№ 2032 19.06.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на девети юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11603 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са предявените обективно и
субективно кумулативно съединени искове
по чл. 422, във връзка с чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” №
19, представлявана от и.д. В. С. и Д. Н., чрез пълномощника си юрк. Й.И.П., е
предявил против П.Л.А., ЕГН **********, иск за признаване на установено, че
ответникът дължи на ищеца присъдените със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2662/2019 г. на Районен съд Пловдив, II гр.с. суми от 956,91 лева – главница,
1 544,63 лева – договорна лихва за периода от 13.11.2018г. до
17.01.2019г., 1021,34 лева – обезщетение за забава за периода от 13.11.2018г.
до 17.01.2019г., 17,50 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.01.2019г. до изплащане на вземането. При условията на
евентуалност е предявен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца
описаните по-горе суми.
В исковата молба се твърди, че по Договор за кредит за
текущо потребление от 19.09.2007г., обезпечен със залог на вземане по сметка от
същата дата, „БАНКА ДСК“ ЕАД е предоставила на Л. Д. А., ЕГН **********
/наследодател на ответника/, кредит в размер на 2 000 лева. Срокът на договора
бил 48 месеца, а крайния падеж – 19.09.2011г.,
Кредитът бил усвоен изцяло по разплащателната сметка на
кредитополучателя на 19.09.2007г. Кредитът следвало да се погасява на 16-то
число на месеца съобразно погасителен план. На 26.11.2007 г.,
кредитополучателят починал, като оставил за свои законни наследници П. Л.А. и
ответника П.Л.А.. В периода от 16.10.2007г. до 16.01.2008 г. по договора били
заплатени 193,24 лева. Поради забава в плащанията на 19.05.2008 г. настъпила
предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит. Към 18.01.2019г.
не били погасени общо 44 броя погасителни вноски. Ищецът подал заповед за
незабавно изпълнение, по което било образувано ч.гр.д. № 2662/2019 г. по описа
на Районен съд Пловдив. Издадена била заповед за изпълнение срещу П.Л.А. за
претендираните суми, но в законоустановения срок е подаденото възражение,
обуславяло правния интерес от предявяването на настоящия установителен иск. В
условията на евентуалност ищецът е предявил осъдителен иск за същите суми. Моли
се за уважаването на иска, претендират се и разноските по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер.
Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност на претендираното
вземане за главница, на осн. чл. 110 ЗЗД, в периода от 19.09.2011г. –
настъпването на крайния падеж на задълженията по договора до 19.09.2016г. Вземането за договорна лихва, също било
погасено по давност на осн. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД в периода от 19.09.2011г. до
19.09.2014г. По отношение на вземането за наказателна лихва също се въвежда
възражение за изтекла погасителна давност, с твърдения, че давността е изтекла
в периода от 19.09.2011г. до 19.09.2014г. на осн. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Погасено по давност било и вземането за такса изискуемост на осн. чл. 110 от ЗЗД в периода от 19.05.2008г. до 19.05.2013г. Ответникът посочва, че исковете
за договорна лихва и наказателна лихва били неоснователни в заявления размер
поради незаконосъобразно едностранно изменение на договорните условия. Не било
спазено изискването на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД, както и по чл. 143, т. 3,
т. 9, т. 10, т. 12 и т. 18 от ЗЗП.
Договорната и наказателната лихва били претендирани в завишен размер.
Ищцата нямала правно основание за получаването им, тъй като клаузите в договора
за кредит били неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Клаузите от договора
и ОУ към него били уговорени във вреда на потребителя, тъй като ищцовата банка
си запазила правото да увеличава едностранно и неограничен брой пъти лихвения
процент по кредита, чиято методика на определяне била неясна. Промяната на
базисния лихвен процент на банката било условие, чието изпълнение важи
единствено от волята на банката, клаузите на договора били наложени на
длъжника, без да му бъде предоставена възможност да се запознае със
съдържанието им, банката имала право да променя условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание – липса на методика за определяне на
БЛП, предоставено е право на кредитора да увеличава цената, без потребителя да
има право да се откаже от договора.
Определянето на лихвения процент противоречало на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД. По договора нямало постигнато
съгласие по каква методика следва да се изменя БЛП, поради което промяната на
финансовия ресурс било извършвано едностранно от банката. Освен това ищецът претендирал кумулативно
договорна и наказателна лихва за едни и същи периоди. Капитализирането на
таксата за изискуемост към дълга представлявало анатоцизъм, който бил забранен
от закона. Освен това заплащането на многократни такси за едно и също действие
водило до неоснователно обогатяване на кредитора. По изложените в отговора на
исковата молба възражения се моли за отхвърляне на иска. Претендират се
разноски.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна страна,
намира следното :
От приложеното ч.гр.д. № 2662/2019 г. на ПдРС, 2 гр. с-в се установява, че в полза на ищеца
е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
против П. Л.А. и П.Л.А., че всеки един от длъжниците дължи следните
суми: 956,91 лева – главница, 1 544,63 лева – договорна лихва за периода
от 13.11.2018г. до 17.01.2019г., 1021,34 лева – обезщетение за забава за
периода от 13.11.2018г. до 17.01.2019г., 17,50 лева – заемни такси, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 18.01.2019г. Срещу заповедта е
постъпило възражение от ответника П.А., подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
като след това ищецът е предявил иск по чл. 422 за установяване на вземането
си. Искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Ето защо и, установителния иск по реда
на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срок в резултат от
своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство, имащо
за предмет същите вземания.
За успешното провеждане на исковете, при
условията на пълно и главно доказване, ищецът следва да установи следните
правопораждащи факти, а именно основанието, от което произтича претенцията му –
наличието на валидно правоотношение по договор за кредит
за текущо потребление от 19.09.2007 г., между страните, по който е била предоставена
и усвоена твърдяната парична сума; че ответникът не е изпълнил задълженията си
за редовно обслужване на кредита и докаже конкретния размер на главния дълг,
който се претендира, настъпването на изискуемостта му, както и конкретния
размер на претендираната сума за договорна
лихва – възнаградителна и наказателна.
В тежест на
ответникът е да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават
процесните вземания, включително възраженията за нищожност на цитираните в
отговора на исковата молба клаузи от Договора и Общите условия към него, поради
противоречие с ЗЗП и ЗЗД, погасяване на вземането по давност, както и да
докаже, че са заплатили на Банката дължимите от тях суми по кредита.
Страните по делото не спорят, а и от Договор за кредит за
текущо потребление от 19,09,2007 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД като кредитор
и Л. Д. А.- наследодател на ответника, като кредитополучател, поради което и
съдът приема за установено,
че между посочените страните, е сключил Договора, по силата на който Банката е предоставила
на Л. Д. А. сумата от 2000 лева, с краен падеж: 19.09.2011 г.
Видно от изисканото ч.гр.д. №
1971/2017 г. по описа на АРС
на 26.11.2007 г., кредитополучателят - Л. Д. А.
е починал, като ответникът П.Л.А. се явява негов законен наследник, който на
основание чл. 51 ЗН, заедно с П. А., са
приели наследството на своя наследодател -
Л. Д. А.. Ето защо ответникът се явява универсален правоприемник на кредитополучателя и отговоря
съобразно наследствения си дял – ½ от целия дълг.
Страните по договора за банков
кредит са се съгласили погасяването на кредита да бъде извършено в уговорения
срок, съгласно приложения към Договора погасителен план за 48 погасителни месечни
анюитентни вноски, с падеж 16-то число на месеца и размер от 48,31 лв. Вноските
включват главница, лихви и такси.
Съгласно чл. 7 от договора, уговореният годишен лихвен
процент по кредита към датата на сключване на договора, възлиза на 7,45 %. В чл.
8 е уговорен годишен процент на разходи по кредита – 13,76, който може да бъде
променян при предпоставките посочени в ОУ/общите условия/.
От заключението на в. л. Л.К. по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, прието като обективно и компетентно дадено, се
установява, че задълженията по кредита съвпадат с претендираните в исковата
молба суми.
Падежът на кредита е настъпил на крайна дата – 19,09,2011
г.
Неоснователно е
поддържано от ответника възражение, че твърдяното неизпълнение на задължението
се дължи на неправомерно увеличаване от ищцовата Банка лихви и такси по
кредита, въз основа на нищожни клаузи на Договора за кредит. В тази насока
ответниците се позовават на нищожност на клаузите, с които е уговорено
едностранно увеличаване цената на финансовия ресурс, поради тяхната
неравноправност по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/.
В чл. 143 ЗЗП е дадена дефиниция на
неравноправна клауза и са неизчерпателно изброени хипотезите, при които една
клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Граматичното и логическо тълкуване на нормата изисква да се
приеме, че при всеки един от примерите, изброени в т.т.1 до 19, посочените в
дефиницията три предпоставки за определяне на клаузата като неравноправна са
налице, или законът презумира, че във всеки един от изброените случаи клаузата
е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между задълженията на страните в потребителския
договор. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да
бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй
като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, което ще рече, че индивидуално уговорените
клаузи не са нищожни, макар и да са неравноправни. В ал. 2 е дадена дефиниция
на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия.
С оглед диспозитивното начало в
гражданския процес, съдът е ограничен от въведените от ответниците конкретни
основания, обуславящи неравноправност на процесните клаузи от Общите условия,
като в тази насока същите се позовават на съдържащите се в чл. 143, т. 3, т. 9,
т. 10, т. 12, т. 13 и т. 18 ЗЗП, според които неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е тази, която поставя изпълнението на задължението на
търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля (т. 3); налага на потребителя приемането на клаузи,
с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора
(т.9); клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание
(т.10); клауза, която дава право на търговеца или доставчика да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно опредЕ.та цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора (т.12); дава право на търговеца или
доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в
договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на
договора (т.13); не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора (т. 18).
Във връзка с тези възражения, съдът
намира следното:
Позоваването на ответника на
разпоредбата на чл. 143, т. 3 ЗЗП е неотносимо към спорното правоотношение, тъй
като съдържащото се в тази разпоредба, условие за неравноправност е свързано с
изпълнение на задълженията на търговеца или доставчика, каквито визираните от
ответника клаузите на т.9,3 и т. 19,1 от Общите условия, не съдържат.
Неоснователно е, според съда, е и
позоваването на неравноправност на Общите условия, поради наличието на
условията на чл. 143, т. 9 ЗЗП. От съдържанието и начина на оформяне на
процесния договор, погасителният план, Общите условия и допълнителни
споразумения към договора, както и от обстоятелството, че кредитополучателя е
положил подписите си на всяка страница от тези документи, и от изричното
изявление, съдържащо се на последната страница от Общите условия и на
допълнителните споразумения към договора, може да се направи категоричен извод,
че същите са имали възможност да се запознаят с цялостното им съдържание, преди
да положат подписите си, т.е. да сключат Договора и споразуменията към него.
Не са налице и предпоставките по чл.
143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, водещи до неравноправност на клаузите, с които е
предвидена възможността на Банката едностранно да променя лихвения процент,
както и таксите по кредита.
В разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, законодателят е предвидил
изключение от правилата на чл.143, т.10 и т.12. Според посоченото изключение,
разпоредбите на чл.143, т.7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимост на
изключението е изменението да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като
изменението не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите
отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да са
формулирани по ясен и недвусмислен начин, като в тях следва да са посочени
външни причини, независещи от банката, които биха могли да доведат до
въведената едностранно промяна. (В този смисъл Решение №77/22.04.2015г. по
гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.).
В спорните клаузи на т. 9,3 от
Общите условия, са
предвидени условията за олихвяване и изменение на възнаградителната лихва, като
стойността й се формира от два компонента – базов лихвен процент /БЛП/ и твърда
надбавка.
От систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП се налага изводът, че е допустима
уговорка в договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, ако тази уговорка отговаря на следните кумулативни условия:
изрично уговаряне на обстоятелствата в Договора или в Общите условия, при чието
настъпване може да се измени лихвата; обективност на обстоятелствата, т.е.
същите да са независими от волята на кредитора; подробно и ясно описана в
Договора или в Общите условия, методика за промяна на лихвата; възможност, при
настъпване на обективните обстоятелства, за изменение на първоначално
уговорената лихва в интерес и на двете страни, т.е. както повишаване, така и
понижаване на БЛП, съответно на ГЛП. От съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства, съдът намира, че в случая са налице всички кумулативни
условия за едностранна промяна на първоначално уговорения от страните лихвен
процент, изключващи неравноправността на посочените по – горе клаузи.
На първо място, в Договора, в чл. 7,
страните са уговорили конкретния размер на ГЛП, а също и периода, за който той
ще действа. В т.9,3 от Общите условия е описана конкретната методика, при които
Банката може да извърши промяната. Доколкото в Договора и в Общите условия, не
се съдържат изрични уговорки или разпоредби, предвиждащи едностранна промяна на
ГЛП в посока само на повишаване, следва да се приеме, че тази уговорка е в интерес
и на двете страни – Банката и на кредитополучателя.
От изложеното се налага изводът, че
клаузите от Договора и Общите условия, определящи методиката за формиране на
ГЛП, както и тези, предвиждащи правото на Банката едностранно да увеличава ГЛП,
не са неравноправни по смисъла на визираните от ответниците основания от ЗЗП.
Яснотата и конкретиката в тези уговорки, изготвянето на подробен погасителен
план за целия период на Договора, посочването на отделните компоненти на
договора – главница и възнаградителна
лихва, както и на таксите и разноските, в конкретни размери в погасителния план
налагат извода, че още при подписване на Договора, ответниците са били наясно и
са могли да преценят икономическите последици от този договор, поради което и
не се налице условията за неравноправност на Договора или на отделни клаузи по
смисъла на чл. 143, т. 18 ЗЗП.
На следващо
място, т.нар. договорни /възнаградителни/ лихви представляват уговорено от
страните възнаграждение за предоставения кредит, поради което и предвид
възмездния характер на договора, те представляват главно задължение на
кредитополучателя, уговорено като процент от стойността на отпуснатия кредит.
Освен това, същите са капитализирани, т.е. прибавени към дължимия остатък от
главницата по отпуснатия кредит с изричното съгласие на страните, поради което
същите нямат характер на лихва и затова начисляването на лихва и върху тези
суми не съставлява анатоцизъм.
Следователно,
съгласно разпоредбите на чл. 9 и чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, със сключването на
допълнителни споразумения към Договора, ответниците са се обвързали с поетите с
тези споразумения, задължения относно предоговорените размери на остатъка от
задълженията по кредита – главница, лихви и разноски, като са приели и
уговорените с новия погасителен план размери на погасителните вноски и начин на
погасяване.
Доколкото
уговорките в договора за кредит са съобразени с волята на страните относно
размера и остатъка от задължението, и конкретното преуреждане на дълга е
съобразено със спецификата и конкретните особености във връзка с обслужването
на този кредит, вкл. и със забавеното изпълнение по някои от вноските, съдът
приема, че клаузите по споразуменията са уговорени индивидуално между страните.
Неоснователно
е и възражението за нищожност на неустоечните клаузи като неравноправни по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В тази връзка следва да се отбележи, че както в
Договора не е предвидена неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД. В т.19.1 от ОУ е
предвидено, че при забава в плащането на месечната вноска, се олихвява с надбавка
за забава (наказателна лихва) в размер на 10 пункта. Така уговорената клауза за
наказателна лихва, според съда няма
неравноправен характер, тъй като не води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Наказателната лихва е
обвързана с възнаградителната такава, която е изрично уговорена между страните
по размер. Същата има стимулираща и санкционна функция във връзка със срочното
изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора. От заключението на
вещото лице се установява, че за периода от 13.11.2018 г. до 17.01.2019 г. са
начислени от Банката – санкционни лихви
върху просрочената главница в размер на 2042,68 лв. Клаузата за неустойката
(наказателна лихва) би била нищожна, ако единствената й цел е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитора, когато съгласието надхвърля присъщите
за неустойката обезщетителна, обезпечителна и наказателна цели. В конкретния
случай, това не се установява, поради което и уговореният между страните размер
на лихвата не може да се счита за необосновано висок по смисъла на чл. 143, т.
5 ЗЗП.
Съгласно чл.430 ал.1 от ТЗ, с договора
за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
опредЕ.цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Ал.2
предвижда, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.
С оглед на събраните по делото и
неоспорени от страните доказателства, съдът приема за доказано, че между
страните е сключен валиден договор за предоставяне на банков кредит.Падежът на кредита е настъпил на
19,09,2011 г.
Възражението на ответника за
погасяване на вземането чрез изтекла погасителна давност е основателно по следните съображения. По отношение
на процесното вземане следва да намери
приложение общата петгодишна погасителна давност, уредена в нормата на чл.110 ЗЗД. Съгласно решение №28
от 05.04.2012г. по гр.д.№523 от 2011г.,ІІІ г.о. задълженията по договор за
кридит/заем не са такива за периодичен платеж. Задължението е неделимо и дори
договореното връщане на кредита/заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи,а представлява частични плащания по
договора , поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по приложеното ч.гр.д. № 2662/2019 г.
на ПдРС – 21.01.2019 г.
/която прекъсва давностния срок съгласно чл.116 б. „в” от ЗЗД/ - давността за
главното вземане е била изтекла, тъй като от 19,09,2011 г. са минали почти осем години.
С погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания-
чл. 119 ЗЗД. Поради това и акцесорнитре искове претенции са изцяло
неоснователни, тъй като са погасени по давност.
По отношение на разноските:
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на
която се позовава пълномощникът на ответника, адв.ът може да оказва безплатно
адв.ска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2
ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адв.ът има право на адв.ско възнаграждение. Този размер -
съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ възлиза на 477,83 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” №
19, представлявана от и.д. В. С. и Д. Н. искове, с който се иска да се признае
за установено, че П.Л.А., ЕГН ********** дължи присъдените със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2662/2019 г. на
Районен съд Пловдив, II
гр.с. суми: 956,91 лева – главница, 1 544,63 лева – договорна лихва за
периода от 13.11.2018г. до 17.01.2019г., 1021,34 лева – обезщетение за забава
за периода от 13.11.2018г. до 17.01.2019г., 17,50 лева – заемни такси, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 18.01.2019г. до изплащане на
вземането, като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” №
19, представлявана от и.д. В. С. и Д. Н. против П.Л.А., ЕГН ********** искове
за осъждане на последният да заплати следните суми: 956,91 лева – главница,
1 544,63 лева – договорна лихва за периода от 13.11.2018г. до
17.01.2019г., 1021,34 лева – обезщетение за забава за периода от 13.11.2018г.
до 17.01.2019г., 17,50 лева – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.01.2019г. до изплащане на вземането, като ПОГАСЕНИ ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА
„Банка ДСК” ЕАД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска”
№ 19, представлявана от и.д. В. М. С., ЕГН: ********** и Д. Н. Н., ЕГН:
**********, да заплати на адв. Е. Г.И., сумата от 477,83 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание
чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ