Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260002 03.01.2022 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXI граждански състав,
в публично съдебно заседание на втори декември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието
на секретаря Малина Петрова,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 16641 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от М.К.К., ЕГН ******** против Т.К.С., ЕГН ********, с
която е предявен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 79, ал.1, пр.1,
вр. с чл. 240, ал.1 ЗЗД.
В исковата
молба се твърди, че на 02.03.2010 г., съгласно устен договор за заем, предала
сумата от 3000 лева, платима ведно с разходите по сключване и предаването й от
51 лева /такса за изпращане на паричен превод/. На 07.05.2012 г. превела и доп.
сума от 1030 евро /2007,47 лв. равностойност/. Двете суми следвало да бъдат
върнати до 07.11.2012 г. Било извършено едно плащане от 300 лева на 30.09.2016
г.
Моли се за
присъждане на сумата от общо 4758,47 лева – неплатен остатък по договора от
02.03.2010 г., изменен с доп. споразумение от 07.05.2012 г. Претендират се
разноски.
В срока по чл.
131 ГПК е постъпил писмен отговор. Твърди на 02.03.2010 г. да е сключен писмен
договор за заем за 15 000 лева. На 20.06.2011 г. – видно от приложеното към
ИМ преводно нареждане, ищцата предала сумата от още 3000 лева, като този втори
договор бил предоговорен на 07.05.2012 г. със заета сума от още 1030 евро.
Сумата от общо 5058,47 лева следвало да бъде върната до 07.11.2012 г., както се
сочело и в ИМ. Оспорва се твърдението да са извършени плащания, като стореното
такова от 300 лева било за погасяване на дълга по договора от 02.03.2010 г. в
размер на 15 000 лева. Възразява се за изтекла петгодишна погасителна
давност по отношение на претендираната сума, считано от датата на падежа. Моли
за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153,
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК - като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: ответницата е получила сума от 3000
лева като заем от ищцата, както и сумата от 1030 евро на 07.05.2012 г.; тези
две суми следвало да бъдат върнати до 07.11.2012 г. /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 263125/24.06.2021 г. –л.27-28/.
По
смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за паричен заем заемодателят предава
в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на
заемателя да я върне. Договорът е реален
и се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от
постигане на съгласието на страните. Поради това, независимо дали е налице
писмен акт между тях или само устна уговорка, само с предаването на съответната
сума е завършен фактическият състав на съглашението.
Съгласно чл. 154,
ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение
относно осъществяването на правопораждащите факти.
От събраните
по делото доказателства не се установява твърдяното основание за предаване на
парична сума в заем от 3000 лева по договор от сочената от ищцата дата
02.03.2010 г. Налице е разписка за превеждане на такава сума, но от друга дата
– 20.06.2011 г. /л.5/. Поради това, искът за същата е неоснователен, като
недоказан по основание. Предаването на сумата не е станало на сочената дата, поради
което и такъв договор за заем не се установява да е сключван /показанията на
св. Б. са лишени от всякаква конкретика по въпроса/, въпреки изричните указания
до ищцата по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада. Предвид горното, искът относно
сумата от 3000 лева следва да бъде отхвърлен.
Признава се в
ОИМ и се установява от преводното нареждане /л. 6/, че на 07.05.2012 г.
ответницата е получила сумата от 1030 евро /2007,47 лева/. В тази му част,
искът е доказан по основание и размер. Както се сочи от ищцата и изрично признава
от ответницата, падежът за плащане бил уговорен по обща воля на страните на
07.11.2012 г. В ОИМ своевременно е въведено възражение за изтекла погасителна
давност, което е основателно – считано от уговорения падеж, до предявяване на
ИМ в съда – 11.12.2020 г., петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла,
съответно – искът като погасен по давност следва да бъде отхвърлен.
За пълнота –
от показанията на св. Б. /фактически съжител на ищцата/ не се установява по
категоричен начин твърдяно плащане на сума именно по заем от 2010 г. в размер
на 300 лева на сочената дата. От анализа на същите не може да се направи
несъмнен извод, че плащане е извършено именно през 2016 г. – подобно ясно
изявление липсва, за да се коментира значението му относно евентуално
прекъсване на давността за цялото или част от вземането. Отделно, преценени
съобразно изискването на чл. 172 ГПК и с оглед евентуалната заинтересованост от
изхода на спора, показанията не се ценят с висока степен на достоверност, т.к.
са вътрешно противоречиви и непоследователни. Първоначално заявява, че не знае
да са предавани други средства от ищцата на ответницата, след което, че е бил
свидетел и по друго дело, като М. била предала на Т. и съдружничката й друга,
голяма сума пари за общ бизнес в размер на 15 000 лева, за което имали
договор и били извършвани частични плащания /такъв договор действително е
представен от ответницата и именно той е от дата 02.03.2010 г. – л.24-25/. От
показанията му не може да се изведе категоричен извод, дали това плащане /ако
действително е било извършено/ касае погасяване на заем от 2012 г., или връщане
на сума по договора и с трето лице от 02.03.2010 г., или е свързано с
предоставената през 2011 г. сума. При това положение и с оглед горните
доказателства, съдът не приема за установено, че по договора от 2012 г. е
извършено частично плащане и то на твърдяната дата, което да се третира като
признание именно на това задължение, прекъсващо давността. За да е налице
признание по смисъла на закона, трябва ясно да се признава съществуване на
конкретно задължение, което да кореспондира на признатото право. С признанието,
длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора по конкретно правоотношение. В самата
ИМ, ищцата твърди, че плащането било извършено с оглед сочения договор за заем
от 02.03.2010 г. за сума от 3000 лева, какъвто, както се посочи, не се доказва
да е сключван. При тези множество развили се финансови взаимоотношения, при
липса на доказаност на договор за 3000 лева от тази дата, на който се позовава
страната и липсата на яснота и последователност на св. показания и при
отсъствие на други доказателства /въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК/, съдът
не приема за установено с нужната степен на категоричност, че плащане е имало
именно на сочената дата и то е касаело договора от 2012 г. /което единствено би
имало значение/, за да се коментира значението му за иска в тази му част.
С оглед изложеното, предявеният иск като недоказан по
основание, респ. погасен по давност, следва да бъде отхвърлен.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответницата. Направено е
искане, представен списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане на 600 лева – адв.
възнаграждение.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.К.К., ЕГН ***** против Т.К.С., ЕГН *******,
осъдителен иск за присъждане на сумата от общо 4758,47 лева – неплатен остатък от
общо заета сума от 5058,47 лева по договор за заем от 02.03.2010 г., изменен с
допълнително споразумение от 07.05.2012 г.
ОСЪЖДА М.К.К., ЕГН **********, с адрес: *** да плати на Т.К.С.,
ЕГН *******, с адрес: ***, сумата от 600
лева /шестстотин лева/ - разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:П
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП