№ 5656
гр. София, 29.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20231110169927 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1 и предл.3 ЗЗД.
Производството е образувано по предявен от Г. Б. К. срещу ************** иск
за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № 191229/19.12.2022
г. поради противоречие със закона. В условията на евентуалност е предявен иск за
прогласяване нищожност на клаузите на чл.10, ал.1, чл.7, ал.1 и чл.9, ал.1 от договора,
предвиждащи неустойка поради непредставено обезпечение, както и относно
размерите на ГЛП и ГПР, поради противоречие и заобикаляне на закона, и
накърняващи добрите нрави.
В исковата молба ищцата твърди, че на 19.12.2022 г. сключила с ответното
дружество договор за потребителски кредит № 191229. Поддържа още, че по силата на
този договор й била предоставена в заем сумата от 1000,00 лева, която следвало да
бъде погасена за 3 месеца, на три анюитетни вноски, при ГПР в размер на 49,65 % и
годишен лихвен процент от 41 %. Поддържа още, че в договора било предвидено
предоставяне на обезпечение, като при неизпълнение на това задължение, на
основание чл.10 от договора дължи неустойка в размер на 9,30 лева плюс 0,310 % от
усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,310 % от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Според ищцата
клаузата относно ГПР е нищожна поради противоречие със ЗПК – липсва методика
относно начина на формирането му. Отделно от предходното процента на ГПР
надвишава максималния предвиден съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като в него не са
1
включени разходите за кредита – възнаграждението по договора за непредставяне на
обезпечение. Излагат се съображения за противоречие на договора с чл.22 ЗПК, тъй
като липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвен процент – дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, а от там и как е
формирана възнаградителната лихва. Изразява се становище, че в случая е нарушен и
принципа на справедливост и добросъвестност във взаимоотношенията между
страните, обуславящо накърняване на добрите нрави тогава, когато възнаградителната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва. Изразява се становище за
нищожност на клаузата, предвиждаща неустойка, когато кредитът не бъде обезпечен.
Поддържа още, че с клаузата се нарушават основни принципи за справедливост и
добросъвестност в отношенията между кредитор и потребител, като процесната
неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, а не за същинско задължение по договора за връщане на заетата сума.
Излагат се и доводи, че в случая неустойката излиза извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, като с клаузата се цели
единствено осигуряване на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума – т.нар.“скрита възнаградителна лихва“. Излага се доводи и за неравноправност
на клаузите от процесния договор, тъй като не са индивидуално уговорени и ищцата не
е имала възможност да влияе върху съдържанието им при сключване на договора.
Излага се съображения, че с клаузата на чл.17, ал.4 от договора се нарушава
изискването за добросъвестност и се стига до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, тъй като последния не разполага с
информация относно точния размер на разходите. По изложените в исковата молба
доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявените искове.
Претендира и направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се
изразява становище за недопустимост на предявените искове поради липса на правен
интерес, а по същество - за неоснователност на същите. Не се спори относно
сключването на процесния договор между страните, но се оспорват изложените в
исковата молба твърдения относно неговата недействителност. Оспорват се доводите
за противоречието му с добрите нрави, като се сочи, че е сключен при уговорен
преференциален лихвен процент. Сочи се, че към момента не е налице повелителна
норма, която да ограничава размера на възнаградителната лихва и да посочва
максимална стойност. В случая размера на възнаградителната лихва бил съобразен със
стойността на отпуснатия заем, както и със срока на договора, поради което не е
налице противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че са спазени изискванията на
ЗПК към съдържанието на договора за потребителски кредит, посочен е ГПР и ГЛП,
както и условията, при които се прилага преференциален лихвен процент, като дали
така посочения в договора ГПР отговаря на действителния размер, както и какво се
2
включва в него, не влече след себе си недействителност на целия договор. Оспорват се
твърденията за нищожност на клаузата за неустойка с доводи, че в случая същата е с
обезщетителен характер – в случай, че не бъде предоставено обезпечение съгласно
реда и условията в договора. Поддържа се, че същата се формира по повод
неизпълнение на договорно задължение и единствено по вина на заемателя, а нейния
размер се определя от продължителността на нарушението на последния. По
изложените съображения се иска от съда да постанови решение, с което да отхвърли
изцяло предявените искове и да присъди на дружеството направените по
производството разноски. В условията на евентуалност е направено възражение по
чл.78, ал.5 ГПК.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори, а и от представения по делото заверен препис от
договор за потребителски кредит № 191229/19.12.2022 г. безспорно се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 1000,00 лева, която е следвало да
бъде върната на три месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент – 41 % и
годишен процент на разходите – 49,65 %. В клаузата на чл.20 от договора страните са
уговорили, че кредитополучателя поема задължение в тридневен срок от сключване на
договора да представи обезпечение от едно физическо лице – поръчител, което да
отговаря на посочените в договора условия за платежоспособност. В клаузата на чл.10
от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение.
По делото са приложени още Стандартен европейски формуляр за представяне
на информация за потребителските кредити и оценка на кредитоспособността.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По делото не се спори относно наличието на облигационно правоотношение,
както и че процесният договор е сключен по реда на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Не се спори също, че кредитора – настоящ ответник е
небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. С оглед предходното относно
сключения договор важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Като аргументи за нищожност на договора ищецът сочи размера на
възнаградителната лихва, надвишаващ трикратния размер на законната лихва, това, че
в ГПР не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, както и
липса на методика на формиране на ГПР.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея /в т.ч. естеството и размера на задължението, за
изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни
способи – поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на
уговорената лихва и възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем
на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните
материални ценности и др./. В трайната съдебната практиката /решение № 906/2004 г.
по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, решение № 378/2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, II ГО, определение № 901/2015 г. по ч. гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV ГО / е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва
е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. За процесния период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта, т.е.
размера на законната лихва към датата на сключване на договора е 10 %, респ.
трикратният размер на законната лихва е 30 %. В случая се касае за необезпечено
вземане по договор за кредит, като вземането за възнаградителна лихва надвишава над
4 пъти размера на законната лихва, видно от клаузата на чл.7 от договора, с която е
уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,00 %, а същевременно срокът на
предоставения кредит е изключително кратък – 3 месеца. Следователно, уговорената
възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Съгласно
чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Като
съобрази данните по делото настоящият състав намира, че нищожните клаузи на
договора относно определянето на възнаградителната лихва не би могло да се заместят
по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит
е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит.
На следващо място следва да се отбележи, че кредиторът не включва т.нар.от
4
него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.В
подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в чл.12 от договора,
изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното обуславя извод, че
кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях,
не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението
на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавък
към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно
доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.
Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща
печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По
този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
На последно място следва да се отбележи, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. От цитираната норма следва, че е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати потребителя-
длъжник, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и
да преценява кои и какви суми точно ще дължи. От съдържанието на процесния
договор не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР в т.ч. включен ли е и разхода - възнаграждение за поръчителя,
предвид това, че този разход представлява "допълнителна услуга", тъй като е пряко
свързана с кредита. Това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
5
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай това не е
сторено.
По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск е
основателен, като следва да се прогласи недействителността на сключения договор за
потребителски кредит, поради нарушаване на закона и накърняване на добрите нрави.
С оглед уважаването на главната искова претенция, съдът не дължи произнасяне
по предявения в условията на евентуалност иск. Съгласно съдебната практика, този иск
следва да бъдат оставен без разглеждане с изричен диспозитив в решението.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от доказателствата по делото е, че ищецът е направил и претендира
разноски за държавна такса в размер на 50,00 лева, която сума следва да бъде
възложена в тежест на ответното дружество. Видно от приложения по делото договор
за правна защита и съдействие е, че адвокатското възнаграждение е безплатно – при
условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С оглед предходното и на основание чл.38, ал.2 ЗА,
при съобразяване с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата в минимален размер от
400,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е
приключило само в едно открито съдебно заседание. Ето защо, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на адв.Г. горепосочената сума.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 ЗЗД
по иска на Г. Б. К., ЕГН ********** срещу **************, ЕИК **************, със
седалище и адрес на управление: **************, Договор за потребителски кредит №
191229/19.12.2022 г., сключен между **************, ЕИК ************** и Г. Б. К.,
ЕГН **********, поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения в условията на евентуалност от Г.
Б. К., ЕГН ********** срещу **************, ЕИК **************, със седалище и
адрес на управление: ************** иск за прогласяване нищожност на клаузите на
чл.10, ал.1, чл.7, ал.1 и чл.9, ал.1 от Договор за потребителски кредит №
6
191229/19.12.2022 г., поради противоречие, заобикаляне на закона и накърняване
добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК **************, ЕИК **************,
със седалище и адрес на управление: ************** да заплати на Г. Б. К., ЕГН
********** сумата от 50,00 лева, представляваща направени разноски по
производството.
ОСЪЖДА **************, ЕИК **************, със седалище и адрес на
управление: ************** да заплати на адвокат Ю. О. Г., ЕГН **********, член на
Адвокатска колегия – гр.София, с адрес на кантора: **************9, на основание
чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА, сумата от 400,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищцата по
производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7