№ 17770
гр. София, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110161766 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД.
Ищцата М. А. Т. твърди в подадената на 15.10.2024 г. искова молба, че между нея и
ответника „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД на 21.02.2023 г. е сключен Договор за паричен
заем № ** за сумата от 2100 лв., която следвало да се върне на 10 месечни вноски от по 250
лв., в които била включена и възнаградителна лихва. В чл. 12 от договора било уговорено
задължение за предоставяне на обезпечение (поръчител с доход поне 1600 лв. месечно, без
кредити, с трудово правоотношение и без да поръчителства за друго лице) и неустойка за
неизпълнение на това задължение от 1439 лв. Уговарянето на неустойка в този размер и за
такова неизпълнение съставлявало заобикаляне на императивната материалноправна норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката съставлявала скрит разход за потребителя по кредита и
накърнявала добрите нрави, като излизала извън присъщата на неустойката обезщетителна
функция и съставлявала свръхобезпечение. Целият договор бил недействителен, а в
условията на евентуалност – била нищожна клаузата за неустойка. Моли съда да постанови
решение, с което да прогласи нищожността на процесната клауза за неустойка по чл. 12, ал. 2
от договора с № **. Претендира разноски.
Ответникът „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД признава иска като основателен.
Счита, че не е дал повод за спора, тъй като ищцата била могла да се обърне към ответника за
извънсъдебно уреждане на спора. Разноските за адвокат били прекомерни и следвало да се
присъдят под размера на Наредба № 1/2004 г., която била нищожна.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че ищцата и ответникът са сключили на 21.02.2023 г. договор за паричен
заем № ** за сумата от 2100 лв., която следвало да се върне на 10 месечни вноски от по 250
лв., в които била включена и възнаградителна лихва. В чл. 12 от договора било уговорено
задължение за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок (поръчител с доход поне 1600
лв. месечно, без кредити, с трудово правоотношение и без да поръчителства за друго лице) и
неустойка за неизпълнение на това задължение от 1439 лв.
При тези факти ищцата иска клаузата, която допуска дължимост на неустойка за
1
непредоставяне на обезпечение, да бъде прогласена за нищожна.
По предмета на делото и по съединяването на исковете
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
2
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване нищожността на (клауза от) договора. Този иск при това не е
отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е
основание на самостоятелен иск.
С оглед изложеното по-горе, предявени са два положителни установителни искове –
за прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона и
заобикаляне на закона. И макар ищецът в исковата молба да твърди, че клаузи от договора
заобикалят закона и накърняват добрите нрави, по същество ищецът изтъква все
императивни материалноправни норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди
недействителност поради противоречие на закона.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие на закона, и
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – заобикаляне на закона
Основанието на този иск е нарушаване на императивна материалноправна норма. В
случая искът е основателен.
Клаузата от договора, предвиждаща задължение за потребителя да заплаща неустойка
за непредоставяне на обезпечение, пряко нарушава забраната на чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
изключва начисляването на неустойка за забава по потребителските договори.
На следващо място, в константната практика на СЕС се приема, че правилното
посочване на ГПР в договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на
пазарните оферти и за възможностите на потребителя да вземе информирано решение –
решение по дело С-377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г.,
Профи Кредит България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-
714/2022 г., Профи Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва
да се приравни на липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това
обстоятелство. Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски
кредит е недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита.
В случая неустойката за непредставяне на обезпечение съставлява на практика разход за
3
потребителя по кредита и съответно е следвало ясно да се калкулира в годишния процент на
разходите, което не е сторено в конкретния случай. Неустойките са и прекомерни по см. на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като няма данни да са индивидуално уговорени.
Искът – на прогласяване нищожността на договорната клауза за неустойка като
противоречаща на закона – следва да се уважи.
Основателен е и искът за прогласяване нищожността на договорната клауза за
неустойка като заобикаляща закона – нормата на чл. чл. 19, ал. 4 ЗПК, определяща
максимален размер на годишния процент на разходите.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, но тя няма разноски.
Адв. И., представлявала безплатно ищцата, претендира възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на безплатно представителство от адвокат по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните разМ. на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
разМ. на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални разМ. отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
4
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6600 лв. При
нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на
година за почивка за адвоката), това прави около 91 лв./час.
Доколкото делото е типово (измежду десетки подобни дела, заведени от адв. И.), с
ниска фактическа и правна сложност и адвокатът не е губил време за явяване в открито
заседание, съдът намира, че трудът му се изчерпва до 3 часа – 1 час за консултация за
клиента, 1 часа за изготвяне на исковата молба и 1 час за изготвяне на молби становища,
общо 3 часа. Възнаграждението е 3х91=273 лв.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да запрати на съда
държавната такса, от която ищцата е освободена от съда – 57,56 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. А. Т., ЕГН **********, против „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожността на клаузата на чл. 12 от Договор за паричен заем № ** от
21.02.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредоставяне на обезпечение,
поради противоречие на закона и заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е.
Г. И., адрес: гр. Пловдив, ул. „Борба“ № 3, ап. 57, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 273
лв., възнаграждение за безплатно представителство на ищцата М. А. Т..
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на осн.
чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 57,56 лв., невнесена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5