Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретар Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от младши съдия Бошнакова в. гр. дело № 14507 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 194931/19.08.2019 г., постановено по гр. дело № 6332/2019 г. по
описа на СРС, I ГО, 162 състав са отхвърлени предявените от ищеца „Т.С. ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** срещу ответника Р. Б.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ателие 4 искове с
правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ сумата
от 2009,63 лева, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за
периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „********“, ателие 4, аб. № 300385, сумата от 222 лева, представляваща обезщетение за забава за период от 01.10.2015
г. до 02.10.2018 г., сумата от 99 лева, представляваща цената на услугата за дялово
разпределение, за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., както и за сумата
от 16,15 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от м. 01.10.2015 г. до м. 02.10.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.10.2018 г. по гр.
дело № 65643/2018 г. по описа на СРС.
Решението е постановено при
участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С." ЕАД - „Б."
ООД .
Срещу
първоинстанционния съдебен акт е подадена въззивна жалба от „Т.С." ЕАД, депозирана чрез пълномощника му юрк. И.М., в която се
поддържа, че решението на СРС е постановено при нарушение на материалния закон,
както и че същото е необосновано. Според жалбоподателя районният съд неправилно
е приел, че липсва идентичност между апартамент № 72 и ателие № 4. Твърди, че
от данните по делото се доказва основателността на предявените искове за
главница (за топлинна енергия и за цената на услугата дялово разпределение) и
за мораторна лихва. Моли въззивната инстанция да отмени първоинстанционното
решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло ищцовата претенция.
В срока за
отговор на въззивна жалба такъв е постъпил от въззиваемата страна Р. Б., подаден
чрез нейния процесуален представител адв. Е.Г., в който се изразява становище
за неоснователността на жалбата, поради което моли същата да бъде оставена без
уважение.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не е взело становище по
подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността е ограничен до
изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна
правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което втората инстанция следва да разгледа
доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност.
Разгледана по същество, въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Уважаването на предявения иск с правно
основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ е обусловено от наличието на следните
предпоставки: облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за
продажба на топлинна енергия; доставка на количество топлинна енергия и нейното
разпределение (извършването на услугата дялово разпределение) през исковия
период за процесния имот и за претендираните стойности; неизпълнение на
насрещното задължение от страна на ответника за плащане на дължимата за
потреблението цена.
Понятието „клиент на топлинна енергия“ (което
е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна
енергия", дефинирано в § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.) е определено в разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ (изм. -
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според
която всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
"битов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според задължителната практика на ВКС,
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. Следователно собственикът или титулярът
на вещно право на ползване в имот в сграда в
режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята потребител на
отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на
сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без
да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е да е взето
решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
За установяване на качеството на ответника Р. Б. на
клиент (потребител) на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот в
хода на производството пред първата инстанция са приети като писмени
доказателства: нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 23, том. II, рег. № 04155, дело № 205/2001
г., от съдържанието на който се установява, че лицето е придобило правото на собственост
върху недвижим имот – ателие 4, находящо се в гр. София, ж.к. „********“, нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот № 118, том III, рег. № 7993, дело №
438/2006 г., протокол от 30.06.2002 г. на ОС на етажните собственици
на жилищната сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „**********, видно от който същите
са взели решение да се сключи договор в „Т.С.“ ЕАД и „Бруната България“ ООД за
услугата дялово разпределение, ведно с приложен към него списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение, сред които
фигурира и лицето Р. Б. Б. с ЕГН **********, абонатен № 300385, молба-декларация с вх. № 6608/06.11.2001 г., подадена от Р.
Б.Б., с искане за откриване на партида на горепосочения адрес.
С оглед изложените
съображения настоящият съдебен състав приема, че между страните е възникнало
договорно правоотношение, по силата на което ответникът Р. Б. в качеството си
на собственик на ателие № 4, находящо се в гр. София, ж.к. „********“ се явява клиент (потребител) на топлинна
енергия за битови нужди за исковия период.
На следващо място, настоящият съдебен състав изцяло
споделя извода на първата инстанция относно недоказаността на втората
предпоставка от правопораждащия вземането за главница фактически състав, а
именно на доставката на количество топлинна енергия и нейното
разпределение (извършването на услугата дялово
разпределение) в топлоснабдения имот. От ангажираните от ищеца
доказателства се установява доставка на топлинна енергия през претендирания
период не за процесния имот - ателие № 4, а за друг недвижим имот, находящ се в
същата жилищна сграда - апартамент № 72, находящ се в гр. София, ж.к. „********“, ет. 14. Твърденията на въззивника-ищец относно
идентичността на двата имота се явяват неподкрепени с достатъчни доказателства.
При проследяване на индивидуализацията на процесния имот по местонахождение,
площ, граници, съседи и пр. се извежда обоснован извод, че ателие № 4 и
апартамент № 72 представляват самостоятелни обекти, доколкото в приетите като
писмени доказателства по делото нотариален акт за покупко-продажба и нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека като съседни на ателие № 4 имоти са
посочени ателие № 3 и апартамент № 72. Допълнителен аргумент се явява и
списъкът на етажните собственици, приложен към протокол от
30.06.2002 г. на ОС на етажните собственици на жилищната сграда, от
съдържанието на който е видно, че данните на ответника Р.Б. са вписани срещу
ателие № 4, а не срещу ап. 72. Ето защо съдът намира, че СРС правилно е приел
за недоказан предявения иск за главница.
По отношение на обезщетение за забава:
Вземането
за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно
парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като
предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението
обективно и закономерно причинява.
Предвид неоснователността на претенцията за главницата (
за топлинна енергия и за услугата „дялово разпределение“), безпредметно е
обсъждането на останалите предпоставки на иска по чл. 86 ЗЗД, доколкото
неговото уважаване е обусловено от кумулативното наличие на посочените условия,
първото от които в случая липсва.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав намира обжалваното
решение за правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
първостепенния съд, поради което счита, че същото следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба – оставена без уважение поради нейната неоснователност.
Разноски във въззивното производство:
С оглед изхода на делото в полза на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД не следва да
се присъждат сторените пред настоящата инстанция разноски. Въззиваемата страна своевременно е направила
искане за присъждане на разноските по делото, което съдът намира за
основателно. Съгласно
практиката на ВКС условие за присъждането им е страната
да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното
плащане на адвокатското възнаграждение (вж.
Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о.,
ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), каквито по делото са налични. Видно от приложеното по делото адвокатско пълномощно (л. 36 от въззивното
дело), адв. Е.Г. е имала надлежно учредена представителна власт
да представлява и защитава въззиваемата страна Р. Б. пред втората инстанция. На
следващо място, претенцията на страната за присъждането на разноски -
адвокатско възнаграждение, се явява доказателствено обезпечена. В представения по делото договор за правна помощ се установяват размера
(600 лева) и начина на плащане (в брой) на адвокатския хонорар. .
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС, когато адвокатското възнаграждение е заплатено в
брой, самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че
страната не само го е договорила, но и заплатила.
Предвид основателността на претенцията на въззиваемата страна за присъждане
на разноски по делото съдът следва да се произнесе по направеното
от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл.
78, ал. 5 ГПК, което намира за основателно. Съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
издадена от Висшия адвокатски съвет (в редакция, относима към спора, до изм. с
ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.), възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие при
дела с материален интерес от 1000 лева до 5000 лева е в размер на 300 лева + 7
% за горницата над 1000 лева. Въззивният съд намира,
че съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото
претендираният от въззиваемата страна-ищец размер на адвокатски хонорар се
явява прекомерен, поради което на същата следва да намален до размер, близък до минималния съгласно
цитираните разпоредбата, а именно 400 лева, която сума следва да бъде възложена
в тежест на въззивника-ищец.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194931/19.08.2019
г., постановено по гр.
дело № 6332/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** да плати на Р. Б.Б.,
ЕГН **********,с адрес: ***, ателие 4 сумата в размер на 400,00 лева – разноски
във въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страна на ищеца - „Б.“ ООД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.