РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „E” състав, в публичното заседание на двадесет и пети март две
хиляди и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Петър Сантиров гр. дело № 5315 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20028489 от 01.02.2021г., постановено по гр.
д. № 32342/2021 г. по описа на СРС, 75 с-в, са уважени предявените от ищеца Й.С. М.срещу З. „А.“ АД кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 405 КЗ, вр. чл. 45 вр. чл.
86 ЗЗД, с което ответникът З. „А.“ АД е осъден да заплати на ищеца сумата от 13 253,
57, представляваща дължимо застрахователно обезщетение за настъпило на
22.12.2017г. застрахователно събитие с лека автомобил „БМВ 730“ с рег. № ******,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата
молба – 22.05.2018г. до окончателното й погасяване, както и сумата от 404, 97
лв., представляваща лихва за забава за периода 01.02.2018г. – 22.05.2018г.
Със същото решение ответникът - З. „А.“ АД е осъден да
заплати на ищеца - Й.С. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2030, 14 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника З. „А.“ АД, чрез
пълномощника си – юриск. И. Й., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с която са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Посочва, че съдът не е установил
наличието на проявена груба небрежност от страна на ищеца, в резултат на която
е настъпило процесното събитие от 22.12.2017г., което обстоятелство обуславя
правото на ответника да откаже изплащането на обезщетение. Ответникът твърди,
че не са кредитирани съставеният против ищеца АУАН, както и приетата по делото
САТЕ, вместо което вяра била дадена на свидетелските показания на съпругата на
ищеца в резултат на което съдът е достигнал до неправилни констатации относно
механизма на произшествието и мястото на настъпването му. Посочва, че не били
обсъдени доводите на ответника за наличието на предвидена в закона възможност
да откаже заплащане на застрахователно обезщетение в случаите, в които
застрахованият не е пазил застрахованата вещ с грижата на добрия стопанин,
доколкото същата била уредена и в т. 50.2 от Общите условия. При условията на
алтернативност сочи, че дължимото обезщетение следва да се ограничи само до
вредите, констатирани при огледа на автомобила от 22.12.2017г. в размер на 5
2269, 18 лв., тъй като всички допълнителни ремонти са извършени без неговото
уведомяване и като такива не следва да бъдат включвани в дължимата обезвреда. Моли
съда да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира заплащане на разноски в производството пред СРС и СГС.
Въззиваемият ищец
Й.С.М., чрез пълномощника си – авд. Д.С., с надлежно учредена представителна
власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата. Счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл законосъобразно
и обосновано. Твърди, че по категоричен начин бил доказан механизмът на процесното
събитие, както и наличието на вреди,
които попадат в обхвата на покритите застрахователни рискове съгласно
застрахователния договор. Правилно съдът не е възприел твърденията на ответника
за наличие на груба небрежност, доколкото същата не е била доказана от страна
на ответното дружество. Сочи, че към момента на процесното събитие площад
„Журналист“ е попадал в обхвата на „зелена зона за паркиране“ и паркирането там
е било регулирано, поради което проявената от ищеца небрежност била обикновена
и като такава се покривала от застрахователя съгласно застрахователния договор.
Твърди, че съдът правилно е присъдил сумата от 13 253, 57 лв. за всички
причинени вреди., доколкото е установено, че се намират в причинна-връзка
процесното ПТП. Сочи, че били
представени всички доказателства за ангажиране на отговорността на ответника съгласно
разпоредбите на КЗ, поради което за ответното дружество било възникнало задължение
за заплащане на застрахователно обезщетение. Моли съда да потвърди обжалваното
решение присъди направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По делото
страните не спорят, а и от събраните писмени доказателства се установява, че
между ищеца и ответното дружество е сключен договор за имуществена застраховка
“Каско” за л.а. „BMW 730”с рег. № ****** с
период на покритие 14.02.2017 – 13.02.2018г.
По отношение на наведеното
във възивната жалба оплаквания, касаещи извода
на съда за липса на проявената от ищеца груба небрежност, в резултат на която е
настъпило процесното ПТП и която да обоснове наличието на основание за
изключване на отговорността на ответното дружество, съдът намира следното:
Застрахователният
риск е съществен елемент от застрахователното правоотношение. Според приетото в
правната теория и съдебна практика, застрахователният риск е обективно
съществуваща възможност от увреждане на определено имуществено или неимуществено
благо. В зависимост от вероятността да настъпи застрахователното събитие, от
степента на риска, застрахователят определя размера на застрахователната
премия, застрахователната сума, времетраенето на договора. От друга страна, в
Кодекса за застраховането са визирани хипотезите, при които застрахователят
може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно
събитие за покрит риск. Те са свързани с неизпълнение от застрахования на
основни задължения, приети от законодателя за значителни с оглед на интереса на
застрахователя.
Следва да бъде посочено, че с оглед свободата
на договаряне - чл. 9 ЗЗД, страните могат да постигнат съгласие кои рискове се
покриват от застрахователния договор и за кои застрахователят не поема
застрахователна закрила. Изключени рискове са тези, за които застрахователят
отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение за обезвреда на
причинените на застрахования вреди при настъпване на застрахователно събитие
изобщо или ако не бъдат изпълнени допълнителни условия( в този смисъл е и
Решение No 224 от 20.07.2015г. по т.д. No 4554/ 2013г., на ВКС, І т.о.). В настоящия
случай съдът намира, че страните са били обвързани от договорно правоотношение,
породено от сключения помежду им договор за имуществени застраховка „Каско“ на
лек автомобил „BMW 730”с рег. № ******, подписан
при действието на Общи условия, които представляват неразделна част от процесния
договор. Съгласно клаузата на т. 14. 5 от Общите условия за договора Каско на
МПС, застрахователят не дължи обезщетение, когато застрахователното събитие е
настъпило вследствие умишлени или с груба небрежност действия на застрахования,
член на неговото семейство, негов служител, трето ползващо МПС лице, водача на
застрахованото МПС или превозваните с МПС лица. В клаузата на т.50.2 изрично е
регламентирано задължението на застрахования да пази и ползва застрахованото
МПС с грижата на добрия стопанин, като наред с това в т.14.11 като изключен
риск е посочено неспазването на предписанията на компетентните органи (движение
в забранени и сигнализирани участъци, пътища, проходи, движение без вериги,
движение с ремаркета и други).
Спорен в случая
се явява въпросът за наличието на основание за ангажиране на отговорността на
ответника за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените щети върху
процесното МПС вследствие на реализирано застрахователно събитие, доколкото ответното
дружество твърди наличие на проявена груба небрежност от страна на ищеца, както
и липса на предприемане на мерки за предпазване на застрахованото имущество,
които изключват отговорността на застрахователя. Поради което спорът между
страните се концентрирана в изясняване на посочените обстоятелства.
Отговорността на
ответника се твърди да е изключена при противопоставени две възражения:
първото, основано на изключен риск, а второто, на основание освобождаване от
отговорност, съгласно чл. 395, ал. 4 вр. ал. 1 КЗ. При едновременно
противопоставени възражения, основани на "изключен риск " и на
основание за освобождаване на застрахователя от отговорност, съгласно чл. 408,
ал. 1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ, независимо от сочената от страната поредност,
възраженията следва да се разгледат както следва: доколко визираното от застрахователя
събитие, с оглед причините за настъпването му, съставлява изключен, по силата
на застрахователния договор, риск и само доколкото не се обоснове наличието на
такъв - налице ли е основание за освобождаване на застрахователя от отговорност
за заплащане на застрахователно обезщетение - напълно или частично, съгласно
чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ ( в този смисъл и решение N 17 от
02.06.2020г. по т.д. No 656/2019г., на ВКС, І т.о.).
По отношение на
направеното възражение на ответника за наличие на изключен риск в тежест на
ответника- застраховател е да докаже фактите, въз основа на които може да се направи
извод за проявена груба небрежност от водача на МПС, намираща се в причинна
връзка с настъпването на процесното ПТП. Водещо значение в случая имат критериите
за квалифициране на поведението на водача на МПС като груба небрежност. Съгласно
дефиницията за небрежност и груба небрежност, възприети и в съдебната практика,
наличието на груба небрежност представлява правен извод, който се дава въз
основа на установените факти във всеки конкретен случай.
В КЗ формата на
вина е релевантна, тъй като последиците от неизпълнението на задълженията на
застрахования са диференцирани в зависимост от това дали застрахованият е
действал умишлено или небрежно. Законодателят не е дал легално определение на термините
небрежност и груба небрежност. В теорията и практиката се приема, че небрежност
е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото
надлежно изпълнение, не е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на
изпълнението в конкретния случай. Грубата небрежност се различава от
обикновената небрежност по степен и представлява по- засилена форма на небрежност,
изразяваща се в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата,
която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, неполагане на значително
по- елементарна степен на загриженост (в т.см. решение No 184/24.02.2016 г. по
т. дело No 3092 по описа за 2014 г., II ТО). Изводът за наличие или липса на
груба небрежност в поведението на даден правен субект, е обусловен изцяло от
конкретните обстоятелства на всеки отделен случай, което прави невъзможно формулирането
на една обща дефиниция на понятието ”груба небрежност”, приложима за всички
случаи. Съдебната практика по този въпрос е в смисъл, че груба небрежност при
управление на МПС, е съзнателно виновно противоправно поведение на застрахования,
насочено към настъпване на застрахователното събитие, което се обективира в нарушаване
на правилата за движение по пътищата, при съзнанието на застрахования, че е възможно
да увреди застрахованото имущество. Практиката приема, че груба небрежност
представлява неполагане на дължимата грижа, такава каквато би положил добрият
стопанин, но квалифицирането на небрежността като груба се дължи на
неполагането на грижата, която и най- небрежният човек, занимаващ се със
съответната дейност, би положил. Грубата небрежност следователно е налице при
неполагане на значително по- занижена степен на загриженост към извършваната
дейност (в този смисъл Решение N 348/11.10.2011 г. по гр. д. No 387/2010 г. на
ВКС, ГК, ІV г. о.).
Ответното
дружество навежда оплаквания във въззивната жалба за неправилност на
постановеното решение във връзка с некредитирането на представените по делото
Акт за установяване на нарушение, протокол за ПТП, както и
съдебно-автотехническа експертиза. По делото е представен АУАН, видно от който
във връзка с процесното ПТП от 22.12.2017г.
ищецът Й.М. с поведението си е нарушил разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗДвП. Следва да бъде посочено, че по начало неспазването на правилата за
безопасност е нарушение, което в зависимост от вида на нарушените правила е
възможно да обоснове груба небрежност (така в решенията по гр.д. No 387/
2010г., гр.д. No 4075/ 2013г., гр.д. No 951/ 2011г., гр.д. No 2798/ 2014г.,
гр.д. No 4417/ 2015г., гр.д. No 1577/ 2010г. – всички на ІV г.о. на ВКС и др.).
В конкретния случай обаче не се доказва соченото нарушение на правилата за движение
по пътищата, изразяващо се в неспазване на задължението за освобождаване по възможно
най-бързия начин на релсовия път от пътните превозни средства при приближаване
на превозни средства от редовните линии за обществен превоз на пътници и
пропускането на последните да преминат да e
проява на груба небрежност с оглед на изяснените критерии за определяне на
поведението на едно лице като груба небрежност.
Наведените от
ответника твърдения, че ищецът е предприел действия по паркиране и престояване
на място, забранено за целта в непосредствена близост до трамвайното трасе, с
което е причинил настъпването на процесното ПТП не са доказани в хода на
първоинстанционното производство, доколкото не е установен по категоричен начин
режимът на знаково пространство на мястото на процесното ПТП към датата на
настъпването му 22.12.2017 г.
Във връзка с
изясняване на същото обстоятелство е поставения в задачите към вещото лице
въпрос относно знаковото пространство, регулиращо процесното кръстовище. Видно
от заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното
производство САвТЕ, което настоящият състав кредитира като компетентно и
обективно дадено, посоченият от него забранителен режим за престой и паркиране
на мястото на процесното ПТП се отнася за периода от 2015г., т.е. преди
настъпването на процесното ПТП, поради което не може да бъде прието, че и към
момента на реализирането му – 22.12.2017г. това все още е бил действащият
режим. Извън констатацията на вещото лице други доказателства, въз основа на
които да бъде установено, че ищецът е предприел действия за паркиране на
забранено за целта място не се сочат в хода на производството, от което следва
и невъзможността да бъде квалифицирано поведението, свързани с предприемането
на действия по паркиране на процесното МПС като проява на груба небрежност.
В този смисъл са
и показанията на св. О. Г.-М., които макар и преценени съгласно разпоредбата на
чл. 172 ГПК при съпоставянето им с останалите данни по делото също не позволяват
да бъде направен извод за обстоятелството, че извършените действия по паркиране
от страна на ищеца са били предприети на забранено за това място, тъй като свидетелката
посочва, че паркирането от водача на лекия автомобил е било извършено на разграфени за целта
места.
В този смисъл
следва да бъде посочено, че не всяко нарушение на правилата за движение по
пътищата съставлява „груба небрежност” (в този смисъл е и практиката на ВКС - определение
№124 от 6.3.2017 по търг. дело №1914/1914 на 1-во Т.О.), а е необходимо констатацията
за проява на груба небрежност, да следва от преценката на цялостния доказателствен
материал по делото. Именно в резултат на съвкупното възприемане на обсъдените по
делото факти съдът приема, че не може да бъде направен обоснован извод за това,
че ищецът с поведението си е завишил многократно риска от настъпване на
застрахователно събитие, доколкото макар и да е установено отклонение от
правилата на ЗдВП, то последното само по себе си не обосновава наличието на
груба небрежност, която да води до освобождаване на застрахователя от
отговорността му за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение.
Неоснователно се
явява и оплакването на въззивника относно наличието на основание за
освобождаване от отговорност, каквато възможност е предвидена в разпоредбата на
чл. 395, ал. 4 вр. ал. 1 КЗ и във вр. с т. 50.2 от Общите условия към
застрахователния договор. В конкретния случай не се установява такова поведение
на ищеца, което по същността си да представлява непредприемане на мерки по опазване
на застрахованото имущество и което да се намира в причинна връзка с
настъпването на процесното събитие. Не би могло да се приеме, че предприемането
на действия по паркиране, без да са доказани други конкретни обстоятелства във
връзка с тях, представляват отклонение от дължимата грижа на добрия стопанин
спрямо застрахованото имущество и като такива дават основание за изключване на
отговорността за заплащане на застрахователно обезщетение от страна на
ответника.
Така, макар и
проявата на груба небрежност да е предвидена като изключен от покритие на
застрахователното обезщетение риск, доколкото ответникът, носейки доказателствената
тежест не е доказал при условията на пълно и главно доказване проявата на груба
небрежност от страна на ищеца при настъпване на процесното застрахователно събитие,
настоящият състав приема, че не съществува основание за освобождаването му от
отговорност за причинените на процесното МПС вреди. Подобно основание не съществува
и във връзка с наведеното от ответника оплакване за наличие на поведение на
ищеца, с което последният да не е положил мерки за предпазване на застрахователното
имущество от вреди, тъй като наличието на такова конкретно поведение, което да
е в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие, не се
установява.
По отношение на
оплакването на ответника относно вида и размера на дължимото се обезщетение следва
да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 405, ал. 1 вр. чл. 386, ал. 2 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи заплащане на
застрахователно обезщетение за действително претърпените към деня на настъпване
на събитието вреди, ограничени единствено в рамките на лимита на отговорността,
освен в случаи на подзастраховане и надзастраховане. Видно от представеното
заключение по изготвената автотехническа експертиза вредите, чиято обезвреда
претендира ищецът, се намират в причинно-следствена връзка с описания механизъм
на настъпването на процесното ПТП. Съгласно представената допълнителна
автотехническа експертиза необходимата стойност за възстановяване на автомобила
по средни пазарни цени към датата на настъпване на събитието, съобразно описа
на застрахователя и неописаните щети, които са констатирани в автосервиза са на
стойност 13 253, 57 лв. Обстоятелството, че част от вредите не са били констатирани
от представител на ответното дружество при извършването на оглед на автомобила,
не е основание заплащането им да бъде отказано, доколкото е установено по безспорен
начин, че същите се намират в причинна-връзка с процесното събитие, както и с
оглед на обстоятелството, че размерът им съвпада с установените от вещото
лице средни пазарни цени.
Основателността
на иска за заплащане на застрахователно обезщетение води и до основателност на акцесорната
претенция за заплащане на дължимата се върху него лихва за забава, доколкото се
установява ищецът да е изпълнил задълженията си във връзка с уведомяването на
застрахователя за настъпване на процесното събитие съгласно разпоредбата на чл.
403, ал. 1 КЗ. Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размера на уважения акцесорен иск,
то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи
проверка за правилността на решението в тази му част.
В резултат на
изложеното съдът приема за установен по безспорен начин механизма на процесното
ПТП и причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и вредоносните
последици, поради което и на осн. чл. 405 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД застрахователят
дължи заплащане на обезщетение за причинените при процесното ПТП щети на лек
автомобил „BMW 730” в размер на 13 253, 57, както и сумата от 404, 97 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 01.02.2018г. – 22.05.2018г., доколкото
не се доказва наличие на основание за изключване на отговорността му.
Тъй като други оплаквания не са
наведени с въззивната жалба и с оглед съвпадане на правните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалвано решение следва да бъде потвърдено.
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК
в полза на въззиваемия следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер
на сумата от 1000,00 лв., представляващи разноски по делото. Направеното
възражение за прекомерност на същото е неоснователно предвид правната и
фактическа сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че минималното
такова по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 4 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г.
ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ възлиза на 938,14 лв.
Предвид
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, цената на
осъдителния иск и връзката му с акцесорния, и доколкото се касае за спор със
страна потребител, поради което делото е гражданско (арг. от чл. 113, изр. 2 ГПК), то и въззивното решение подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20028489 от 01.02.2021г., постановено по гр. д. № 32342/2021 г. по описа на
СРС, 75 с-в.
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК********, с адрес: ***, да заплати на Й.С.М.,
ЕНГ **********, със съдебен адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 273 ГПК сумата от 1000,00 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: