конституционно защитени
права, които съставляват комплекс от интереси, които формират обособената
интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда,
съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора.
С оглед твърденията в исковата молба - за направени твърдения
за факти, които не отговарят на истината, за неверни квалификации, които водят
до създаване на общ негативен образ на ищеца, и представляват опозоряване на
ищеца, следва да се отбележи, че съгласно чл. 147 от НК клеветата е формулирана
като разгласяване на позорно обстоятелство за другиго или приписване на другиго
на престъпление. Клеветата се свързва не
с обективиране на негативни оценки, вменяване на
определени неконкретизирани отрицателни качества (които са правно ирелевантни за реализиране на гражданската отговорност на
дееца), а се изисква разгласяване на определени факти, обстоятелства, конкретни
прояви на засегнатия, разгласеното да е обективно неприлично грубо,
непристойно, цинично, с оглед установените обществени норми на поведение, или
приписване на престъпление. Именно при клеветата се поставя и въпросът за
истинност/неистинност на конкретните фактически твърдения. За разлика от
наказателния закон, при гражданската отговорност, свързана с клеветнически
изявления, дори и непредпазливостта може да обоснове възникване на гражданска
отговорност.
Обидата се свързва с казване на нещо унизително за честта и
достойнството на другиго, като при преценка на обидната форма се изхожда не от
субективните възприятия на засегнатия, а от обективен критерий - от
общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо отношение към
членовете на обществото (И.Н.,
Наказателно право, Особена част, том I, стр. 429 и сл.).
ЕСПЧ също подчертава необходимостта да се разграничат
изявленията - дали се касае за фактически твърдения или оценъчни съждения.
Фактическите твърдения изискват доказване за истинността им, като се поставя и
въпросът за тежестта за доказване, а оценъчните съждения като мнения и
коментари се считат за неподлежащи на доказване (Харис, О‘Бойл, Уорбик, Бейтс, Бъкли „Право на
Европейската конвенция за правата на човека“, Сиела,
2015 г., стр. 837 и цитираните там решения). ЕСПЧ тълкува идеята за
оценъчно съждение широко, като въпреки това се поддържа, че дори и оценъчните
съждения се нуждаят от поне някакво фактическо основание (цит.
съч, стр. 839).
На основата на тези принципни изходни позиции, с оглед
конкретните твърдения в ИМ, Съдът намира следното:
На първо място, с оглед събраните по делото доказателства,
Съдът намира, че се доказа по делото, че ответникът М.Д. е автор на документа,
озаглавен „Искане от М.К.Д., подсъдим по НОХД 80/55/НО-3 състав-12 по описа на
РС Пловдив“.
В този извод е заключението на съдебно - почерковата
експертиза на вещото лице Г., неоспорена от страните при приемането й.
Ангажираните от ответникът – въззивен жалбоподател Д.
писмени доказателства, свързани със здравословното му състояние, не
опровергават извода на експертизата.
Относно мястото и периода на разпространение на процесния документ:
Твърденията на ищеца за претърпени от същия неимуществени
вреди са свързани с употребените изрази и квалификации в така представеното
искане до РС Пловдив от 02.10.2013 година.
С оглед преценка характера на така употребените изрази и
оценки, следва да се има предвид, че се касае за документ, адресиран до Съда в
рамките на висящо съдебно производство, по което страна е ответникът, в което
същият мотивира с определени твърдения за факти конкретни искания, адресирани
към Съда – да бъде сменена подсъдността на делото.
Както е посочено и в решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д.
№ 1243/2009 г., ГК, ІV ГО на ВКС подаването на жалба не е обида. Гражданите
имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства,
които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от
него обстоятелства не бъдат установени. Съдържащите се в жалба позорни
обстоятелства за другиго не се разгласяват, ако жалбата е подадена до надлежен
орган, като те се разгласяват, ако копие
от жалбата е подадена до друго лице.
Така и в решение № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. №
5006/2007 г., ГК, ІІ ГО на ВКС е посочено, че във всяка правова държава са
предвидени законови разпоредби, даващи възможност за защита пред съд на
накърнени граждански права. В Конституцията на Република България това са
текстовете на чл. 56, чл. 117, ал. 1 и чл. 120, както и съответни разпоредби в
гражданския административния и наказателнопроцесуалния
закон. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права, то може свободно
да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия
при неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото,
направени от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице предяви
неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи
отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства,
притеснения и душевни страдания. Това е така, тъй като искането за защита на
накърнени права представлява една правомерна дейност, която е конституционно
гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл. 45 от ЗЗД се поражда
само при виновно противоправно поведение на
причинителя на вредата. Посочено е, че единствено при злоупотреба с права, ако
наказателният съд е сезиран с тъжба при ясното съзнание на тъжителя, че липсва
основание за наказателна отговорност, действието ще бъде противоправно,
тъй като ще съставлява злоупотреба с право.
Според решение № 53 от 04.04.2018
г. по гр. д. № 1913/2017 г., ГК., ІІІ ГО на ВКС злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата (сама по
себе си подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява
упражняване на законоустановена възможност -
гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат
обстоятелства, които са им известни) не е отправена с цел обстоятелствата да
бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят
знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да
накърни друг обществен интерес.
По настоящото дело, Съдът намира, че недоказани останаха по
делото твърденията на ищеца, че този документ е разпространен от ответника в
Интернет. На първо място, не е посочено конкретен Интернет адрес, където е поставен документа. В
подкрепа на тези твърдения по делото бяха събрани показанията на двама
свидетели – М.Р. и Б.К..
Свидетелят К. сочи, че неговите деца са му казали, че са
видели информация в интернет, т.е касае се за факт, който свидетелят не е
възприел лично, без конкретика - на какъв интернет
адрес, кога е била установена и каква точно по съдържание публикация.
Показанията на свидетеля Р. са също така общи и неконкретни – не се сочи кога
точно, на какъв интернет адрес и какъв точно документ, в какъв контекст е бил
възприет от свидетеля.
Дори и да се приеме, че на неуточнено в интернет
пространството може да бъде намерен възпроизведен процесния
документ, то не се доказа по делото, че именно ответникът го е разпространил
там.
Относно твърденията, че документът е разпространяван от
ответника в София, Пловдив, Русе, Силистра, с оглед събраните по делото доказателства – показанията
на тримата разпитани свидетели, които съдът цени при хипотезата на чл. 172 от ГПК, доколкото и тримата свидетели се намират в близки връзки с ищеца, като
свидетелката Г. Н. е негов сътрудник от повече от 20 години, свидетелят Б. Р.
заявява, че познава Н.Н. от 1989 г., т.е от повече от
35 г. към датата на свидетелстването, като Н.Н.
съдейства юридически на работата на дружеството, ръководено от свидетеля К., а
свидетелят Р. също познава Н.Н. повече от 30 години и
са в близки отношения, Съдът намира, че
не се доказа при условията на пълно, главно доказване, че ответникът е
разпространявал посочения документ в Силистра, Русе, София. Никой от тримата
свидетели не сочи, че е възприел лично разпространяване на посочения документ в
тези градове.
Свидетелят Н. сочи, че е виждала Д. да коментира исканията за смяна на съда и другите
твърдения в представения документ в сградата на РС - Пловдив, свидетелят Р.
сочи, че е видял Д. да го разпространява в заведение в гр. Пловдив, но било
много нечетливо копие.
Свидетелят К. заявява, че
знае, че е имало искане до съда, в което Д. нарича Н. „долнопробен
престъпник“. Свидетелят К. обаче не само, че не заявява, че лично е видял този
документ, съответно, че лично е видял или чул Д. да говори за същия, но и
неправилно възпроизвежда съдържанието на документа, доколкото в приложения по
делото документ – стр. 108 от делото на СРС не е употребен израза „долнопробен
престъпник“, както сочи свидетеля.
Поради това и при съвкупна преценка на събраните
доказателства за разпространение на описания документ, Съдът намира, че се
установява, че в сградата на РС - Пловдив, М.Д. е говорил, че е подал искане до
РС Пловдив за смяна на съда, който по подсъдност да гледа делото, и е възпроизвеждал
съдържанието на този документ. Това се установява при преценка в съвкупност на
свидетелските показания на Г. Н. и на протокола от съдебното заседание по НОХД 6687/2014 г. на РС-Пловдив, видно от
който Г. Н. е била призована като свидетел, съответно нейните показания, че е
виждала М.Д. в сградата на РС Пловдив по повод конкретното дело, се
потвърждават от обстоятелството, че самата тя е била свидетел по посоченото
наказателно дело, т.е била е в сградата на РС Пловдив, заедно с М.Д..
Съдът намира обаче, че не се доказаха твърденията за
разпространяване на процесното искане като „позив“, т.е като листовка в
Пловдив. Показанията на свидетеля Р. за разпространени копия от искането пред
заведение в Пловдив останаха неподкрепени от друг доказателствен
материал. Съдът намира, че необходимият праг на доказване – пълно и главно
доказване на твърдения от ищеца факт – че е налице разпространяване и на друго
място в Пловдив от страна на М.Д. на посочения документ, не може да се приеме
за достигнал с оглед единствено на свидетелските показания на лице, което е в
дългогодишни приятелски отношения с ищеца и чиито показания по изричните
указания на ГПК следва да се ценят при хипотезата на чл. 172 от ГПК.
Поради това, доколкото описаното в представеното искане е
разпространено и извън НОХД 8055/2012 г., макар и да е установено, че е станало
на територията на гр. Пловдив, в сградата на РС Пловдив, т.е не се касае
единствено за реализирано право на адресиране на съд с конкретни искания на
страната, следва да се прецени дали наведените от ищеца – въззивен жалбоподател
изрази съставляват обида, съответно клевета.
Вторият спорен въпрос по делото е кои процесните
твърдения са фактически и кои представляват оценка, съответно дали фактическите
твърдения са неверни, или опозоряващи доброто име на ищеца, а оценките са
обидни.
Независимо от обхвата на съдебната проверка пред въззивната инстанция, представеният документ, който съдържа
въведените в предмета на производството изрази, следва да се разглежда в
цялост, с оглед установяване на цялата фактическа обстановка.
Искането от 02.10.2013 г. е разположено в рамките на определена
фактическа обстановка, която се установи по делото.
Установи се, че ищецът е конституиран като пострадал по НОХД
8055/2013 г. по описа на РС Пловдив. По
това наказателно дело подсъдим е М.Д., като повдигнатото обвинение е за извършено
престъпление от М.Д. във връзка със собственост на ищеца Н. Н.. Установи се също така, че наказателното
производство е образувано първоначално пред РС - Силистра и поради искания за
отвод на съдиите от страна на Н.Н., с разпореждане на
ВКС на основание чл. 43 от НПК делото е
изпратено по подсъдност на РС-Пловдив.
От наведените в искането твърдения, доводи относно дейността
или личността на ищеца по делото е направено в първите три абзаца на писмото –
искане от 02.10.2013 година. В следващ абзац е посочено, че „поради дълбоката
ми убеденост, че аз съм невинен и че в случая „потърпевшия“ извършва спрямо мен
престъпление по чл. 286 от НК“. Този израз е въведен в ИМ и има произнасяне
и на СРС. Действително, макар и да не е споменато името или да има директно
препращане към личността на ищеца, с оглед разполагането на тези твърдения в
писмо, разглеждащо определено поведение на ищеца, довело според автора на
искането до определени неблагоприятни за него последици, може да се обоснове
извод, че и този абзац съдържа твърдения във връзка с дейността и личността на Н.Н..
В рамките на така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция намира, че изразът „това
решение (визира се решение на ВКС по чл. 43, т.3 от НПК) е „несправедливо и е взето
под впечатлението на множеството жалби, оправени от лицето, представящо се за
потърпевш по делото, до всички възможни както български, така и европейски
инстанции! Тези жалби безспорно са явен натиск върху съдебните органи в
България, с цел постигане на един явно несправедлив, но задоволяващ апетитите на
г-н Н..“ касае по съществото си оценъчна констатация на автора му и то на
работата на съдебна институция, позволила да бъде постановен един несправедлив,
според автора съдебен акт.
От изложените в подкрепа на тази оценка за характера на
визираното решение на ВКС, а именно, че е несправедливо, дейности, които
авторът твърди, че е предприел ищеца –
подаване на „множеството жалби“,
които жалби са характеризирани като „явен
натиск върху съдебните органи в България“, които поотделно касаят
фактически твърдения, съдът намира, че макар и ответникът да не доказа в цялост
твърденията, че са подадени жалби до европейски институции, по наказателното
дело се установява, че в резултат на целенасочени искания от страна
пострадалото лице – Н.Н. за отвод на съдиите от РС
Силистра, е било необходимо да се вземе решение от ВКС по реда на чл. 43, т.3
от НПК. Оценката на резултата от тези искания – делото да се разгледа от РС
Пловдив, за който авторът изразява становище и аргументи защо се явява „явно несправедлив“, а именно, че за него
е много трудно да се явява лично, с оглед влошеното му здравословно състояние,
не подлежи на съдебен контрол. Оценъчен характер има и квалификацията, че
подаването на молби, сигнали (а именно във връзка с такива искания от страна на
Н.Н. делото е прехвърлено от РС Силистра в РС
Пловдив) е „явен натиск“. Направените
фактически твърдения, аргументиращи тази оценка, макар и в част недоказани
(относно подавани сигнали до европейски институции), не разкрива характера на
поведение, което да е укоримо, грубо и цинично, в още
по-малка степен приписва престъпление на ищеца. Само по себе си подаване на
сигнали, жалби до институции не е поведение, което да се разглежда с подозрение
и укор в обществото, както вече бе посочено. От гледна точка на резултатността
на подадените сигнали и жалби, не може да се приеме, че постигането на
определен целен резултат със законово позволени средства, може да се разглежда
като разкриване на нещо унизително, непристойно, цинично за личността на ищеца.
Следва да се отбележи и, че никъде в цялото искане
подсъдимият Д. (именно в това си качество е подадено искането до РС Пловдив) не
визира професионалната дейност на Н.Н. като адвокат,
за да може да се обоснове извод, че излагането на факти и твърдения за подавани от същия сигнали,
жалби е направено с цел да се урони професионалния престиж на Н.Н. като адвокат, т.е не разкрива характеристиките на
противоправно поведение.
Мнението на автора на документа, че един независим орган се
влияе от такива молби, сигнали, може да се разглежда като укор към работа на
този орган, което е извън предмета на настоящото производство.
Поради това и тези фактически твърдения не могат да се
приемат като клевета.
Изложеното в следващия абзац „След като не постигна желания за него резултат в гражданския съд, то
Господин „потърпевш“, ползвайки се от лични връзки в прокуратурата, успя да
наложи повдигане на обвинение срещу мен на основание чл.206 НК, с което
продължи многогодишния тормоз над мен и семейството ми!“ включва както
оценъчни съждения, свързани с назоваването на Н.Н. с термина
„Господин „Потърпевш“, така и твърдения за използване на лични контакти от Н.Н. за повдигане на обвинение по посоченото наказателно
производство. Този израз е свързан с изложеното в искането „поради дълбоката ми убеденост, че аз съм невинен и че в случая
„потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл. 286 от НК“.
Относно използването на термините „Господин Потърпевш,, „потърпевшия“, използвани в разглежданото
искане, съдът намира, че се касае препращане към качеството на Н.Н. в наказателния процес като пострадало лице (терминът
„потърпевш“ се използва непрецизно като еквивалент на термина „пострадал“ като участник
в наказателния процес). Дори и да се приеме, че е налице влагане на ироничност
в това обръщение, не може да се приеме, че е налице обида, в смисъла, изложен по-горе,
т.е макар и да изразяват силно негативно отношение към личността на Н.Н., това не е свързано с излагане на унизителни за честта и
достойнството на адресата квалификации.
Относно твърденията за „налагане“
на повдигане на обвинение срещу автора на искането под влияние на Н.Н., в резултат на използвани контакти и “лични познанства” в прокуратурата, въззивната
инстанция намира, че се касае за фактически твърдения, съчетани с оценъчни
съждения – „многодишен тормоз над
семейството ми“. Оценъчните твърдения – че се касае за „тормоз“, както бе
посочено не подлежат на доказване, а изразяват личното отношение на автора на
искането и субективното му възприятие за случващото се. Следва да се отбележи,
че тези твърдения имат и своята фактическа обосновка – самият ищец сочи, че от
подаването на сигнала за установени липси на неговото зърно, е минал период от
повече от 12 години, в който период фактически се разполага наказателното
производство срещу М.Д., което Д. в оценъчен порядък възприема като
„многогодишен тормоз“. Тези оценъчни съждения не са свързани с унизителни за
честта и достойнството на Н.Н. изрази, а субективна оценка
за влиянието на едно продължително наказателно производство по отношение на
автора и семейството му.
Направените фактически твърдения за използване на „лични връзки“ в прокуратурата за
повдигане на обвинение срещу автора на искането М.Д., биха могли да се съотнесат като твърдение за извършено от Н.Н. склоняване на длъжностно лице от разследващите органи
или от прокурорските или съдебните органи да наруши свое служебно задължение
във връзка с правораздаването, т.е твърдение за евентуално извършено от Н.Н. престъпление по чл.289 от НК.
Ищецът не твърди в исковата молба, че ответникът Д. му е приписал извършване на такова
престъпление, а само се излагат доводи, че не е вярно, че е въздействал за
повдигане на обвинение срещу Д.. Липсват и конкретика
в твърденията, изложени в искането от 02.10.2013 г. относно това на кое лице,
по какъв начин, кога е въздействано, за да се приеме,
че е направено твърдение за склоняване на конкретно длъжностно лице (в случая
би следвало да е прокурор) да наруши свое служебно задължение във връзка с
правораздаването, извършено от Н.Н., т.е твърдение за
извършено конкретно престъпление.
Изложеното от М.Д. е свързано с обстоятелството, че именно по
сигнал/жалба на Н.Н. за липсващо количество пшеница,
оставено в склад по договорка с М.Д., е образувано наказателното производство
срещу М.Д., в рамките на което подсъдимият Д. упражнява правото си на защита,
включително като отправя искания до съда за промяна на подсъдността на
разглеждане на делото и да поддържа твърдения си за невиновност. Т.е от гледна
точка на подсъдимия, лицето, което е започнало
производство да се възприема като „своеобразен инициатор“ за водения
срещу него процес, т.е и оттам изразът, че е налице „налагане“ повдигане на
обвинение. Употребата на изрази като „успя да наложи повдигане на обвинение“
„ползвайки се от лични връзки в прокуратурата“ е свързано с
хиперболизирано излагане на защитната
теза за невинност на М.Д..
Разпространяване на тези общи твърдения, без конкретика, дори и извън съдебната зала, но именно във
връзка с воденото наказателно производство и то с оглед приетото за установеното
от въззивната инстанция, че М.Д. е разпространил съдържанието на искането
си именно в сградата на РС Пловдив в момента, в който участниците в процеса са
изчаквали провеждане на съдебното заседание по процесното
наказателно производство, не води до извод за противоправност на поведението, доколкото не е налице
злоупотреба с правото да се подават искания до съда за защита на съществуващи
или твърдени права, включително и да се разпространява тази защитна теза в
рамките на кръга лица, които са
участници в процеса, вкл. и като свидетели (така показанията на свидетелката
Г. Н.).
В допълнение, към момента на разпространяването на тези
твърдения, наказателното производство срещу М.Д. не е приключило и няма влязла
в сила присъда, с която същият да е признат за виновен, поради което тезата му,
че не е невинен не е опровергана.
Именно в тази връзка и последващото твърдение „поради дълбоката ми убеденост, че аз съм невинен и че в случая
„потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл. 286 от НК“,
въззивната инстанция приема, че касае защитната теза на автора на документа,
именно по начина, по който е конструирано – „поради дълбоката ми убеденост“. Изразяването на субективна
убеденост в собствената невинност, аргументирано с довода, че сигналът, подаден
от Н.Н., довел до образуване на наказателното
производство, е неверен, в случая не сочи на извод за противоправно поведение,
доколкото не се установява (това обстоятелство е в тежест на ищеца – въззивен
жалбоподател), че целта, с която се разпространяват тези твърдения, дори и да
се приеме, че са злепоставящи, е да накърни честта и достойнството на адресата.
Както бе посочено и по-горе, това твърдение e разположено в рамките на
взаимоотношенията между страните по повод образуваното наказателно производство
срещу М.Д. и ролята на Н.Н. в това производство.
Поради начина на конструиране на цялостния израз,
неоснователен е доводът на ищеца – въззивен
жалбоподател, че е налице приписване на престъпление. Защитната теза на автора
на искането, адресирано до РС Пловдив е използвана, за да се аргументира
искането към Съда - делото са се
прехвърли за разглеждане в удобен за подсъдимия – ответник съд, където да може,
с оглед неговите твърдения за сериозни здравословни проблеми, пълноценно да
осъществи правото си на защита. Обостреният тон и хипорболизирани изрази намират и фактическо основание в
нетипичното, „изненадвашо“ според термина, използван
от автора, прехвърляне на делото за разглеждане от РС Силистра в РС –Пловдив - съд,
много отдалечен в географско отношение от първоначално определения съд. Това
нетипично развитие на делото, съчетано с изложени конкретни твърдения за
здравословното състояние на автора, водят до извод, че е налице силно негативна
оценка за дейността на Н.Н. от страна на ответника – въззивен жалбоподател, обосновавана с негативните последици
за самия автор, без обаче тази силно негативна оценка да надхвърля границата на
обществена приемливост. В случая оценката има достатъчна фактическа
обоснованост, именно защото е налице нетипичност в развитието на наказателното
производство, която според автора – ответник в производството се дължи на
дейността на Н.Н. като пострадал и частен обвинител.
По тези съображения, Съдът намира, че не се доказаха първите
две предпоставки за основателност на иска – наличието на противоправно
поведение.
Поради това и не е необходимо да се преценява доколко са
налице твърдените вреди, причинната връзка между поведението - подаването на
искане до РС Пловдив и разпространяването на съдържанието на това искане в
сградата на РС Пловдив във времето на разглеждане на наказателното дело и
твърдените вреди.
Поради несъвпадане на крайните
изводи в частта, която искът е частично уважен, атакуваното първоинстанционно
решение следва да бъде отменено. В останалата част решението следва да бъде
потвърдено.
Относно разноските:
С оглед този изход на делото на
ищеца - въззивен
жалбоподател не се дължат разноски.
Водим от
горното, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
105206 от 28.04.2017 г., постановено по гр.д. № 13381/2015г. по описа на СРС,
125ти състав, В ЧАСТТА, В КОЯТО М.К.Д. Е ОСЪДЕН да заплати на Н.М.Н. по
предявен частичен иск за обща претенция от 2 000 000 лева иск правно
основание чл. 45 от ЗЗД, сумата от 2000 лева, обезщетение за неимуществени
вреди за периода от 02.10.2013г. до датата на предявяване на иска – 16.03.2015 г.,
вследствие на разпространени писмен документ вх. № на ПРС45647/02.10.2013г. с
автор М.К. Денем, адресиран до Председателя на РС Пловдив за употребените в
документа изрази: „НОХД 8055/2012г. е изпратено за разглеждане в гр. Пловдив от
ВКС, на основание чл.43,т.3 НПК- Това Решение е несправедливо и е взето под
впечатлението на множество жалби до всички възможни както български, така и
европейски инстанции! Тези жалби безспорно са явен натиск върху съдебните
органи в Б. цел, постигани на един явно несправедлив, но задоволяващ апетитите
на г-н Н.“ ;“ След като не постигна желания за него резултат в гражданския съд,
то Господин „потърпевш“, позовавайки се на лични връзки в прокуратурата, успя
да наложи повдигане на обвинение срещу мен на основание чл.206 НК, с което
продължи многогодишния тормоз над мен и семейството ми!“; „в случая
„потърпевшия“ извършва спрямо мен престъпление по чл.286 НК“; ведно със
законната лихва от 02.10.2013г. до плащането, както и сторените по делото
разноски от 2701 лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.М.Н. срещу М.К.Д. иск по чл. 45 от ЗЗД за сумата от 2000 лева, предявен като частичен от общата претенция от 2 000 000
лева -обезщетение за неимуществени вреди за периода от 02.10.2013г. до датата
на предявяване на иска – 16.03.2015 г., в резултат на разпространени писмен
документ вх. № на РС Пловдив 45647/02.10.2013г. с автор М.К. Денем, адресиран
до Председателя на РС Пловдив за употребените в документа изрази: „НОХД
8055/2012г. е изпратено за разглеждане в гр. Пловдив от ВКС, на основание
чл.43,т.3 НПК- Това Решение е несправедливо и е взето под впечатлението на
множество жалби до всички възможни както български, така и европейски
инстанции! Тези жалби безспорно са явен натиск върху съдебните органи в Б. цел,
постигани на един явно несправедлив, но задоволяващ апетитите на г-н Н.“ ;“ След
като не постигна желания за него резултат в гражданския съд, то Господин
„потърпевш“, позовавайки се на лични връзки в прокуратурата, успя да наложи
повдигане на обвинение срещу мен на основание чл.206 НК, с което продължи
многогодишния тормоз над мен и семейството ми!“; „в случая „потърпевшия“
извършва спрямо мен престъпление по чл.286 НК“; ведно със законната лихва от
02.10.2013 г. до плащането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 105206 от 28.04.2017 г., постановено по
гр.д. № 13381/2015г. по описа на СРС, 125 състав в останалата част.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.