№ 7041
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Диана В.
при участието на секретаря Екатерина К. Т.
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20231100505828 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на съделителя-ответник А. Т. Л., срещу
решение № 20062433/18.10.2022г., постановено по гр.дело № 23059/2022г., по описа на
СРС, 179-и състав, по втора фаза на делбата, единствено в частта, в която на
основание чл. 31, ал. 2 ЗС ответникът Л. е осъдена да заплати на ищеца М. В. Д.
сумата 21 661.66 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. ******* с площ от 83.74 кв.м,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.4354.167.8.12, подробно
описан, за периода от 16.05.2015г. до 16.05.2022г.
С въззивната жалба на ответника А. Т. Л., депозирана чрез адв. Ч. – особен
представител, са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Не се установило, че именно ответникът Л. изключително ползвала
делбения имот през процесния период. Не й била връчена покана за плащане на
обезщетение за лишаване от ползването. От процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК ставало
ясно, че ответникът А. Т. Л. не ползвала имота, предвид но което мотивите на СРС
били необосновани. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в същата
обжалвана част, а искът по чл. 31, ал. 2 ЗС – отхвърлен като неоснователен.
В о.с.з. пред въззивния съд въззивникът А. Т. Л. се явява лично. Поддържа, че
1
напуснала Р България на 10.12.2018г., закупила имот в чужбина и до края на заявения
процесен период изобщо не била в България. Неверни били твърденията на ищеца, че
препятствала достъпа на своята племенница до имота – тя заминала да учи в Англия
още през 2010г. и достъпът й не бил препятстван.
Въззиваемата страна М. В. Д., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК депозира писмен
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Установено
било от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че ответникът А. Т. Л.
живеела в имота с трите си деца и при едно от завръщанията си от чужбина ищецат Д.
била възпрепятствана да влезе, поради което и отправила до ответника А. Т. Л.
нотариална покана. Установен бил и размерът на претенцията от неоспореното
заключение на вещото лице. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
В хода на въззивното производство въззиваемият Н. Т. С. не заявява становище
по изложените в жалбата твърдения и възраженията в отговора на ищеца Д..
Първоинстанционното съдебно решение, като необжалвано, е влязло в законна
сила в частта по извършването на делбата с възлагане на делбения имот по реда на чл.
349, ал. 2 ГПК, като пред настоящата съдебна инстанция са приети и доказателства за
това, че в срока по чл. 349, ал. 5 ГПК ищецът Д. заплатила паричните уравнения на
останалите съделители.
При извършената от съда проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на спора в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба.
По отношение на неговата правилност на въведените с въззивната жалба
основания, настоящият съдебен състав намира следното:
Предвид нормата на чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни
предпоставки: 1/ съсобственост върху вещта, 2/ ползване на вещта пряко и лично от
единия съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди, и 3/ писмена покана за
заплащане на подобно обезщетение от друг съсобственик. Доказателствената тежест за
установяване на същите факти е за предявилия претенцията съделител.
От влязлото в сила съдебно решение № 20219654/07.12.2021г., постановено по
гр.д. № 23059/2020г. по описа на СРС, 179-и състав, по първата фаза на делбата
несъмнено се установява съсобственост на страните върху делбения недвижим имот –
2
апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. ******* с площ от 83.74 кв.м,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.4354.167.8.12, намиращ се
в сграда с идентификатор 68134.4354.167.8, съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж – 68134.4354.167.8.11, над обекта – 68134.4354.167.8.14 и
68134.4354.167.8.15 и под обекта – 68134.4354.167.8.9, при квоти 9158,50/14040 ид.ч.
за М. Д., 2440,75/14040 ид.ч. за А. Л. и 2440,75/14040 ид.ч. за Н. С..
По делото е представена нотариална покана, отправена от ищеца М. В. Д. до
ответника А. Т. Ж.. Видно от съдържанието на документа ответникът А. Т. Л. била
поканена да предостави на ищеца ползването на апартамента съобразно правата й или
да й плаща обезщетение за лишаване от ползването на полагащата й се част от имота в
размер на 300 лева месечно, считано от получаването на поканата. Видно от
отбелязването на гърба на поканата, отправена чрез М.И. – Нотариус с район на
действие съдебния район на РС – София, с рег. № 260 на НК, на 30.12.2012г. поканата
била връчена на ответника А. Т. Ж. на адрес гр. София, ж.к. „*******, по реда на чл.
47, ал. 1 ГПК със залепване на уведомление и изтичане на 14-дневен срок за
получаването й. Така представената от ищеца нотариална покана не е оспорена от
процесуалния представител на ответника Ж. – адв. Ч., особен представител, в о.с.з., в
което е представена, вкл. по отношение редовността на удостовереното в документа
връчване от нотариуса, предвид на което съдът приема за установен третия елемент от
фактическия състав на вземането на ищеца по чл. 31, ал. 2 ЗС.
За установяване на елемента по т. 2 от горния фактически състав на вземането на
ищеца по чл. 31, ал. ЗС по делото са ангажирани гласни доказателства, събрани
посредством разпита на св. Д.Р.. Свидетелят познавала ищеца М. Д. – тя била сред
първите й клиенти като адвокат. Към началото на познанството им през 2001г., М. Д.
живеела в процесния апартамент с родителите си и с дъщеря си К.. Първа починала
майката на ищеца (майка и на ответниците). Д. живеела преимуществено в този
апартамент, макар и да имало периоди, в които напускала и се връщала отново.
Дъщерята К. заминала да учи в Лондон и на М. било трудно да подпомага дъщеря си
финансово. Около 2010г., малко преди смъртта на баща си, тя също заминала за
Лондон, за да се опита да си намери работа. Отношенията между М. и баща й били
„сложни“. Тя се грижела за него, но той злоупотребявал с алкохол. При една от
конфликтните ситуации с него, когато завели дело за домашно насилие, свидетелят –
адвокат Р., се запознала със сестрата на М. – ответникът А. Ж.. Когато бащата на М. Д.
починал, ищецът заключила имота и оставила на свидетеля Р. пълномощно за вадене
на документи. Било зимата на 2012г. Два-три месеца по-късно свидетелят получила
обаждане от ищеца Д., която й казала, че от съседка узнала, че някакво семейство се
настанило в имота. Оказала се сестра й А. Ж. с трите й деца. Тогава свидетелят
адвокат Р. разговаряла с А. Ж. и от нея узнала, че била в затруднение, не можела да
остане на улицата с трите си деца и се настанила в апартамента. Причина за
3
„ескалацията“ на напрежението между сестрите било идването на дъщерята на ищеца
Д. - К. в България и обстоятелството, че леля й А. не я пуснала в имота. Казала й, че
нямало място за повече хора, а К. отседнала при приятелка на майка си в ж.к. „Белите
брези“. Това довело до „скъсване“ на отношенията между сестрите. Свидетелят не
може да каже с категоричност до кога А. Ж. живяла в имота. Според нея около три
години след 2012г., до 2015-2016г. А. идвала при нея в кантората, за да обсъждат
подялбата на имота и изплащането на идеалните части на другите две сестри – А. и Н..
По телефона сестрата Н. била „обрана“, казвала че иска да й се плати това, което се
разберат с А.. Свидетелят Р. изготвила и нотариалната покана, обсъдена по-горе.
Съдът при преценката си по реда на чл. 172 ГПК кредитира показанията на св. Р.,
макар и същата да осъществила процесуално представителство по делото на ищеца М.
Д. до разпита си в качеството на свидетел.
Тълкувателно решение 7/02.11.2012г. по т.д. 2/2012г. на ОСГК на ВКС дефинира
личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС като всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, дори и без да се събират добиви и граждански плодове.
Съобразно мотивите на същото тълкувателно решение претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС
би била основателна в случаите, когато неползващият съсобственик е отправил
писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик, ползващият не си служи
пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но има достъп до нея и не допуска другия
съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа). Правото на
обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от
възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато
съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част,
съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с
него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.
Съобразно показанията на св. Р., ответникът Ж. се настанила в жилището с
децата си около три месеца след смъртта на бащата на ищеца и останала там около три
години. Смъртта на бащата на ищеца В.Л. настъпила на 13.02.2012г., предвид на което
ползване на процесния апартамент от ответника Ж. и семейството й се установява до
началото на заявения по делото период – 16.05.2015г., през който й била връчена и
гореобсъдената съставена от свидетеля Р. нотариална покана, но не и през исковия
период от 16.05.2015г. до 16.05.2022г. Показанията на св. Р. в частта им за отказан от
ответника Ж. достъп до имота на дъщерята на ищеца К. не са непосредствени –
свидетелят не възприела този факт, а излага преразказани й събития, предвид на което
в същата част не следва да бъдат кредитирани, а и дори да се кредитират – с
показанията не се установява събитията да са се случили през заявения по делото
период (от 16.05.2015г. до 16.05.2022г.).
4
Нещо повече – не се установява ищецът Д. да била лишена от възможността да
си служи с апартамента съобразно своя дял през заявения по делото период. Съобразно
показанията на св. Р. ищецът Д. заключила апартамента след смъртта на баща си и
разполагала с ключ през цялото време. Твърденията, че ключалката била разбита и
„вероятно“ сменена от настанилата се Ж. не са подкрепени от никое от
доказателствата по делото, а и съдът ги намира за напълно неоснователни предвид
съдържанието на молбата на процесуалния представител на ищеца адв. Б. от
16.06.2022г., в която адвокатът сочи, че Д. й предоставила ключове от имота и вещото
лице по СТЕ реално извършило оглед вътре в имота.
По горните мотиви лишаване от ползване на ищеца през исковия период не се
установява, предвид на което за ищеца не възникнало право на обезщетение за
лишаване от ползването на апартамент № 12, находящ се на адрес град София, ж.к.
„*******. Ето защо предявената претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл. 346 ГПК е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена от съда.
По горните мотиви решението на СРС в обжалваната част следва да бъде
отменено, а вместо това претенцията на ищеца по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС, вр. чл.
346 ГПК, предявена срещу ответника А. Ж. следва да бъде изцяло отхвърлена като
неоснователна.
По разноските:
При горния изход на спора първоинстанционното съдебно решение следва да
бъде отменено и в частите, в които ответникът А. Ж. е осъдена да заплати на ищеца М.
Д. сумата 550 лева – разноски за производството, както и разликата над сумата 1
147.45 лева – държавна такса по сметка на СРС.
С оглед изхода на спора по претенцията по сметки ищецът М. Д. следва да бъде
осъдена да заплати по сметка на съда държавна такса в общ размер 1 299.70 лева, от
които 866.47 лева – държавна такса за първоинстанционното производство и 433.43
лева – държавна такса за производството пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20062433/18.10.2022г., постановено по гр.дело №
23059/2022г., по описа на СРС, 179-и състав, в частта, в която на основание чл. 31, ал.
2 ЗС А. Т. Л., ЕГН **********, е осъдена да заплати на М. В. Д., ЕГН **********,
сумата 21 661.66 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. ******* с площ от 83.74 кв.м,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.4354.167.8.12, намиращ се
в сграда с идентификатор 68134.4354.167.8, съседни самостоятелни обекти в сградата:
5
на същия етаж – 68134.4354.167.8.11, над обекта – 68134.4354.167.8.14 и
68134.4354.167.8.15 и под обекта – 68134.4354.167.8.9, за периода от 16.05.2015г. до
16.05.2022г., в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдена да й заплати
разноски в размер на 550 лева, както и в частта, в която на основание чл. 355 и чл. 77
ГПК е осъдена да заплати по сметка на СРС държавна такса над сумата 1 147.45 лева,
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 346 ГПК от М. В. Д., ЕГН **********,
срещу А. Т. Л., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за сумата 21
661.66 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствената й
9158.50/14040 ид.ч. от апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. ******* за
периода от 16.05.2015г. до 16.05.2022г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 355, вр. чл. 77 ГПК, М. В. Д., ЕГН **********, да
заплати по сметка на Софийски градски съд, сумата 1 299.70 лева – държавна такса за
производството пред СРС и СГС по претенцията по чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС.
Банкова сметка на Софийски градски съд за държавни такси: BG05 B*******,
BIC код на БЪЛГАРСКА НАРОДНА БАНКА – BNBGBGSD, ЕИК *******.
Първоинстанционното съдебно решение, като необжалвано, е влязло в законна
сила в частта по извършването на делбата с възлагане на делбения имот по реда на чл.
349, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6