№ 125
гр. Б.С., 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от КАТЯ Б. АНГЕЛОВА-ПЕТРОВА Гражданско
дело № 20241410101547 по описа за 2024 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от „АПС Бета България”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „България“ № 81В,
против И. П. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.Б.С., ул. „Ал.Стамболийски“№67.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД, във вр. с чл. 92
ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. с чл.86 от ЗЗД, за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 700 лв. – главница
по Договор за потребителски кредит № ******, сключен на 28.01.2019 г. между „Сити Кеш“
и И. П. П.; 59,36 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за
кредит за периода от 28.01.2019 г. до 28.06.2019 г.; 134,35 лв. – законна лихва за забава по
договора за кредит за периода от 28.06.2019 г. до 25.03.2024 г., 305,31 лв. – неплатени
дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити
Кеш“ООД и 190,64 лв. – дължима неустойка, съгласно чл.6.2 от Договора за потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед № 482 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2024 г. по ч.
гр. д. № 802/2024 г. по описа на Районен съд – Б.С..
Ищецът „АПС Бета България” ЕООД e подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение срещу И. П. П. за следните суми: 700 лв. – главница по
Договор за потребителски кредит № ******, сключен на 28.01.2019 г. между „Сити Кеш“ и
И. П. П.; 59,36 лв. – договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за
кредит за периода от 28.01.2019 г. до 28.06.2019 г.; 134,35 лв. – законна лихва за забава по
договора за кредит за периода от 28.06.2019 г. до 25.03.2024 г., 305,31 лв. – неплатени
дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити
Кеш“ООД и 190,64 лв. – дължима неустойка, съгласно чл.6.2 от Договора за потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 22.05.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, сумата от
27,79 лв. – държавна такса и сумата от 50,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
1
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. След указание до заявителя, последният е предявил иск за
установяване на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че между „Сити Кеш“ ООД, в качеството на
кредитодател и И. П. П., в качеството на кредитополучател, е сключен Договор за
потребителски кредит № ****** на 28.01.2019 г. по електронен път по силата на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил сключен като
част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора
страните използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния
договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон. Съгласно
чл.6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на предложението до сключване на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Поддържа се, че по силата на договора ответницата получила сумата от 700,00 лв.,
срещу което се съгласила да върне 5 броя вноски по 239 лв. в срок до 28.06.2019 г., когато
падежирала последната вноска съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за
кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 %, както и годишен
процент на разходите в размер на 48,94 %.
Посочва, че съгласно чл.9 от ЗПК, договорът за паричен заем е договор, въз основа на
който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуга или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплащал
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършване на периодични вноски през
целия период на тяхното представяне. Посочва, че от приложените общи условия и
процесния договор се установявало, че е сключен между страните договор по който
ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на договора.
Поддържа, че е спазена разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК и договорът е сключен по
разбираем и ясен начин, с форма и шрифт според закона, поради което процесният договор е
действителен като сключен според повелителните норми на чл.10, чл.11 и чл.22 от ЗПК
Сочи се още че в чл.33 ал.3 от Общите условия /ОУ/ на договора страните са били
съгласили, че длъжникът щял да дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Твърди се, че според чл.33 ал.2 от
ОУ кредиторът следвало да уведомява длъжника чрез писма, покани, съобщения или други
документи и ще се считали за получени от кредитора, ако бъдат изпратени на e-mail адрес
или доставени на официалните адрес за кореспонденция, посочени от него при подписване
на договора.
Посочва, че ответницата не е изпълнила в срок задълженията си. Поддържа се, че с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 21.07.2022 г. „Сити Кеш“ ООД
като цедент прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за
потребителски кредит на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД.
Твърди се, че връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента –
на длъжника има за цел длъжника да бъде уведомен за кредитора, на който следвало да
изпълни надлежно, като законът изисквал уведомяването за сключения договор за цесия да
бъде извършено от предишния кредитор – цедент. Връчването на уведомлението нямало
характер на лично незаместимо действие, поради което е възможно то да бъде извършено и
от пълномощник на цедента. Посочва, че съгласно съдебната практика не е пречка старият
2
кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор / цесионер/ от името на цедента да
извърши предвиденото в чл.99 ал.3 от ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Моли, в случай, че уведомяването на длъжника – ответник на посочения от него
имейл адрес не е извършено надлежно, да се приеме за надлежно връчено на уведомлението
с исковата молба,
Предвид тези и останалите подробно изложени в исковата молба съображения се иска
от съда да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по издадената
заповед за изпълнение. Претендират се и разноски.
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК особения представител на ответницата е
подал писмен отговор. Посочва, че липсва връзка с ответницата, поради което не е в
състояние да представи доказателства. Оспорва твърдението за подадено възражение от
ответницата по ч.гр.д.№802/2024 г. Оспорва иска до размера на претендираните от ищеца
такси и неустойка. Посочва, че същите са неравноправни клаузи по смисъла на закона, което
ги правело недействителни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземанията, съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022
г., сключен между Сити Кеш" ООД, като цедент, и "АПС Бета България" ЕООД, като
цесионер. Договорът за цесия е представен по делото и видно от него вземанията са
индивидуализирани в "Приложение № 1 (§ 1, т. 1, 1), извлечение от което също е
представено. С факта на подписване на договора за цесия, вземането към ответника е
преминало от предишния кредитор върху новия кредитор – ищеца, който става носител на
вземането – обстоятелство, обуславящо и наличието на материално правната му
легитимация.
За да се приеме обаче, че ищецът е титуляр на процесните вземания и кредитор на
ответника по процесния договор за кредит, освен наличието на валиден договор за цесия, е
необходимо и надлежно уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземанията. Това е
така, тъй като за да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите
лица, тя следва да му бъде съобщена надлежно – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен кредитор е
цедентът. Нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължава предишният кредитор да извърши
посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.
99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник, тъй като такова упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
По делото не са ангажирани и доказателства за това, че ответникът е уведомен за
извършеното прехвърляне на вземанията преди депозирането на исковата молба в съда.
Няма пречка обаче длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение
към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
В случая, с исковата молба е представено изходящо от ищеца Уведомление за цесия,
адресирано до ответника. Представено е от ищеца и пълномощно, с което цедентът го
упълномощава да уведомява длъжниците, описани в Приложение № 1 към договора за цесия
за настъпилото прехвърляне на вземания, съгласно разпоредбата на чл. 99 от ЗЗД.
Следователно, приложеното към исковата молба уведомление за цесия, изходящо от ищеца,
в качеството му на цесионер и на пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия на процесните вземания.
3
С оглед горното, съдът намира, че ищецът е легитимиран да предяви претенции за
твърдяните вземания, произтичащи от посочения в заявлението и в исковата молба договор
за кредит. Прехвърлянето на процесните вземания в полза на ищеца следва да се счита за
надлежно съобщено на длъжника, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, респ. че цесията е
породила действие за ответника. Уведомление за цесия в случая е достигнало до длъжника –
ответник с връчване на преписа от исковата молба и приложенията, т. е. след завеждане на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда. Тъй като обаче, настоящото исково производство се
явява продължение на заповедното такова, след полученото уведомление по чл. 99, ал. 4 от
ЗЗД ответникът дължи изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца-цесионер. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването от длъжника-ответник на уведомлението за цесия, дори и като приложение
към исковата молба, следва да бъде съобразено при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК - Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК.
Представен е Договор за паричен заем Кредирект № ****** от 28.01.2019 г., сключен
между "Сити Кеш" ООД, като заемодател и И. П. П., като заемател, Общи условия на "Сити
Кеш" ООД за заеми "Кредирект" (ОУ) и Тарифа за таксите и разходите, събирани от "Сити
Кеш" ООД. Видно от ОУ, процесният договор е сключен чрез електронната платформа на
"Сити Кеш" ООД с адрес: https: //credirect. bg, т.е. процесният договор е договор за кредит от
разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни правила, установени
със Закона за задълженията и договорите, намират приложение и тези, съдържащи се в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните
услуги и платежните системи, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.
Представените Договор за кредит и Общите условия към него са свалени от системата
на кредитодателя и не носят подпис на потребителя. Тъй като договорът за кредит е
сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с Общите условия към
него, е представен по делото на хартиен носител на основание чл. 184, ал. 1 от ГПК.
Съгласно чл. 3 от договора, заемодателят е предоставил на заемателя заемна сума
размер на 700,00 лв., а последният се е задължил да я върне на 5 броя месечни погасителни
вноски, съобразно погасителен план, обективиран в договора, с изрично посочени
падежните дати на всяка една от вноските, в това число крайната падежна дата – 28.06.2019
г. Уговорен е годишен лихвен процент по заема – 40,05 % и годишен процент на разходите
(ГПР) – 48,94 %. Посочено е в чл. 5 от договора, че размерът на ГПР не включва възможни
разходи, които заемодателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните
си задължения.
Съгласно чл. 6, т. 6. 1. от договора, заемателят се е задължил, в 3-дневен срок от
сключването му, да предостави на заемодателя поне едно от двете обезпечения, по начина и
по реда, и отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или
банкова гаранция. Съгласно т. 6. 2. от договора, в случай, че заемателят не предостави такова
обезпечение, то той дължи на кредитора неустойка в размер на 412,28 лв., като неустойката
се начислява автоматично и се заплаща разсрочено, съгласно погасителния план.
Безспорно, процесният договор за кредит представляват договор с потребител на
услуга, респ. длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК (след изменението на ГПК с ДВ бр.
100/2019 г.) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител,
е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
4
доставчика и потребителя. Именно такъв е характерът на поетото с процесния договор
задължение за представяне на обезпечение (чл. 6 от договора).
Съдържанието на клаузата на чл. 6, т. 6. 1 и т. 6. 2 от договора и чл. 33 от ОУ налага
разбирането, че по своето същество т.нар. "неустойка" представлява скрито възнаграждение
за кредитора и не отговаря на изискването за добросъвестност. Задълженията, които клаузата
за неустойка възвежда за заемателя (за осигуряване на поне едно измежду двете
обезпечения), са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на два пъти пълната усвоена стойност на кредита –
главница и дължимата възнаградителна лихва (чл. 33, ал. 1, т. 2 от ОУ), което като величина
явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или да осигури поръчител,
който да отговаря на многобройни кумулативно поставени изисквания (чл. 33, ал. 1, т. 1 от
ОУ), и то да осигури обезпечението в 3-дневен срок от сключването на договора. В случая
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника,
кредиторът цели да се обогати като реализира допълнително вземане, което обозначава като
"неустойка".
Същевременно, кредиторът не включва в ГПР т. нар. от него "неустойка" по чл. 6 от
договора, като изрично е посочил в договора, че размерът на ГПР не включва възможни
разходи, които заемодателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните
си задължения, а несъмнено неустойката е разход поради неизпълнение. По този начин се
цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод е илюстриран и от факта, че
самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално разсрочва вземането за
"неустойка", като при формирането на всяка погасителна вноска добавя и част от дължимата
сума за "неустойка". В тази връзка, явно е очакването на кредитора, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Затова, съдът счита, че
вземането за неустойка, което на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя), е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в договора е посочено, че ГПР е 48,94 %, но същият очевидно не
съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе посочено, предвид
предпоставките, при които става изискуема предвидената в договора "неустойка", то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Съгласно чл. 6. 2 от договора, ако заемателят не предостави договореното в чл. 6. 1
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, дължи неустойка в размер на
412,28 лева. В случая не се спори, че ответницата не е представила обезпечение.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
5
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 6 от договора, според която се дължи
неустойка при неосигуряване в тридневен срок от сключване на договора на обезпечение
чрез поръчителството на поръчител, който да отговаря едновременно на посочените в чл. 33
от общите условия изисквания, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и закона – чл.
33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава
неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от
ЗЗД.
Съдът намира, че е налице несъответствие между посочения по договора ГПР и този,
който реално се получава след прибавяне на неустойката по чл. 6 от договора. Тя
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, тъй като именно
кредитодателят определя условията, на които следва да отговаря поръчителят, в който
случай разходите по кредита биха надхвърлили предвидения от законодателя допустим
максимум на ГПР от пет пъти размера на законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне
Поради недействителност на договора за кредит, се дължи само чистата стойност, но не
и договорна лихва, предвид чл. 23 ЗПК.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл. 22 от ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип
сделка правни последици.
6
Предвид изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит не отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В случая се твърди, че заемателят не е направил плащания,
поради което дължимата "чиста стойност" по кредита, по смисъла на чл. 23 от ЗПК, е 700, 00
лв.
Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не
удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на
кредита по чл. 23 от ЗПК. Затова и претенцията за мораторна лихва следва да се отхвърли
като неоснователна, доколкото не се установява ответникът да е поставен в забава.
По отношение на оспорените от особения представител на ответницата дължими
такси по Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити Кеш“ ООД, в размер на 305,31
лв., съдът намира, че е налице съмнение за неравноправност и на клаузите, предвиждащи
заплащане на тези суми по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В чл. 37 от Общите условия е
предвидено, че в случай че заемателят не изпълни задълженията си за погасяване на
сключен договор за заем, същият дължи заплащане на разходите, направени от заемодателя
за събирането на вземането на просрочен кредит съгласно Тарифата на Заемодателя,
достъпна на официалната интернет страница https:credirect.bg, при договори за заем,
сключени чрез интернет платформа.
Нито в договора за кредит, нито в Общите условия към същия са налице изрични
клаузи, предвиждаща дължимост на такива такси и конкретен размер на същите или поне
начин, по който се изчислява този размер. В Общите условия се сочи най-общо, че
заемателят се задължава да върне на заемодателя дължимата сума, заедно със съответния
ГПР, уговорен между страните при сключването на договора за заем, както и останалите
дължими по договора суми. Настоящият съдебен състав намира, че посочените клаузи от
Общите условия /чл. 37/ пораждат съмнение за неравноправност, тъй като не отговарят на
изискванията за добросъвестност. От една страна, липсата на яснота относно размера на
дължимите суми не позволява на потребителя да прецени икономическите последствия от
сключването на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. От друга страна, едностранното
приемане на Тарифа от страна на кредитора дава възможност същият да вмени на
потребителя да заплаща необосновано високи обезщетения при неизпълнение на неговите
задължения – чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Липсват данни тази Тарифа да е била приложена към
договора за паричен заем. Наличието на клауза в общите условия, че разходите, които следва
да заплати заемателя при неизпълнение на задължението си за погасяване на заема, са
посочени в Тарифа, която е поместена на сайта на кредитора, на този етап не е достатъчно,
за да бъде направен извод, че на потребителя не е наложено приемането на клаузи, с които е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора – чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че при сключването на
Договора потребителски кредит и конкретно при уговарянето на разходи за събиране на
вземането поради забава в плащането не е спазено изискването на чл. 143 ЗЗП за
добросъвестност, което води и до значително неравноправие между правата и задълженията
на страните по договора.
По изложените съображения предявените установителни искове следва да бъдат
уважени частично. Искът за главница следва да се уважи за сумата от 700,00 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.05.2024 г.
Останалите предявени искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
7
С оглед изхода на спора, на осн чл. 78 ГПК в полза на ищеца, съобразно уважената част
от исковете следва да се присъдят претендираните деловодни разноски в настоящото
производство и в заповедното производство, за чието извършване са налице доказателства
по делото. С молба вх. № 1343/25.02.2025 г. ищецът е направил искане за присъждане на
направените в настоящото производство деловодни разноски, "подробно описани в исковата
молба", за които не е представен списък. В исковата молба се претендират разноските по
заповедното производство и разноски по настоящото производство за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. Липсва претенция за заплащане на разноски за
възнаграждения за особен представител, с оглед на което последните не следва да се вземат
предвид при изчисляване на дължимите разноски по производството. По ч.гр.д.№ 802/2024
г. са сторени разноски в общ размер на 77,79 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, а в исковото производство са претендирани 150 лв. разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение. Предвид уважаването на исковата претенция на
50,37 %, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част от
исковата претенция, т. е. в размер на 114,74 лева.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. П. П. с ЕГН **********, с адрес
гр.Б.С., ул.“Ал.Стамболийски“№67, че същата дължи на "АПС Бета България" ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н Триадица, бул. "България" № 81
В, сумата от 700,00 лв. – главница по договор за паричен заем Кредирект № ****** от
28.01.2019 г., сключен със "СИТИ КЕШ" ООД, гр. С., вземанията по който са прехвърлени с
договор за цесия на "АПС Бета България" ЕООД, ведно със законната лихва върху
главницата от 22.05.2024 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 802/2024 г. по описа на РС – Б.С..
ОСЪЖДА И. П. П. с ЕГН **********, с адрес гр.Б.С., ул.“Ал.Стамболийски“№67, да
заплати на "АСП Бета България" ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район Триадица, бул. „България“ № 81 В, сумата 114,74 лв. за разноски
по настоящото исково производство и по ч. гр. д. № 802/2024 по описа на РС – Б.С..
ОТХВЪРЛЯ предявените от "АСП Бета България" ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район Триадица, бул. „България“ № 81 В, срещу И.
П. П. с ЕГН **********, с адрес гр.Б.С., ул.“Ал.Стамболийски“№67, искове за заплащане на
сумите: 190,64 лв. – неустойка по чл. 6. 2 от договора, 59,36 лв. – договорна лихва за
периода 28.01.2019 г. – 28.06.2019 г., 134,35 лв. – законна лихва за периода от 28.06.2019 г. до
25.03.2024 г., 305,31 лв. – такси, съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от
"Ситикеш" ООД, дължими по Договор за потребителски кредит № ****** от 28.01.2019 г.,
сключен между "Сити Кеш" ООД, като кредитор, и И. П. П., като кредитополучател,
предмет на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г.,
сключен между Сити Кеш" ООД, като цедент, и "АПС Бета България" ЕООД, като цесионер.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
9