Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.04.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на осми ноември през
двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 125
по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби срещу решение от 27.04.2020г.
по гр. дело № 17904/2018г. на Софийски районен съд, 90 състав, с което са частично
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата 1 824. 76 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода
08.09.2014г. – 30.04.2016г., ведно със законната лихва от 07.09.2017г. до
окончателното изплащане и сумата 19. 59
лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода м.08.09.2014г. -
30.04.206г., ведно със законната лихва от 07.09.2017г. до окончателното
изплащане и са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата
1 824. 76 лв. до пълния предявен размер от 2 798. 08 лв. – вземане за
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 07.09.2014г.; сумата
563. 04 лв. – мораторна лихва за периода 15.08.2014г. - 25.08.2017г.; разликата
над сумата 19. 59 лв. до размера на сумата 46. 28 лв. – цена на услугата дялово
разпределение и за сумата 9. 83 лв. - мораторна лихва върху главницата от 46.
28 лв. за периода 15.08.2014г.- 25.08.2017г.
Въззивникът – ищец
обжалва решението в частта за отхвърляне
на исковете, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно
приложение на материалния закон. Поддържа, че СРС неправилно е приложил нормата
на чл. 114 ЗЗД относно погасителната давност на вземането за главницата, тъй
като към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК вземанията не са погасени
по давност. Сочи, че съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014г.,
клиентите дължат заплащане на дължимите суми в 30 - дневен срок от публикуване
на общите фактури на интернет страницата на продавача за съответния отоплителен
сезон, като има издадени на основание чл. 539 ГПК констативни протоколи за тези
обстоятелства, поради което е налице доказана забава на длъжника досежно
вземането за незаплатена топлинна енергия. По отношение на вземането за
услугата дялово разпределение твърди, че падежът на задължението е от
издаването на фактурата, поради което не е нужна покана за изпадане на длъжника
в забава. С оглед изложеното, моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло исковете, като му присъди
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Въззивникът –
ответник С.Х.В. обжалва решението в частта за уважаване на исковете, с доводи
за неправилност. Поддържа, че по делото не е доказано правото му на собственост
върху процесния топлоснабден имот, респ. качеството му на потребител на
топлинна енергия. Сочи, че СРС необосновано е кредитирал заключенията на СТЕ и
ССчЕ, като по делото не е доказано количеството на реално потребената топлинна
енергия, с оглед липсата на подписани от него отчети.
По делото не са депозирани писмени отговори на
въззивните жалби от всяка от страните.
Третото лице - помагач не заявява становище по въззивните
жалби.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
дължимостта на сумата 2 798. 08 лв. – главница за незаплатена топлинна енергия
за периода м.05.2013г. – м.04.2016г.;
сумата 46. 28 лв. – главница за незаплатена цена на услугата дялово
разпределение за същия период; сумата 563. 04 лв. – мораторна лихва за забава
за периода 15.08.2014г. – 25.08.2017г. досежно първата главница и сумата 9. 83
лв. - мораторна лихва за забава за периода 30.06.2016г. – 07.06.2019г. досежно
втората главница.
С решението СРС е уважил частично иска за главницата за незаплатена
топлинна енергия, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по продажба на топлинна енергия, като по
отношение на исковете за главници за топлинна енергия и дялово разпределение е
кредитирал заключенията на приетите СТЕ и ССчЕ и е уважил частично възражението
за давност на ответника, а по отношение на исковете за лихва за забава е приел
липса на забава досежно всяка главница, съобразно приложимите Общи условия.
По жалбата на въззивника С.Х.В.:
Договорното правоотношение между
главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от
2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на
ищцовото дружество. По делото е установено от представената декларация по чл.
14 ЗМДТ, че ответникът е декларирал като собствен процесния топлоснабден имот на
28.05.1998г. Сградата, в която се намира
процесният апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния
период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на
топлинна енергия към процесния имот през процесния период, се установява от приетите като писмени доказателства
по делото документи за топлинно счетоводство и отчети за отдадена топлинна
енергия, съставени от третото лице – помагач, както и от приетото от СРС
заключение на СТЕ. Поради изложеното, ответникът има качеството потребител/клиент
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и
държи заплащане на потребената топлинна енергия, по арг. от чл. 153 ЗЕ.
Неоснователно е оплакването на въззивника
–ответник, че не са налице доказателства за правото му на собственост върху
процесния имот, тъй като представената декларация по чл. 14 ЗМДТ установява
същото за целите на настоящия процес. По отношение на декларацията е открито
производство по чл. 193 ГПК и съгласно заключението на приетата СГрЕ, същата
представлява автентичен писмен документ. Имотът е деклариран от ответника за
данъчни цели през 1998г. и по делото не се твърди и доказва промяна на
собствеността след този момент, поради което следва, че за процесния период
ответникът е пасивно материалноправно легитимиран по исковете. Поради
изложеното, е ирелевантна за спора представената заповед от 23.04.87г. по чл.
100 ЗТСУ /отм/, касаеща право на собственост на трети за спора лица. Без
значение за материалноправната легитимация на ответника е изключването от
доказателствата по делото от СРС по реда на чл. 183 ГПК на приложени към
исковата молба доказателства, каквито са оплакванията в жалбата. Визираните
доказателства представляват: списък на етажните собственици, извлечение от
данъчната декларация по чл. 14 ЗМТД, която обаче впоследствие е представена и
приета в цялост и договор на етажните собственици с дружеството –топлинен
счетоводител от 26.09.2022г. и са неотносими за крайните изводи.
Съгласно констатациите на СТЕ,
остойностяването на потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано
в съответствие с действащите към този момент нормативни разпоредби. Заключението
е изготвено въз основа на ежемесечните отчети по общия топломер за процесната
сграда и сметките за дялово разпределение на дружеството за топлинно
счетоводство, съставени от трето за правоотношението между страните лице и по
възлагане от етажните собственици. Съгласно заключението на приетата СТЕ, за
процесния период в имота не е имало монтирани отоплителни тела и съответно
разпределители, а е начислена ТЕ за БГВ за 2 водомера за топла вода и ТЕ за
сградна инсталация. Вещото лице дава констатации, че след приключване на
отоплителния период е извършвано отчитане на индивидуалните уреди в имотите на
потребителите от ФДР и са изготвени изравнителни сметки, като същите са
отразени в заключенията на приетите СТЕ и ССчЕ.
С оглед изложеното, жалбата на
ответника с релевираните в нея доводи е неоснователна.
По жалбата на „Т.С. „ЕАД:
По доводите за неправилно приложение на
чл. 114 ЗЗД:
Задълженията
за плащане на цената на доставяната топлинна енергия представляват задължения
за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се
погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл
е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията,
които, независимо че имат в основанието си доставка на топлинна енергия,
съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски, включително в
случаите, при които окончателният общ размер на задължението се определя в края
на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ. Изводът следва и
от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното дружество –
задължението на това дружество е да осигури постоянно топлоснабдяване до процесния
имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да достави определен брой
единици топлинна енергия срещу предварително определена цена с разсрочено
плащане на месечни падежи.
В
случая заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 07.09.2017г., когато е прекъснат давностният срок. С оглед
горното, изискуемите вземания за периода м. май 2013г. – 07.09.2014г., за които
искът за главницата е отхвърлен, безспорно са погасени по давност.
В случая по отношения на
вземанията за периода м. май 2013г. – м. февруари 2014г. безспорно е налице изтекла погасителна
давност, съобразно уговорения в чл.33, ал. 1 от действащите към този момент
Общи условия на ищцовото дружество, одобрени през 2008г., с падеж – 30 дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
По отношение на
вземанията за периода след м. март 2014г. са приложими новите ОУ, одобрени с
решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните
суми /по чл. 32, ал. 1/ за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие. По
отношение на давността обаче е приложима разпоредбата на 114, ал. 2 ЗЗД –
същата тече от възникване на всяко месечно вземане, тъй като падежът на всяко
месечно задължение е посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 от ОУ, а по арг. от чл.
32, ал. 2 от ОУ от 2014г., издадената обща фактура обективира месечните
задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя или изваждане на сумите за връщане. Поради изложеното,
публикуването на фактурите има характер само на покана за изпълнение, но
давността, по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, започва да тече от датата на
възникване на вземанията. Поради това задълженията възникват след изтичането на
съответния месец, през който е доставена топлинна енергия. По изложените
съображения, искът за главницата за незаплатена топлинна енергия е неоснователен,
като погасен по давност за периода три години преди подаване на исковата молба.
По същите съображения правилно е
отхвърлен и иска за цената на услугата дялово разпределение като погасен по
давност за периода 01.05.2013г. – 07.09.2014г.
По
иска за мораторна лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия:
Съгласно чл.33, ал.1 от приложимите
Общи условия от 2014г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на купувача. Клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия - в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. Доколкото страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приеме,
че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал.
2 от ЗЗД. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че
ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия през периода на приложение на тези ОУ.
Поради това и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, следва да се приеме, че релевираната
претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна. В конкретния казус не може
да бъде начислена лихва за забава върху обща фактура от 31.07.2016г. съобразно
заключението на ССчЕ и Общите условия от 2016г. /публикувани м. юли, в сила от
11.08.2016г.,по арг. от чл. 150, ал. 2 ЗЕ/, тъй като процесния период на
главницата е м.05.2013г. – м.04.2016г.
По
отношение на вземането за лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение, не се твърди и доказва да е настъпила забава по смисъла
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Противно на твърденията в жалбата, вземането не е срочно,
поради което Общите условия са неприложими, а за изпадане на длъжника в забава
следва да е изпратена и връчена покана. Такава в случая не е налице, поради
което следва да се приеме, че не е налице настъпила забава и искът правилно е
отхвърлен от СРС.
По
изложените съображения, двете жалби са неоснователни и обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователност на всяка от жалбите и
липса на подадени отговори, не следва да бъдат присъждани разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
27.04.2020г. по гр. дело № 17904/2018г. на Софийски районен съд, 90 състав.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т. С.” ООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.