Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ-12
30.08.2019 г. Град
Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, шести
въззивен състав
На единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ
: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1370 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред Бургаския окръжен съд е образувано
по въззивна жалба на адв.П., в качеството му на пълномощник на С.С.М. против решение
№1348 от 21.06.2018г. по гр.д.№786 по описа за 2018г. на Районен съд гр.Бургас.
С него е разрешен спор по чл.127, ал.2 СК между С.С.М.
*** и Я.С.С. ***, като са постановени мерки относно упражняването на
родителските права, местоживеенето, издръжката и личните отношения с
малолетното им дете Б. С. М., както следва:
Упражняването на родителските права спрямо детето е
предоставено на майката, при която е определено и местоживеенето на детето. На
бащата е определен режим на лични отношения с детето, както следва: 1/ до
навършване на шестгодишна възраст- всяка първа и четвърта събота от месеца от
10ч. до 18ч., без присъствието на майката; десет дни през лятото, когато
майката не е в платен годишен отпуск, както и на рождения му ден за времето от
17,30ч. до 19,30ч.; 2/ след навършване на шестгодишна възраст - всяка първа и
четвърта събота и неделя от месеца от 10ч. на съботния ден до 17ч. на неделния
ден, с преспиване в дома на бащата, в рамките на който режим да се осъществяват
и личните контакти на бабата по бащина линия; двадесет дни през лятото, когато
майката не е в платен годишен отпуск; всяка четна година по време на Коледните
празници и всяка нечетна година по време на Новогодишните празници; в деня,
следващ рождения ден на детето, за времето от 17,30ч. до 20,30ч., а ако е
почивен ден- от 10ч. до 17ч. Бащата е осъден да заплаща на детето месечна
издръжка в размер на 200 лв., считано от 12.03.2018г. до настъпването на
основания за изменението или прекратяването на издръжката, ведно със законната
лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й плащане, като искът за
издръжка е отхвърлен за горницата над уважения размер до претендирания от 450
лв. месечно. Бащата е осъден да заплати на детето и сумата от 1265 лв.
неплатена издръжка за периода от 9.05.2017г. до 12.03.2018г., ведно със
законната лихва от 12.03.2018г. до окончателното изплащане, като искът е
отхвърлен за горницата над уважения размер до претендирания от 4500 лв.
С оглед изхода на детето М. е осъден да заплати
държавна такса в размер на 338 лв.
Въззивникът е обжалвал решението изцяло. Изложени са
оплаквания, че решението на районния съд е неправилно, незаконосъобразно и
немотивирано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и в
драстично противоречие със съдебната практика. Сочи се, че съдът е подходил
формално и повърхностно при решаването на делото.
На първо място са изложени оплаквания, че въззивникът
бил лишен от възможността да организира защитата си по делото и да представи
необходимите доказателства за установяване на тезата му. Съдът отказал да
отложи делото въпреки наличието на всички предпоставки за това, включително
смяна на процесуалния представител на страната и необходимост от запознаване с
материалите по делото, наред с доказателства за заболяване на въззивника.
Поради това и въпреки засиленото служебно начало не били събрани необходимите
доказателства за установяване интересите на детето. В разрез с разпоредбата на
чл.59, ал.6 СК не било проведено изслушване на родителите, което не можело да
бъде заместено от повърхностното изслушване по повод производството по
привременните мерки. Въззивникът не бил предварително запознат с доклада на
Д“СП“, но въпреки това съдът го приел. Въззивникът също така бил лишен от
възможност да вземе становище по изменението на иска за издръжка, прието в
негово отсъствие, както и от възможността да вземе становище по новия доклад по
делото, направен в с.з. на 22.05.18г. Така били нарушени интересите на
въззивника и детето на страните.
На второ място са изложени оплаквания за липса на
доказателства, които да обосновават решението на БРС, което според въззивника е
немотивирано. Липсвал изцяло анализ на родителския капацитет на страните. При
наличието на два социални доклада, същите не съдържали информация за
емоционалната връзка между бащата и детето. Въведени са оплаквания, че
социалните работници тотално игнорирали от социалното проучване бащата и
връзката му с детето, което било в нарушение на „Указанията за изготвяне на
социален доклад до съдебен орган при спор относно упражняването на родителски
права, режим на лични контакти, разрешение за излизане в чужбина“, утвърдени от
ДАЗД и АСП. Липсвала и информация относно отработването на регистрираните
сигнали до ОЗД- Созопол, касаещи липсата на съдействие от страна на майката,
възпрепятстване на контактите на бащата с детето. От тях щяло да стане
очевидно, че бащата изобщо не бил допуснат от социалните служители до детето,
не било взето предвид неговото становище и поведението на майката било описано
абсолютно безкритично. От ДАЗД неколкократно установявали нарушения в работата
на ОЗД- Созопол, давани били указания по повод компрометирани социални доклади
по дела между страните, но последните отново не били изпълнявани. Намира, че
ОЗД не са направили необходимото, което ги компрометирало и правело изложеното
от тях тенденциозно и невярно. От социалния доклад от 8.06.17г. било видно, че
още преди произнасянето на съда по ЗЗДН, в нарушение на ЗЗД и ППЗЗД ОЗД-
Созопол реално отказал да съдейства на бащата, като не му била предоставена
законовата възможност да бъде включен в социалната услуга. Сочи, че жалбите от
бащата и бабата на детето по бащина линия не били отразени в докладите, нямало
и отговори на всички жалби и сигнали. Счита, че цялостната дейност на ОЗД-
Созопол била насочена към ограничаване участието му в каквито и да било форми
на социални услуги и съдействие в отношението му с детето, което реално водело
до отчуждаването на последното. Според него от установяването на тези
обстоятелства щял да се направи извод за възпитателските качества на
родителите. Изводът на съда че „категорично следва да се отдаде предпочитание
на Я.С.“, което се налагало поради възрастта и емоционалното развитие на
детето, бил клиширан, не намирал опора в указанията на ВКС и закона. Този извод
бил направен при липса на доказателства за отношенията между бащата и детето,
при противоречие между показанията на бабите на детето, които следвало да бъдат
преценени в съвкупност с всички останали данни, включително за наличието на
сигнали до социалните за възпрепятстване отношенията между бащата и детето,
установеното в социалната услуга и другите допуснати свидетели. При наличието
на противоречиви данни за доходите на бащата в двата социални доклада съдът не
си направил труда да ги изясни, а увеличил издръжката без да мотивира
становището си и при липса на доказателства за имотно състояние. По-нататък са
изложени оплаквания, че от приетите доказателства във връзка с твърденията за
осъществено домашно насилие, съдът не извел необходимия анализ дали този акт се
е отразил на емоционалната връзка дете- родител. В тази връзка са изложени
аргументи за наличие на противоречие между служебната бележка от ЦОП, данните
от социалните доклади и обясненията на майката. Анализирана е доказателствената
стойност на служебната бележка, която според въззивника не е допустимо и
коректно доказателство. На следващо място е посочено, че никъде в решението не
било анализирано изключително важното обстоятелство, че за възрастта си детето
не следвало да има никакви говорни проблеми, като майката и институциите
/социалните, ЦОП/ не предприели нищо за осигуряване логопед на детето, а това
било съществено обстоятелство по смисъла на §1, т.5 от ППЗЗД- „пренебрегване“.
Анализирани са и доказателствата във връзка със здравословното състояние на
детето, като се акцентира, че съдът не обсъдил становището на въззивника за
това, че детето не може да пътува поради „фебрилитет“, както и останалите му
доводи, изложени в писмената защита. Същевременно се изтъква, че в социалния
доклад по данни на майката детето е здраво, без данни за специални потребности
и нужди.
На трето място са изложени доводи във връзка с
оплакванията на въззивника за неправилност на решението. Отново се изтъква, че
решението е постановено при дефицит на доказателства, а освен това според
въззивника дори въз основа на приетите, но необсъдени доказателства, съдът
следвало да достигне до различно решение. Анализирани са обстойно всички
събрани по делото доказателства, процесуалното поведение на въззиваемата, което
според въззивника било индиция за нагласата ѝ да препятства отношенията
му с детето. Изтъква се, че при преценката на кого от родителите да предостави
упражняването на родителските права съдът не бил обсъдил пола и възрастта на
детето, по-добрите възможности за развитие на детето като семейна и социална
среда, по-добрите училища и достъпна среда след основното образование.
Необоснован бил и в противоречие с констатацията на съда, че не трябва да се
омаловажава ролята на бащата, постановения ограничен режим на лични отношения,
макар към момента да не били налице пречки за ограничаване на контактите на
неотглеждащия родител. Развити са подробни съображения в подкрепа на
становището на въззивника, цитирана е съдебна практика.
На следващо място са изложени оплаквания във връзка с
определената издръжка. Не било ясно мотивирано защо за издръжката на детето,
което било здраво и липсвали други съпътстващи разходи, например за транспорт,
били необходими 350 лв. Не били отчетени възложените на бащата неимоверни
разходи за пътни, хотели, престой във връзка с отредените му няколко часа лични
срещи с детето. Акцентира на това, че пътуването до дома на бащата в Пловдив с
нов лек автомобил би спестило тези разходи, като същевременно това би дало
възможност детето да познава дома на неотглеждащия го родител и разширеното семейство,
а това според въззивника е пряко свързано с най-добрия интерес на детето,
дефиниран в §1, т.5 ЗЗД и ППЗЗД.
Моли решението да бъде отменено и вместо него се
постанови ново по съществото на спора, с което предявените от въззивника искове
бъдат уважени, както следва: родителските права да бъдат предоставени на
бащата, като се определи режим на лични отношения на майката с детето, подробно
описан в жалбата, а майката да бъде осъдена да заплаща издръжка на детето в
размер на 150 лв. месечно. При условията на евентуалност /ако родителските
права бъдат предоставени на майката/ бащата да бъде осъден да заплаща на детето
издръжка в размер на 150 лв., а режимът на лични отношения да бъде реципрочен
на поискания за майката и съобразен с гр.д.№6061/17г. на БРС, но във формата на
първа и четвърта седмица от месеца за седмичния режим. Претендира разноски по
делото. Ангажирани са доказателства. Претендират се разноски.
В законния срок по делото е постъпил отговор на
жалбата от страна на въззиваемата Я.С.. Същата оспорва жалбата като
неоснователна, както и твърденията в нея. Счита, че районният съд не е допуснал
сочените от въззивника процесуални нарушения, не е лишил страните от правото на
защита, разгледал е задълбочено поотделно и в съвкупност всички събрани по
делото доказателства, направил е правилни правни изводи и е постановил
обоснован, мотивиран, правилен и законосъобразен съдебен акт. Развити са
подробни съображения в подкрепа на становището на въззиваемата, че районният
съд правилно не е отложил делото по искане на въззивника, тъй като приложения
болничен лист не отговарял на изискванията на чл.18, ал.2 от Наредбата за
медицинската експертиза, а от друга страна са липсвали доказателства за
служебна ангажираност на новоупълномощения адвокат на въззивника. Въззивникът
бил уведомен за проекто-доклада на съда, с който съдът допуснал
доказателствата, включително свидетелите, като е уведомил въззивника за
последиците в случай, че не ги води. Въпреки дадените му указания въззивникът
не взел становище по доклада на съда и не предприел извършването на каквито и
да било процесуални действия. Твърди се също, че процесуалното поведение на
въззивника във водените между страните производства било сходно, същият
злоупотребявал с процесуалните си права и бавел делото чрез неоснователна смяна
на адвоката, чести боледувания и пр. На следващо място се сочи, че предвид
липсата на процесуални нарушения от страна на съда цитираната в жалбата съдебна
практика по този въпрос била неотносима. Не била нарушена и разпоредбата на
чл.59, ал.6 от СК, тъй като съдът изслушал страните в с.з. на 16.03.18г.
На следващо място въззиваемата намира за неоснователни
оплакванията за липса на доказателства, които да обосновават съдебното решение
и за неговата немотивираност. Сочи се, че са приети всички представени писмени
доказателства от въззивника, имало произнасяне по всички доказателствени
искания на въззивника, поради което намира за несериозно оплакването, че делото
не било попълнено с доказателства. Изложени са доводи, че въззивникът е
подложил на натиск служителите от социалните служби и детската градина, обсипвал
ги с безчетни становища, сигнали, искания и прочее оплаквания от тяхната работа
под заплаха, че е журналист, като по този начин се стремял да ги принуди да не
изпълняват задълженията си по съвест и убеждение, а да обслужват неговите
интереси. Акцентира, че тези жалби са неоснователни, понеже не е имало конфликт
между страните. Неоснователни според нея са и твърденията на въззивника, че той
и разширеното му семейство били лишени от участие в различни форми на социална
услуга, както и от информация за детето. Развити са подробни съображения.
Във връзка с определения режим на лични отношения
между бащата и детето се сочи, че той /наред с режима на бабата по бащина
линия/, разгледано като почивни дни в края на седмицата, е по-широк отколкото
този на майката и бабата по майчина линия. Оспорва твърденията в жалбата във
връзка с представения заложен билет, като сочи, че е направила това по искане
на въззивника, понеже парите не им стигали. В тази връзка изтъква, че при
съвместното си съжителство страните нямали семеен бюджет, понеже въззивникът
покривал само своите разходи, настоявал сметките и консумативите за жилището да
се поделят от двамата, а тя следвало да покрива всички свои и на детето разходи
със средствата от майчинството и такива, с които била подпомагана от майка си.
В заключение са развити подробни съображения в подкрепа на становището на
въззиваемата, че в интерес на детето е упражняването на родителските права да
бъде предоставено на нея, местожителството на детето да бъде определено при
нея, а на бащата да се определи подходящ режим на лични отношения с детето.
Моли решението да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение, като
ѝ се присъдят разноски. Ангажира доказателства.
Дирекция „Социално подпомагане“ гр.Созопол също е
представила отговор на жалбата, в който се отричат като неверни всички
оплаквания на въззивника, касаещи нарушения от страна на нейните служители от
ОЗД. Изложени са подробни съображения.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен
съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на
обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва
да бъде разгледана по същество.
Като взе предвид възраженията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази относимите разпоредби на закона, Бургаският
окръжен съд приема от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с искове по чл.127, ал.2 СК за постановяване
на мерки относно родителските права, местоживеенето, издръжката и режима на
лични отношения по отношение на малолетното дете на страните- Б., родено на ***г.
, предявени от бащата С.М. срещу майката Я.С.. Сочи се, че страните са живели
във фактическо съпружеско съжителство до 9.05.2017г., когато се разделили
поради твърдения на ответницата за упражнено спрямо нея домашно насилие от
страна на ищеца. Въпреки влязлото в сила съдебно решение по ЗЗДН, въз основа на
което била издадена ограничителна заповед до м.декември 2018г., спазвана
стриктно от ищеца, ответницата системно настоявала за съвместно празнуване на
Коледа, рождения ден на детето и търсела поводи за контакт с ищеца, което
според него сочи, че проведеното дело по ЗЗДН е театър и манипулация, а
ответницата не е жертва на домашно насилие. От 10.05.2017г. ответницата и
детето на страните се установили да живеят в гр.Созопол, напускайки жилището в
гр.Пловдив. Предвид изтичането на срока на ограничителната заповед и промяната
в местоживеенето на детето, за ищеца възникнал правен интерес от определянето
на мерки по чл.127, ал.2 СК относно детето. Заявява, че желае упражняването на
родителските права да бъде предоставено на него, като счита, че притежава
необходимия родителски капацитет и има необходимите възможности- икономически,
като време и подпомагаща среда, за да осигури подходящ за възрастта на Б. начин
на живот. Сочи, че е журналист по професия, изпълнява служебните си ангажименти
от домашния си компютър, което му дава възможност за постоянен контакт с
детето, осигуряване на повече внимание, адекватно възпитание и лична
ангажираност към образованието на детето. Подчертава, че детето е момче, поради
което счита, че за негово добро е да расте в среда с баща си. Заявява, че
въпреки отделянето му от детето поради ограничителната заповед и неадекватната
намеса на социалните служби, емоционалната му връзка с детето не е прекъсната,
а двамата са контактували активно по вайбър и телефона. Правени били
многократни опити за постигане на спогодба между страните, включително такива за
уреждане на отношенията чрез медиация, но ответницата поставяла безумни
условия- да присъства на всяка среща между бащата и детето, детето да не пътува
до дома на бащата, както и отказала да участва в производството по медиация,
което попречило на доброволното уреждане на спора. Със съдебна спогодба по
гр.д.№6061/17г. на БРС, образувано по молба на бабата по бащина линия, на Б.а М.
бил определен режим на лични отношения с детето, който също следвало да бъде
съобразен при постановяването на решението по настоящото дело. Предявена е
претенция за осъждане на майката да заплаща издръжка за детето в размер на 130
лв. месечно, както и за определяне на подходящ режим на свиждане на майката с
детето. При условията на евентуалност- в случай, че родителските права се
предоставят на ответницата се претендира конкретен режим на лични отношения
между бащата и детето и определяне на издръжка, дължима от бащата в размер на
130 лв., която да съответства на възможностите на бащата и нуждите на детето.
Представени са писмени доказателства.
В законния срок ответницата е подала отговор на въззивната жалба,
с който оспорва предявените от ищеца
искове по чл.127, ал.2 СК. Потвърждава изложените обстоятелства във връзка с
съвместното им съжителство и преустановяването му поради упражнено спрямо нея
насилие, но оспорва твърденията на ищеца, че такова в действителност не било
осъществено. Потвърждава също твърденията за правените опити за доброволно
уреждане на отношенията им с ищеца, като твърди, че преди срещата с медиатора
били постигнали тристранно споразумение по спорните въпроси, поради което не
отишла на нея. Впоследствие обаче ищецът съществено редактирал постигнатото
устно споразумение, което попречило за окончателното разрешаване на спора.
Сочи, че през целия период на действие на ограничителната заповед е осигурявала
възможност на бащата да осъществява контакти с детето по вайбър и по телефона,
и е съдействала за срещите на детето с баба си по бащина линия, съобразно
постигнатата спогодба по гр.д.№6061/2017г. на БРС.
Предявила е насрещни искове със същото правно основание- да й
бъде предоставено упражняването на родителските права спрямо детето, чието
местоживеене да бъде определено при нея. Счита, че между нея и детето има
изградена силна и топла емоционална връзка на любов, доверие и закрила, детето
е спокойно в нейната компания, а в случай на тревога търси закрила от нея. Според
ответницта от изключителен интерес за детето е родителските права да бъдат
предоставени на нея. Претендира бащата да бъде осъден да заплаща месечна
издръжка за детето в размер на 200 лв., считано от предявяването на иска, ведно
със законната лихва, за каквато сума имали неформално споразумение. Признава,
че ищецът заплатил еднократно 200 лв. за м.януари 2018г., а след това 130 лв., вероятно
поради намерението му да води делото. Претендира и осъждане на бащата да
заплаща издръжка за минало време- от фактическата раздяла на страните до
предявяването на насрещния иск, в размер на 200 лв. месечно. Посочила е
подходящия според нея режим на лични отношения между бащата и детето, като
твърди, че същия бил договорен от страните преди завеждането на делото.
Настоява срещите между детето и бащата да се провеждат в гр.Созопол до
навършването на 8 годишна възраст на Б., поради получен от него фебрилен гърч
на 5.07.2017г. и повишаващ се фебрилитет, за което личната лекарка и педиатри я
посъветвали детето да не пътува на далечно разстояние до навършване на 8-
годишна възраст. Изтъква още, че бащата имал множество нарушения на правилата
за движение, за което са му били налагани санкции по ЗДвП, включително бил
осъждан за управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта 1,41 промила,
за което вече бил реабилитиран. Това създавало допълнителна опасност в случай,
че за осъществяването на личните контакти се налага пътуване на детето.
Ангажирани са доказателства.
По повод искането на ищеца М. за постановяване на привременни
мерки съдът е разпитал свидетели и е изслушал становището на двамата родители,
като е приел и писмените доказателства по делото, включително социален доклад.
Постановил е определение №1984 от 16.03.2018г., с което до приключването на
гр.д.№786/18г. на БРС /с влязъл в сила съдебен акт/ е предоставил упражняването
на родителските права спрямо детето на майката и е определил местоживеенето му
при нея. На бащата е определен режим на лични контакти с детето- всяка втора и
четвърта събота от месеца, от 10 до 18ч., без присъствието на майката. Бащата е
осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер на 150 лв., считано от
16.03.2018г. до настъпването на законни причини за изменението й, заедно със
законната лихва.
След постановяването на привременните мерки С.М. е депозирал
отговор на насрещната искова молба, с който е оспорил като неоснователни
предявените от С. искове. Оспорва твърденията на майката, че детето се чувства
сигурно и спокойно само в нейно присъствие. Твърди, че детето е отглеждано с
много любов до фактическата раздяла съвместно от двамата родители, като
прекъсването от 11 месеца в резултат на твърдението на С. за извършено спрямо
нея домашно насилие не довело до отчуждение на детето спрямо бащата, нито в
него били насадени трайни страхове. Подробно са описани отношенията между него
и детето по времето на личните им контакти, като е изведено заключение, че
детето има огромна потребност да вижда и да общува с баща си, да чувства мъжко
присъствие и подкрепа в живота си. Сочи, че детето има неговата подкрепа, любов
и внимание, въпреки пречките създавани му от майката и близките й. Заявява, че
условията в дома му в Пловдив са значително по-добри от тези в гр.Созопол,
включително в хигиенно отношение, а самият град предоставя огромни възможности
във връзка с възпитанието и образованието на детето. Оспорва твърденията за
постигната договореност за заплащане на издръжка от 200 лв. месечно, като сочи,
че това е 1/3 от месечния му доход. Оспорва и режима на лични отношения,
предложен от С.. Оспорва и твърденията, че е безотговорен водач на МПС, като
намира, че са манипулативни и целят да ограничат контактите му с детето.
Оспорва и твърденията на С., че осигурява безпрепятствено контакти на бащата,
включително и по времето на наложените мерки за защита, като сочи, че
възобновяването на контакта му с детето по телефона и вайбър се е случило едва
след намесата на Агенцията за закрила на детето гр.София, след множество негови
жалби. Развити са пространни съображения.
Преди съдебното заседание по
съществото на делото /проведено на 22.05.2018г./ ищецът М. е депозирал исконе
до съда за отлагане на делото поради заболяването му, както и предвид
служебната ангажираност на новия му пълномощник, както и поради необходимостта
последният да се запознае с делото и приложените доказателства. Представил е
болничен лист, както и доказателства за ангажиментите на адв.П..
Районният съд е оставил без
уважение това искане по съображения, че макар да били налице пречки за неявяването
на адв.Попов, то такива не били констатирани по отношение на самия ищец, понеже
в приложения болничен лист липсвало медицинско удостоверение по чл.18, ал.2 от
Наредбата за медицинската експертиза, че заболяването му не позволява явяването
пред органите на съдебната власт. Затова е дал ход на делото, приел е
увеличение на насрещните искове за издръжка от 200 лв. на 450 лв. месечно.
Разпитани са свидетели, приети са писмени доказателства, изслушана е отново по
реда на чл.59, ал.6 от ГПК майката, след което е постановено решение, чието
съдържание е изложено по-горе в настоящото изложение.
При служебната проверка на постановеното решение съдът
намира, че същото е валидно и допустимо.
Основателни са оплакванията в жалбата за допуснати от
районния съд процесуални нарушения, свързани с ограничаване правото на
въззивника за защита. Правилно районният съд е дал ход на първото по делото
съдебно заседание понеже не са били изпълнени изискванията на закона за
отлагане на делото- едновременно да са налице пречки за явяването на страната и
процесуалния й представител. По отношение на адв.П. са били представени убедителни
доказателства за служебната му ангажираност за датата на насроченото съдебно
заседание, като е безспорно, че същият е поел защитата на въззивника в хода на
делото, след приключване на заседанието по привременните мерки. Но спрямо
въззивника липсват такива доказателства, доколкото в болничния лист,
удостоверяващ заболяването му, не е извършено изискуемото съгласно Наредбата за
медицинската експертиза отбелязване, че заболяването му е пречка за явяването в
съдебно заседание/. Въпреки това, районният съд не е имал основание да приключи
делото в първото съдебно заседание, доколкото в него е обявен на страните
окончателния доклад по чл.146 ГПК, с който на същите е следвало да бъдат дадени
указания да ангажират доказателства във връзка с твърденията си, още повече, че
въззивникът е имал такива искания, както и да им де даде възможност да сторят
това. Наред с това е прието и увеличение
на иска за издръжка на детето, по което не е дадена възможност на въззивника да
вземе становище и да ангажира доказателства. Действително, това е довело до
непълнота на доказателствения материал, въпреки че в производството по чл.127,
ал.2 СК съдът има служебно задължение да събере необходимите доказателства за
установяване на най-добрия интерес на детето. Посочените по-горе процесуални нарушения
обаче не представляват самостоятелно основание за отмяна на съдебното решение,
а пропуските на районния съд са отстранени от въззивната инстанция.
По същество:
Не се спори, че съвместното съжителство на страните било до
9.05.2017г., както и че имат едно дете от мъжки пол- Б., родено на ***г. В
началото на връзката си живели в гр.София- първо на общежитие, после на
квартира /св.М., св.Д./. През октомври 2016г.
се преместили в гр.Пловдив, където около два месеца обитавали дома на
майката на въззивника, а около Коледа се преместили на квартира. През м.март
2017г., след като навършил 2-годишна възраст, Б. бил записан на детска ясла, а
въззиваемата започнала работа- така св.М..
От свидетелските показания на водените от въззиваемата
свидетели се установява, че страните имали финансови проблеми, поради което
въззиваемата била подпомагана в своята и за издръжката на детето от нейната
майка. Индиция за това е и приложения от въззивника заложен билет, от който е
видно, че С. е получила в заем сумата от 100 лв. с падеж 31.03.2016г., като за
обезпечение на задължението си да върне сумата е заложила движима вещ –
обезвлажнител. Не се оспорва плащането от 28 лв., извършено от въззивника по
този заем, установено с вносна бележка от 29.03.2016г.
От показанията на свидетелите, водени от въззивника, се
изяснява, че С. няколко пъти напускала М., като вземала детето със себе си в
гр.Созопол. Докато били заедно, тя и детето прекарвали целите лета при нейната
майка, с което въззивникът не бил съгласен. По повод изложеното в жалбата, че
това нейно поведение е в разрез с общоприетите разбирания за семейството,
следва да се отбележи само, че страните не са сключвали граждански брак с
произтичащите от това права и задължения за двамата като съпрузи, включително
задължението за съвместно живеене, поради което тези доводи са ирелевантни.
След раздялата им на 9.05.2017г. въззивникът останал да живее
в гр.Пловдив, в дома на своята майка- св.М., който се обитавал и от неговата
баба. Ответницата и детето се преместили в дома на майката на последната в
гр.Созопол, който според данните от социалния доклад е оставен в наследство на
двете от покойния баща на въззиваемата. От социалните доклади, както и
показанията на свидетелите се установява, че и в двете жилища има подходящи
условия за отглеждането на дете на възрастта на Б., включително обособен детски
кът, а хигиената в тях е на нужното ниво. Липсват обективни доказателства в
подкрепа на твърденията на въззивника, че хигиенните условия в дома на
въззиваемата застрашават здравето на детето.
От приложеното решение по гр.д.№3344/17г. по описа на БРС се
установява, че са били наложени следните мерки за защита на Я.С. и малолетния Б.
М. срещу осъществено от С.М. *** домашно насилие спрямо ответницата и детето на
страните: ищецът бил задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо двамата,
забранено му било за срок от 12 месеца да се приближава на по-малко от 100 м.
от двамата, от жилището им в гр.Созопол, от местоработата на майката и местата
им за социални контакти и отдих. Местоживеенето на детето временно било
определено при майката, а бащата бил задължен да посещава специализирана
програма за работа с извършители на домашно насилие.
Това решение е частично отменено от Бургаския окръжен съд с
решение №IV-1009 от 7.12.2017г. по в.гр.д.№1606/2017г., като срокът на
мярката за защита по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН по отношение на детето /забрана на
бащата да се приближава до детето на по-малко от 100 м./ е намален на 3 месеца.
В останалата част решението на БРС е потвърдено и е влязло в сила на
7.12.2017г.
От изложеното следва, че спорът дали на 9.05.2017г. е било
осъществено домашно насилие спрямо Я.С. и детето на страните е разрешен с влязъл
в сила съдебен акт, който е задължителен за съда и страните, както и за
останалите институции и учреждения в страната. Затова доводите на въззивника в
насока, че такова насилие не било осъществено, а въззиваемата манипулирала съда
в свой интерес, не следва да се обсъждат. Ето защо настоящият съдебен състав
приема, че окончателната раздяла на страните е настъпила в резултат на
осъщественото от въззивника домашно насилие спрямо въззиваемата, както и спрямо
детето, в качеството му на свидетел на насилието над неговата майка.
Паралелно с предприетата защита по реда на ЗЗДН въззиваемата Я.С.
***, Отдел „Закрила на детето“ за осъщественото спрямо нея и детето насилие.
След консултация и преценка, че за Б. не съществуват други рискови фактори,
детето било насочено към Центъра за обществена подкрепа- гр.Созопол. Ползвана е
социална услуга- психосоциална подкрепа на детето, с цел предотвратяване
последиците от домашно насилие, както и работа с майката за придобиване на
умения за разпознаване и овладяване на оследващи прояви на детето.
Видно от приложените по искане на въззивника писмени
доказателства, касаещи работата с детето в ЦОП-Созопол, бащата не бил включен в
социалната услуга. Причината за това е посочена в отговора на Д“СП“ Созопол, а
именно- това е станало по преценка на психолога, поради данните за осъществено
спрямо С. и детето Б. домашно насилие, обективирани в издадената заповед за
незабавна защита по цитираното по-горе дело по ЗЗДН. Съдът намира за
ирелевантни за предмета на делото оплакванията във въззивната жалба, касаещи
евентуални нарушения на закона от страна на служителите при ЦОП- Созопол, както
и на Д „СП“- Созопол, тъй като в настоящото производство по спорна съдебна
администрация не се осъществява контрол върху актовете и действията на
административните органи /дори косвен по смисъла на чл.17 от ГПК/. Ето защо не
следва да ги обсъжда.
Същевременно с определение №168 от 8.01.2018г. по гр.д.№6061/17г.
по описа на БРС е постигната спогодба между страните по настоящото дело от една
страна, а от друга- с бабата на детето по бащина линия- Б.а М., с която са
определени мерки за лични отношения между бабата на детето Б., както следва: до
30.04.2018г.- всяка първа и четвърта неделя от месеца от 10ч. до 19ч. по
местоживеенето на детето в гр.Созопол, в присъствието на майката; от
1.05.2018г. са предвидени две възможности- 1/ в случай на спогодба относно
личните отношения между бащата и детето или съдебно решение за това- срещите да
не са в присъствието на майката, като едната от тях да е в местоживеенето на
детето в гр.Созопол, а втората- в рамките на режима на лични отношения на
бащата; 2/ ако спогодба не се осъществи или не бъде постановено съдебно решение
за режима на лични отношения с бащата, едната от срещите, а именно тази през
първата неделя на месеца да е в отсъствието на майката, а втората- тази в
четвъртата неделя на месеца да е в присъствието на майката, като и двете да
бъдат в местоживеенето на детето в гр.Созопол.
Видно от показанията на св.М., до определянето по съдебен ред
на режим на лични отношения между бабата и детето, а по-късно привременни мерки
между бащата и детето, въззиваемата възпрепятствала възможността им да общуват
с Б. дори по телефона. Едва след като било потърсено съдействие от Агенцията за
закрила на детето, на бащата била осигурена възможност да се чува с детето по
вайбър или по телефона. След постановяването на съдебните актове въззиваемата
спазвала стриктно определените режими на лични контакти с детето на баща му и
на баба му. Отказвала детето да се вижда с тях, както и с техни близки
/например лелята на детето, която живее в чужбина/ извън определените по
съдебен ред дати, дори когато били възпрепятствани поради служебна ангажираност
или когато била помолена да заведат детето на кръщенето на дете от приятелско
семейство, или на почивка на планина. Изложеното, наред с заключението на в.л. В.-
Р. дава основание на съда да приеме, че въззиваемата в действителност няма позитивна нагласа детето да осъществява
лични контакти с баща си и членовете на разширеното му семейство.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
Бургаският окръжен съд приема следните правни изводи:
Съгласно чл.59, ал.4 СК съдът разрешава въпросите относно мерките, свързани с местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, режима на лични отношения между родителите и децата, както и издръжката на децата, след като прецени всички обстоятелства, с оглед интересите на последните. В тази норма неизчерпателно са изброени основните критерии, на които следва да се основава преценката на съда, а именно- възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица- близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности.
В чл.3 от Конвенцията за правата на
детето, по която Република България е страна, е прокламиран принципът, че
висшите интереси на детето са първостепенно съображение за всички действия,
отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни
институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или
законодателните органи. Задължение на държавите- страни по Конвенцията, а
съответно и на държавните институции е да осигурят на детето такава закрила и
грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид
правата и задълженията на неговите родители. Един от принципите за закрила на
детето според чл.3, т.3 от Закона за закрила на детето е осигуряване на неговия
най-добър интерес. В §1, т.5 от Допълнителните разпоредби на същия закон е
конкретизирано, че преценката на най-добрия интерес на детето включва неговите
желания и чувства, физическите, психическите и емоционалните потребности на
детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността
или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде
причинена; способностите на родителите да се грижат за детето; последиците,
които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата, както и други
обстоятелства, имащи отношение към детето.
И двамата родители са в трудоспособна
възраст, получават сходни доходи от личния си труд, които по документи са под
средната заплата за страната, но според съда страните са в състояние да
посрещат финансово нуждите на детето. И двамата са осигурили подходящи битови
условия за отглеждането на детето, а същевременно могат да разчитат в грижите
за него на помощта на неговите баби. Несъстоятелна, с оглед възрастта на детето
е съпоставката между по-големите възможности, които принципно предоставя
гр.Пловдив в сравнение с гр.Созопол като социална среда, културна програма,
образователни възможности и прочее. Тези обстоятелства биха имали значение, ако
се установи, че тези дадености реално се използват, за което на този етап има
само заявления от страна на въззивника. Същевременно, при подходящ режим на
лични отношения, детето също би имало възможност да се възползва от голяма част
от тези несъмнени преимущества на по-големия град.
Детето Б. е на 4 години и 8 месеца, с
нормално физическо и психическо развитие /виж данните от психологическата
експертиза- т.18 и устните обяснения на вещото лице в с.з. на 11.02.2019г.,
както и тези от социалните доклади/. Приложените по делото многобройни писмени
доказателства, касаещи здравния статус на детето сочат, че същото боледува от
обичайни за съответната възраст и сезон от годината заболявания. Данните за
това, че детето в миналото е имало фебрилитет /направило е фебрилен гърч/,
както и препоръката от специалист по инфекциозни болести във връзка с
установения в хода на делото херпесен вирус на детето, която обаче не е
подкрепена от обективни данни за това какво е било състоянието на детето към
момента, в който е съставена препоръката не дават основание да се приеме, че
същото страда от тежко протичащо, хронично заболяване, в резултат на което да
са необходими специфични грижи или разходи за лечението му. Затова, според настоящият съдебен състав, детето
обективно не се нуждае от непрекъснати непосредствени майчини грижи за разлика
от дете в кърмаческа възраст, още повече, че посещава детско заведение, което
сочи, че вече е относително самостоятелно, а не зависимо от своята майка. Ето защо,
като се съобрази и обстоятелството, че детето е от мъжки пол, може да се
направи извод, че то би могло да бъде отглеждано и от бащата, а не непременно от
майката.
Съдът не кредитира показанията на бабата
по майчина линия, че детето си чувства спокойно, сигурно и защитено единствено
в присъствието на майка си, не само поради родството й с въззиваемата, което се
отчита на основание чл.172 ГПК като възможен фактор за заинтересоваността й от
изхода на делото, но и поради това, че същите противоречат на останалите
доказателства- показанията на св.М. /майка на въззивника и в същата степен
заинтересована от изхода на делото като св.С./, на св.Д., както и на
заключението на приетата по делото без възражения на страните
съдебно-психологическа експертиза. От това заключение, което съдът кредитира
като обективно и задълбочено, се установява, че детето е спокойно в общуването
си с двамата родители, не се наблюдават реакции, почиващи на преживян страх-
т.7, предвид възрастта си не може да взема важни решения, затова при
затруднения и безпокойство търси и намира утеха от майка си, която е
обгрижващия възрастен- т.9, не споделя за събития или преживявания, свързани с
упражнено насилие върху майката- т.12 /за разлика от поведението му в
ЦОП-Созопол непосредствено след раздялата на родителите, когато е показвало на
кои места е била ударена майката/, детето няма сипмптоми на хроничен
травматизъм- т.II. Според експерта детето е силно
привързано и към двамата родители, радва се на присъствието на бащата и търси
физически контакт с него /стр.2, абзац 3 отдолу нагоре/, връзката му с бащата е
съхранена. Видно от показанията на св.М. и св.Д., които имат малко
по-продължителни непосредствени впечатления за отношенията между двамата
родители и детето до раздялата им, въззивникът бил пряко ангажиран с
непосредствените грижи за детето, къпел го, приспивал го, четял му книжки,
играел си с него. В обратна насока са показанията на водените от въззиваемата
свидетели /разпитани пред БРС, едната от които майка на въззиваемата/, че
бащата неглижирал детето и не му обръщал никакво внимание, а предпочитал своите
приятели. При преценката на тези показания съдът съобрази от една страна, че
тези техни лични впечатления са спорадични, добити при краткотрайни посещения
на бащата в гр.Созопол, при което свидетелите не биха могли да изградят
обективни впечатления за обичайните отношения между бащата и детето. От друга
страна от обясненията на в.л.В.-Р. в съдебно заседание, както и от писменото
заключение на същата, се изяснява, че констатираните от нея близки отношения
между бащата и детето не биха били налице, ако единствено майката е полагала
грижи за детето, а бащата не е участвал по никакъв начин в тях. Предвид
изложеното съдът намира недоказани твърденията на въззиваемата, че бащата е
неглижирал детето. Аналогично е положението с твърденията на св.М. и св.Д., че
детето основно било обгрижвано от бащата, който стимулирал развитието му чрез
четене на приказки и различни съвместни игри, докато майката се занимавала
преди всичко с домакинството, наставлявайки бащата какво да свърши, а оставяла
детето само` да се занимава с таблет или
телефон. От заключението на вещото лице се изяснява, че топлата и доверителна
връзка, наблюдавана между майката и детето, е изградена в ранната детска
възраст- до 1г. /т.е. когато страните са живяли заедно/, което е индиция за
съществения принос на Я.С. в отглеждането на детето. Без съмнение, след
раздялата на страните въззиваемата е тази, която полага непосредствените грижи
за детето, през който период се наблюдава обичайно за възрастта му развитие. В
хода на процеса е компенсирано и изоставането в говора му /до раздялата на
страните, както и месеци след това детето не говорело изобщо, по-късно
проговорило, но не му се разбирало добре/. Липсват обективни доказателства, че
това изоставане в речевото развитие на детето се дължи на пренебрегване по
смисъла на ППЗЗД от страна на майката, в каквато насока са част от доводите на
въззивника. Същевременно налице са данни, че до намесата на органите на ДСП и
съда майката не е осигурявала безпрепятствено възможност за срещи или контакти
чрез средствата за комуникация /телефон и прочее/ между Б. и баща му, както и с
баба му Б.а.
След съвкупна преценка на събраните
доказателства относно личните и родителски качества на страните- личните
впечатления на съда от поведението им един към друг в съдебните заседания, както
и от обясненията им по чл.59, ал.6 ГПК, данните за личните грижи на двамата в
отглеждането и възпитанието на детето, както и от заключението на вещото лице В.-
Р., съдът намира, че и двамата родители имат родителски капацитет, за да
отглеждат и възпитават детето Б.. Същевременно следва да се отчете, че същите
очевидно не са преодолели личните си конфликти, довели до раздялата им, което
създава психо-емоционални затруднения за детето- същото е сдържано в реакциите
си, несигурно в преценката си да не допусне грешка по отношение на двамата
родители, към които е силно привързано, което блокира автентичното му
поведение. Съдът изцяло споделя заключението на експерта, че страните имат
негативно и незачитащо другия родител поведение /макар привидно и двамата
непрекъснато да декларират обратното- че осъзнават значимостта на родителските
функции на другия родител за правилното развитие на детето/, което представлява
съществена слабост в родителския капацитет и на двамата, понеже ако продължава
и в бъдеще /респективно ескалира/, то би било предпоставка за поява на Синдром
на родителското отчуждение от страна на отглеждащия родител, макар към момента
да не се констатира такова отчуждение спрямо бащата.
Предвид установените посредством
експертизата психологически характеристики на страните, подкрепени и от
останалите доказателства по делото /решение по ЗЗДН срещу въззивника/,
настоящият съдебен състав намира, че въззиваемата е по-пригодна да отглежда
детето в сравнение с въззивника. Вярно е, че и двамата имат различни слабости
на характера, които рефлектират върху поведението им. Въззиваемата е
по-прикрита по отношение на истинските си мисли и чувства, в стремежа да
избегне негативна оценка и да се представи в най-добра светлина /което виждаме
проектирано и в поведението на детето/. Въззивникът обаче е податлив на
развитие на психо-емоционален стрес, а поведението му според експерта е
подчинено на ниска самооценка, прикривана зад демонстративни прояви на
арогантна насоченост на личността и високо самомнение, с което според съда не
може да бъде добър пример за подражание на детето, което е от мъжки пол.
При така констатираните обективни
обстоятелства относно родителските и възпитателски качества на страните, грижите
им за детето преди и след раздялата, материалното им положение и битовите
условия, помощта от разширеното семейство /баби/ и социалната среда, въззивната
инстанция намира, че при разрешаването на конкретния спор за родителски права
приоритетно значение следва да се отдаде на изградената доверителна емоционална
връзка на въззиваемата с детето Б., която е основа за подходящото развитие и
съзряване на детето като самостоятелна и инициативна личност.
Ето защо, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства Бургаският окръжен съд приема, че родителските права спрямо
детето Б. следва да се предоставят на въззиваемата Я.С.. Съответно, при липсата
на обстоятелства, които да налагат различен извод и местоживеенето на детето
следва да бъде определено при въззиваемата.
Относно издръжката на детето:
Не се спори, че след 9.05.2017г. до предявяването на насрещния
иск въззивникът е предоставял чрез банкови преводи по своя преценка различни
суми за издръжката на детето, като от страна на въззиваемата се признава
плащането на конкретни суми /200 лв., 130 лв. и др., които се установяват и от
приложени писмени доказателства/. Приложените платежни нареждания от
20.05.2016г. и от 8.02.2017г. са ирелевантни, тъй като преведените с тях от
въззивника на въззиваемата суми не касаят процесния период.
Конкретните доходи на страните, доказани с писмени
доказателства са следните:
Видно от удостоверение №2/12.03.2018г. от м.февруари 2017г.
до м.май 2017г. /т.е. след навършване 2-годишна възраст на детето/ Я.С.
работила в „Олтранс“ ООД, гр.Пловдив, като общо за периода получила брутно
трудово възнаграждение в размер на 1198,26 лв. След преместването си в
гр.Созопол въззиваемата започнала работа като технически сътрудник в „РТК“ ООД
гр.Елин Пелин, с работно място гр.Созопол. За периода от м.юни 2017г. до
м.февруари 2018г. същата е получила брутно трудово възнаграждение в размер на
5808,20 лв., или средно месечно по 645,36 лв.
Въззивникът М. е представил удостоверения с №754 от
5.04.2018г. и с №786/10.07.2018г., издадени от „Новините“ ЕАД, от които е
видно, че в периода от 1.07.2017г. до 1.06.2018г. /за който е безспорно, че е работил
от дома си като журналист/ получавал брутно трудово възнаграждение в размер на минималната
работна заплата за съответния месец /в началото на периода по 460 лв. месечно,
а от 1.01.2018г.- 510 лв./. Въпреки това, съдът намира, че с оглед възрастта и
професията на С.М., както и местоживеенето му в гр.Пловдив, където пазарът на
труда дава значително повече възможности от този в гр.Созопол, въззивникът има
възможност да реализира доходи най-малко в размер на средната работна заплата
за страната, която според обявените от НСИ данни за района на гр.Пловдив е
около 1000 лв. месечно.
С оглед изложеното и като съобрази възрастта на детето- 4г. и
8 месеца, здравословното му състояние, за което няма данни да се изискват
значителни разходи /няма и иск за определяне на надбавка към издръжката/, това
че същото все още не е започнало училище, няма транспортни разходи във връзка с
посещението му на детска градина, съдът намира, че претендираната от
въззиваемата издръжка на детето в размер на 450 лв. месечно е прекомерна и не
съответства на доходите и възможностите на въззивника да осигурява такава. Правилно,
макар и без да изложи каквито и да било мотиви, районният съд е определил
нужната издръжка на детето за минало и бъдеще време общо в размер на 350 лв.
месечно, от която 200 лв. следва да осигурява въззивникът, а останалите-
въззиваемата, който размер се приема от въззивната инстанция за адекватен на
потребностите на детето и възможностите на родителите. Несъстоятелни са
доводите на въззивника, че следва издръжката да се определи към минимума,
определен със закона, за да разполага бащата с повече средства, които да
изразходва по лична преценка за нуждите на детето, понеже в противен случай
детето оставало с впечатление, че грижата за него се осигурява само от майката.
Средствата, които се определят по съдебен ред за издръжка обхващат само
най-необходимите разходи, свързани с осигуряване на базовите потребности на
детето- храна, отопление, облекло, разходи за лекарства и прочее, поради което
/и предвид невъзможността на страните да постигнат съгласие/ следва да бъдат
конкретно определени от съда.
Ето защо решението на БРС в частта, касаеща издръжката е
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Относно режима на лични отношения между бащата и детето.
След съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
Бургаският окръжен съд приема, че определения от БРС режим на лични контакти е
необосновано ограничаващ правата както на въззивника, така и на детето на
страните, което несъмнено има нужда от по- близки взаимоотношения със своя
баща, с когото имат силна емоционална връзка. Претендираният от въззиваемата и
определен от БРС режим обичайно се налага на лица, които никога не са
поддържали връзка с децата си /например- родителите са разделени преди
раждането на детето/, което налага срещите в началото да са ограничени по
продължителност за един или няколко часа/, в присъствието на майката или друго лице, което да осигури
спокойна среда за детето до изграждане на връзка с другия родител. В случая е
точно обратното- връзката между детето Б. и баща му е силна и съхранена въпреки
10-месечния период на ограничителните мерки за защита по ЗЗДН, у детето няма
травматични спомени за случилото се между родителите му, същевременно то
демонстрира желание да прекарва повече време с баща си /така-
съдебно-психологическата експертиза/. Според съдът детето е в добро
здравословно състояние, а препоръката да не напуска гр.Созопол до навършване на
8 годишна възраст /макар и дадена от лекар-специалист/, при липса на обективни
данни за влошено здраве /освен това, че е открит херпесен вирус/ е необоснована.
В дома на бащата в гр.Пловдив има подходящи условия за детето, включително и за
преспиване, като така детето ще бъде в спокойна семейна среда в дома на
семейството си по бащина линия, за разлика от тази, в който и да било хотел.
Макар разстоянието между двата града /Пловдив и Созопол/ да не е малко, съдът
намира, че същото не представлява обстоятелство, което да налага свиждането да
се осъществява само в гр.Созопол. Предвид възрастта на детето, което не е
кърмаче и вече многократно е пътувало между двата града с майка си, а от друга
страна възможността на въззивника да осигури подходящ транспорт с лек автомобил
/с помощта на св.М./, съдът приема, че двукратни пътувания ежемесечно в двете
посоки между двата града не биха създали съществен дискомфорт у детето.
Несъстоятелно е изтъкнатото от въззиваемата обстоятелство, че през 2011г.
въззивникът е бил осъждан за управение на МПС след употреба на алкохол 1,41
промила /така- свидетелство за съдимост/. Това се е случило много преди
връзката на страните, а по делото липсват доказателства в подкрепа на
твърденията на въззиваемата за системно нарушаване правилата за движение от
страна на въззивника. Несъстоятелен е и аргумента, че детето не се е отделяло
от майка си за по-дълго време, като видно от заключението на вещото лице по СПЕ
детето вече е достатъчно самостоятелно, за да направи това, а майката следва да
създаде условия като го подготви предварително, без да го травматизира.
Несъстоятелен е и доводът на въззиваемата, че режимът на лични отношения на
детето с бащата и баба му по бащина линия щял да надхвърля дните, които тя и
майка й ще прекарват с детето през уикендите. Предвид отдалечеността на двата
града времето за свиждане е единственото време, което бащата би могъл да
контактува по-близко с детето си /включително посредством физически контакт/,
докато майката има възможност за това и през останалите дни от седмицата.
Затова въззивната инстанция приема, че на въззивника следва да бъде определен обичаен режим на лични отношения с детето- два пъти в месеца с преспиване при бащата, както и един месец през лятото, когато майката не позва платен годишен отпуск. Предвид определения на св.М. режим на лични отношения с детето- който понастоящем, с оглед уговорката за постановено решение за режима на лични отношения между бащата и детето, каквото се явява настоящото, ще бъде във вида- първа и четвърта неделя от месеца от 10ч. до 19ч. без присъствието на майката, като едната среща е в рамките на режима на лични отношения с бащата, а другата следва непременно да е в гр.Созопол, съдът приема, че подходящият режим на лични контакти между детето и въззивника е следния: Всяка първа и четвърта седмица от месеца, през които и двата почивни дни /събота и неделя/ попадат в един и същи месец, с преспиване при бащата. През първата седмица от месеца бащата ще взема детето от дома на майката в гр.Созопол в петък от 18.00 ч. и ще го връща в дома на майката в гр.Созопол в неделя в 19.30 ч. През четвъртата седмица от месеца бащата ще взема детето от дома на майката в гр.Созопол в петък от 18ч. и ще го връща в дома на Я.С. *** чрез своята майка – Б.а М. в неделя в 19.00ч. Бащата ще взема детето в дома си и всяка година за един месец през лятото, когато майката Я.С. не ползва платен годишен отпуск, както и всяка четна година по време на Коледните празници и всяка нечетна година по време на Новогодишните празници.
Ето защо решението на
първоинстанционния съд относно режима на лични
отношения следва да се отмени, като вместо него се постанови ново, съобразно
изложеното по-горе.
С оглед изхода на делото разноските следва да останат за
страните така, както са ги направили.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№1348 от 21.06.2018г. по гр.д.№786 по описа за 2018г. на Районен съд гр.Бургас,
В ЧАСТТА, с която е определен режим
на лични отношения между С.С.М. и Б. С. М., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОПРЕДЕЛЯ следния режим на лични контакти между С.С.М. ЕГН: **********
и детето Б. С. М. ЕГН:********** :
1.Всяка първа и четвърта седмица от месеца, през които и
двата почивни дни /събота и неделя/ попадат в един и същи месец, с преспиване
при бащата. През първата седмица от месеца бащата Стефав М. ще взема детето от
дома на майката Я.С. *** в петък от 18.00 ч. и ще го връща в дома на майката в
гр.Созопол в неделя в 19.30 ч. През четвъртата седмица от месеца бащата С.М. ще
взема детето от дома на майката Я.С. *** в петък от 18.00 ч. и ще го връща в
дома на Я.С. *** чрез своята майка – Б.а М., в неделя в 19.00ч.
2.Бащата С.М. ще взема детето в дома си и всяка година за един месец през лятото, когато майката Я.С. не ползва платен годишен отпуск, както и всяка четна година по време на Коледните празници и всяка нечетна година по време на Новогодишните празници.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1348 от 21.06.2018г. по гр.д.№786 по описа
за 2018г. на Районен съд гр.Бургас В
ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ: относно упражняването на родителските права и
местоживеенето на детето, както и издръжката на детето.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.