РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 29.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	КРИСИМИР МАЗГАЛОВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 14928 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Д.А.Л. срещу Решение № 457434/24.07.2018 по гр. дело № 32516/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника искове за осъждане на М.В.Р. да му плати сумите от 566, 09 лева – възнаграждение за извънреден труд за официални празници за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., както и на 22.09.2014 г., ведно със законна лихва; от
132, 24 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; от 192 лева – възнаграждение за нощен труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва; от 45, 72 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; от 409, 33 лева – възнаграждение за извънреден труд, получено вследствие на приравняване на нощния труд към дневен с коефициент
1, 143 за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва, както и от 83, 67 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в разпоредбата на чл. 202, ал. 1 ЗМВР (отм.) изчерпателно са изброени възнагражденията, които се полагат на служителите в министерството, като се застъпва тезата, че поради липса на изрична уредба на надбавките за нощен и извънреден труд, същите се уреждат по общите правила на основание чл. 202, ал. 5 ЗМВР (отм.). Сочи се, че в тази част уредбата на отменения ЗМВР не е изрична и празнотата в закона следва да се запълни чрез прилагане на общите правила на Закона за държавния служител и Кодекса на труда. Сочи се, че нощният и извънредният труд имат негативни последици върху здравето на служителите, поради което следва да се заплащат независимо от вида на полагания труд. Излагат се доводи, че допълнителното заплащане на нощния труд е залегнало и в международни актове, по които България е страна – Европейската социална харта и Международния пакт за икономически, социални и културни права. Твърди се, че застъпеното от първоинстанционния съд становище допуска неравното третиране на различните видове работници според професията им. Иска се уважаване на предявените искове. Претендират се разноски.

Не е постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – М.В.Р..

Пред въззивната съдебна инстанция е допуснато уточнение на иска с цел отстраняване на нередовностите на исковата молба. С оглед направените от въззивника Л. изявления следва да се приеме, че за посочените от него периоди същият претендира, че е бил дежурен по 24 часа на пет официални празника в процесния период (или общо 120 часа), че е положил общо 768 часа нощен труд за процесния период (първите подточки от исковите претенции на лист 10 и 11 от първоинстанционното дело, като за това се съди по умножението на броя часове по 0, 25 лева, което дава посочената в съответната въвеждаща част на описанието сума за нощен труд), и че иска компенсиране на 109 часа извънреден труд, получени след приравняване на положен нощен към дневен труд за процесния период (същите се установяват след събиране на всички часове, посочени във вторите подточки на лист 10 и 11 от първоинстанционното дело). Следователно нередовностите на исковата молба са отстранени пред въззивната съдебна инстанция.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като въззивникът Л. е заемал длъжността „разузнавач IV степен“ в група „Дежурна част – СИРЕНЕ“ в дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ към МВР, и е работил при сумарно изчисляване на работното време на смени по 24 часа. Съдът е приел, че за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г. е липсвало законово основание за заплащане на положен от въззивника Л. извънреден и нощен труд, тъй като допълнителните възнаграждения на полицейските служители били изчерпателно изброени в чл. 202, ал. 1 ЗМВР (отм.), а същата разпоредба не предвиждала възнаграждения за нощен и извънреден труд. Поради това не са изложени и мотиви относно това дали в периода е положен извънреден или нощен труд и на кои дати. Исковете за присъждане на възнаграждение, за които е налице обжалване пред настоящата инстанция, са отхвърлени, а като акцесорни са отхвърлени и исковете за законна лихва за забава.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо. Същото е постановено срещу М.В.Р. като работодател на въззивника Л., тъй като същият е работил в дирекция „„Международно оперативно сътрудничество“, която няма самостоятелна правосубектност нито съгласно чл. 37, ал. 2 от сега действащия ЗМВР (2014 г.), нито съгласно правилата на чл. 10, ал. 2; чл. 13б; чл. 14, ал. 2; чл. 16, ал. 2; чл. 16, ал. 4; чл. 17, ал. 2; чл. 18, ал. 3 и чл. 52о ЗМВР (2006 г., отм.), действал към исковия период.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Тъй като първоинстанционният съд не е формулирал фактически изводи относно положения от въззивника Л. извънреден и нощен труд и в жалбата са наведени оплаквания за присъждане на възнаграждения именно за положен такъв труд, то настоящият съдебен състав дължи произнасяне относно това дали и за какви часове в процесния период до 30.06.2014 г. въззивникът Л. е полагал труда, за който иска компенсация.

По делото са представени неоспорени справки за положения труд от служителите в сектор „ЕОЦ“ с изх. №№ А-15496/01.07.2013 г. (на лист 96 – 97 от първоинстанционното дело); А-23253/02.10.2013 г. (на лист 102 – 103 от първоинстанционното дело); А-330/03.01.2014 г. (на лист 108 – 109 от първоинстанционното дело); А-8421/02.04.2014 г. (на лист 114 – 115 от първоинстанционното дело); А-16581/02.07.2014 г. (на лист 119 – 120 от първоинстанционното дело). От същите се установява, че за периода 01.04.2013 г. до 30.06.2013 г. въззивникът Л. е положил 64 часа извънреден труд; за периода 01.07.2013 г. до 30.09.2013 г. – 64 часа извънреден труд; за периода 01.10.2013 г. до 31.12.2013 г. – 72 часа извънреден труд; за периода 01.01.2014 г. до 31.03.2014 г. – 40 часа извънреден труд, и за периода 01.04.2014 г. до 30.06.2014 г. – 72 часа извънреден труд. По делото са представени (на лист 91 – 122 от първоинстанционното дело) и работните графици на въззивника Л. за процесния период, които също не са оспорени от страните по делото. Посочените по-горе документи съставляват признание на обстоятелствата за отработените от въззивника Л. часове, извършени от работодателя му – М.В.Р., като въззиваема страна по делото. Поради направеното признание и липса на други доказателства относно това обстоятелство по делото съдът приема съгласно правилото на чл. 175 ГПК за установена продължителността на изработените от въззивника Л. часове в този период, които представляват извънреден труд,.

Налице са и представени платежни бележки за възнаграждението на въззивника Л. за месец юни 2013 г. (на лист 72 от първоинстанционното дело), според която на въззивника са изплатени 395, 98 лева за извънреден труд за периода след 01.04.2013 г.; за месец септември 2013 г. (на лист 75 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец октомври 2013 г. (на лист 76 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец декември 2013 г. (на лист 78 от първоинстанционното дело) – изплатени 410, 71 лева за извънреден труд за тримесечието; за месец март 2014 г. (на лист 81 от първоинстанционното дело) – изплатени 362, 81 лева за извънреден труд за тримесечието, и за месец юни 2014 г. (на лист 84 от първоинстанционното дело) – изплатени 453, 51 лева за извънреден труд за тримесечието.

Продължителността на положения от въззивника Л. труд е установена въз основа на описаните по-горе документи от назначеното по делото вещо лице – счетоводител, в заключението му, прието в откритото заседание от 13.12.2017 г. без възражения от страните (на лист 226 от първоинстанционното дело). Настоящият съдебен състав кредитира заключението като логично, обосновано и съответстващо на приложените по делото писмени доказателства. В точка 7 от заключението (на лист 212 от първоинстанционното дело) е установено, че за периода  01.04.2013 г. – 30.06.2014 г. въззивникът Л. е положил 768 часа нощен труд. Съгласно т. 4 от заключението на вещото лице (на лист 211 от първоинстанционното дело) общо положеният от въззивника Л. извънреден труд е с продължителност от 328 часа, като от тях за 240 часа е заплатено възнаграждение в размер на 2 033, 72 лева (като е следвало да бъдат платени 2 032 лева, а 1, 72 лева са надплатени), а за 88 часа въззивникът е компенсиран с платен отпуск по реда на чл. 211, ал. 5 ЗМВР (отм.), който е следвало да се ползва през 2013 г. (8 дена) и 2014 г. (3 дена).

Съгласно т. 8 от заключението на вещото лице (на лист 213 от първоинстанционното дело) по представените от въззиваемия – МВР – документи въззивникът Л. е работил 87 часа на официални празници за периода 01.04.2013 г. – 30.06.2014 г.

Съгласно заключението на вещото лице (на лист 196 от първоинстанционното дело) законната лихва върху претендираните от въззивника Л. суми възлиза на
140, 15 лева за претенцията за заплащане на труда в официални празници (при иск с главница 566, 09 лева) и на 45, 72 лева за претенцията за заплащане на нощен труд в размер на 129 лева.

При тези изводи за положения от въззивника труд настоящият съдебен състав приема следното от правна страна:

Неправилни са аргументите на първоинстанционния съд, че на служителите в М.В.Р. за периода преди месец септември 2014 г. не са се дължали възнаграждения за нощен труд и за извънреден труд по време на официални празници. Правилно е възприетото във въззивната жалба становище, че разпоредбата на чл. 202, ал. 1 ЗМВР (2006 г., отм.) не изброява изчерпателно допълнителните възнаграждения, които служителите в министерството имат право да получават, като изрично е предвидено в текста на чл. 202, ал. 5 ЗМВР (2006 г., отм.), че на служителите могат да се изплащат и други допълнителни възнаграждения, предвидени в съответни нормативни актове. Такъв нормативен акт е и общият закон, уреждащ държавната служба – Закона за държавния служител, който в своя
чл. 67, ал. 7, предвижда право на държавните служители да получават допълнително възнаграждение за нощен труд (чл. 67, ал. 7, т. 1 ЗДСл) и за работа през официални празници (чл. 67, ал. 7, т. 3 ЗДСл). Това тълкуване на закона съответства на международните задължения на Република България да не допуска дискриминация на едни служители спрямо други само според вида на извършваната от тях работа и мястото на полагане на същата, а и на правото на Европейския съюз. Според чл. 7, точка „а“, подточка i от Международния пак за икономически, социални и културни права (в сила за България от 23.03.1976 г.) се забранява неравното третиране на еднакъв вид труд, а съгласно чл. 2, т. 7 от Европейската социална харта нощният труд следва да дава право на работниците на специфични мерки за компенсация. Правилата на ЗМВР (2006 г., отм.) следва да се тълкуват в светлината на тези принципи, както и на общата забрана за дискриминация по признак „обществено положение“, установена в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, като се приеме, че и полицейските служители имат право на заплащане на нощния и извънредния труд.

В същия смисъл – че разпоредбите за заплащане на допълнително възнаграждение за нощен и извънреден труд на ЗДСл се прилагат и за периода преди 01.09.2014 г. за работещите в МВР е налице и практика на Върховния касационен съд (ВКС) – Решение № 311/08.01.2019 г. по гр. д. № 1144/2018 г., IV ГО.

Следователно въззивникът Л. по принцип има право на заплащане на положения от него нощен и извънреден труд в процесния период (01.04.2013 г. – 30.06.2014 г.).

Съгласно установеното по-горе въззивникът Л. е работил в посочения период през време на официални празници общо 72 часа, като вещото лице е определило размера на допълнителното възнаграждение за този труд на 468, 77 лева. Следователно искът на въззивника Л. за работа в официални празници е основателен за посочената сума. Същата следва да се присъди допълнително на въззивника, а искът му да се отхвърли само за разликата между сумата над 520, 67 лева (признатата за дължима се от настоящия съд сума от 468, 77 лева плюс присъдените от първоинстанционния съд 51, 90 лева) и предявената сума от 566 лева, като в тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която искът е отхвърлен за разликата между сумата от 51, 90 лева и 468, 77 лева, като последната сумата бъде съответно присъдена на въззивника Л..

Върху посочената сума следва да се присъди и законна лихва, която вещото лице е определило върху пълния размер на исковата претенция на 140, 15 лева (на лист 196 от първоинстанционното дело). Настоящият съдебен състав следва да определи дължимата се лихва за забава върху уважената част от иска по правилата на чл. 162 ГПК – пропорционално на уважената част от главния иск се присъжда и лихва за забава. Същата възлиза на 128, 92 лева. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която искът за лихва за забава е отхвърлен за сумата от 136, 83 лева (сбора от присъдените от първоинстанционния съд 7, 91 лева и присъдената от настоящата съдебна инстанция сума от 128, 92 лева) и да се потвърди в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 128, 92 лева до пълния претендиран размер от 140, 15 лева.

По отношение на иска за заплащане на извънреден труд, вещото лице е установило, че въззивникът Л. е положил извънреден труд в размер на общо 328 часа (без приравняване на нощния труд към дневен с коефициент 1, 143), като 240 часа от тях са заплатени на въззивника в пари със сумата от 2 033, 72 лева, а останалите 88 са компенсирани с 11 работни дни отпуск. Доколкото не е установено по делото извънредният труд на въззивника да е бил положен през нощта, то настоящият съд не намира за правилно да приема, че същият следва да се приравнява с коефициент към дневен труд. При това положение положеният от въззивника Л. извънреден труд се оказва напълно компенсиран чрез заплащане и отпускане на допълнителни дни отпуск, което означава, че искът за допълнително заплащане на този труд е неоснователен. Следователно първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която е отхвърлена претенцията на въззивника Л. за заплащане на 409, 33 лева за компенсиране на положен извънреден нощен труд, приравнен на дневен при превръщане с коефициент 1, 143.

Основателна е обаче претенцията за заплащане на положения от въззивника Л. нощен труд чрез допълнително възнаграждение, което съгласно правилата на чл. 76 ЗДСл и подзаконовата уредба по прилагането му възлиза на 0, 25 лева на час. По делото е установено, че въззивникът е положил общо 768 нощен труд, който следва да се заплати с общо 192 лева. За тази сума искът на въззивника е основателен и следва да бъде уважен, а първоинстанционното решение – отменено в отхвърлителната си част за посочената сума.

На въззивника следва да се присъди и законна лихва в установения от вещото лице размер от 45, 72 лева за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г., като първоинстанционното решение се отмени и в тази част.

По отношение на претенцията за законна лихва от датата на подаване на исковата молба, въпреки дадените от съда на въззивника Л. указания в тази насока, същият не представи доказателства за датата на подаване на исковата молба. Поради това при липса на други доказателства съдът следва да приеме за начална дата, от която се дължи законна лихва в рамките на процеса първата установена в хода на процеса дата – тази, на която производството по делото на въззивника Л. е отделено с определение на Софийския районен съд в отделно дело – 15.06.2016 г. От този момент следва да се присъжда и законна лихва за забава в полза на въззивника Л. за основателните му претенции.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат от въззиваемата страна –М.В.Р. пропорционално на уважената част от исковата претенция, и от въззивника Л. пропорционално на отхвърлената част от същата на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. С оглед изхода на въззивното производство предявените пред първоинстанционния съд  искове са уважени за 65, 43 на сто от размера си и са отхвърлени за 34, 57 на сто от същия. Доколкото предмет на въззивната жалба не са всички предявени пред Софийския районен съд искове, то пред въззивната инстанция уважената част от предмета на спора възлиза на 60, 35 на сто, а отхвърлената част от исковете, по които се извършва въззивна проверка – 39, 65 на сто.

Така на въззивника следва да се присъдят за първоинстанционното производство 65, 43 на сто от направените от него пред Софийския районен съд разноски, които са определени в първоинстанционното решение в общ размер от 900 лева. Следователно пълната сума, която въззивникът Л. следва да получи за разноските си в първоинстанционното дело е в размер на 588, 87 лева, от която следва да бъдат приспаднати вече присъдените от Софийския районен съд 37, 19 лева, или ответникът в производството – МВР, следва да бъде осъдено да плати на въззивника Л. за първоинстанционното производство още 551, 68 лева. За въззивното производство въззивникът не претендира разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ответникът в производството – М.В.Р., има право да му бъдат възстановени само 34, 57 на сто от разноските, сторени в първата съдебна инстанция,     които според решението на Софийския районен съд възлизат на общо 300 лева, или общата сума, която следва да се присъди на министерството е
103, 71  лева. Първоинстанционният съд обаче е присъдил сума в размер на 287, 60 лева, поради което решението му следва да се отмени в частта, в която на ответника са присъдени разноски в размер на разликата между 103, 71 лева и 287, 60 лева (или за сумата от 183, 89 лева). Пред въззивната инстанция М.В.Р. не претендира разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

Тъй като делото е решено частично в полза на страна, освободена от държавни такси, ответникът – М.В.Р., следва да бъде осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати държавни такси по делото пропорционално на уважената част от исковете, както и поетите от бюджета първоинстанционния съд разходи за експертизи. Размерът на дължимата се държавна такса за производството пред първоинстанционния съд е общо 57, 90 лева, от които министерството следва да бъде поеме 65, 43 на сто, или 37, 88 лева. В първоинстанционното дело са направени от бюджета на съда и разходи за експертизи за общо 157, 54 лева, от които в тежест на ответника са 103, 08 лева. От тези суми следва да се приспаднат вече присъдените от първоинстанционния съд 2, 39 лева държавна такса и 16, 08 лева разходи за експертиза, като ответникът следва да бъде осъден да доплати още 35, 49 лева държавна такса и 87 лева разходи за експертизи по сметка на първоинстанционния съд. Пред въззивния съд дължимата се държавна такса е в размер на 28, 95 лева, от която ответникът – МВР, следва да бъде осъдено да плати 60, 35 на сто, или 17, 47 лева.

Тъй като решението е постановено по трудов спор по искове с цена под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 457434/24.07.2018 по гр. дело № 32516/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Д.А.Л., искове с правна квалификация чл. 202, ал. 5 ЗМВР във връзка с чл. 67, ал. 7, т. 1 и 3 ЗДСл и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати на Д.А.Л., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите в размер на 468, 77 лева, представляваща разликата между присъдените от първоинстанционния съд 51, 90 лева (петдесет и един лева и 90 стотинки) и 520, 67 лева (петстотин и двадесет лева и 67 стотинки) – възнаграждение за труд, положен по време на официални празници за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г. , ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 15.06.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; в размер на 128, 92 лева, представляваща разликата между присъдените от първоинстанционния съд 7, 91 лева (седем лева и 91 стотинки) и 136, 83 лева (сто тридесет и шест лева и 83 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; в размер на 192 лева (сто деветдесет и два лева) – възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 15.06.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и за сумата от 45, 72 лева (четиридесет и пет лева и 72 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума в периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, в която Д.А.Л., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъден да плати на М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, сума в размер на 183, 89 лева, представляваща разликата между 103, 71 лева (сто и три лева и 71 стотинки) и присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер на 287, 60 лева (двеста осемдесет и седем лева и 60 стотинки), като вместо това

ОСЪЖДА на основание чл. 202, ал. 5 ЗМВР във връзка с чл. 67, ал. 7, т. 1 и 3 ЗДСл и чл. 86, ал. 1 ЗЗД М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати на Д.А.Л., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите в размер на още 468, 77 лева (четиристотин шестдесет и осем лева и 77 стотинки) – възнаграждение за труд, положен от ищеца по време на официални празници за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 15.06.2016 г. до окончателното ѝ изплащане; в размер на още 128, 92 лева (сто двадесет и осем лева и 92 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.; в размер на 192 лева (сто деветдесет и два лева) – възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 15.06.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и за сумата от 45, 72 лева (четиридесет и пет лева и 72 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума в периода от 01.07.2013 г. до 20.05.2016 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 457434/24.07.2018 по гр. дело № 32516/2016 г. на Софийския районен съд, 87. състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати на Д.А.Л., с ЕГН: **********, с адрес: ***, още 551, 68 лева (петстотин петдесет и един лева и 68 стотинки) – разноски в първоинстанционното дело.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати по бюджетната сметка на Софийския районен съд сумата от още 35, 49 лева (тридесет и пет лева и 49 стотинки) – държавна такса в първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати по набирателната (депозитна) сметка на Софийския районен съд сумата от още 87 лева (осемдесет и седем лева) – платени депозити от бюджета на съда за експертиза в първоинстанционното производство.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК М.В.Р., с адрес: София, ул. „*****, да плати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от 17, 47 лева (седемнадесет лева и 47 стотинки) – държавна такса в първоинстанционното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.