РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. Русе, 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на единадесети март две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря СВЕТЛА
ПЕЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 461 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
от „С.П.Х.“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,***7,
чрез юрк. Г. Р., със съдебен адрес ***, против
Решение № 798/25.06.2020 г. по гр.д. № 6619/2019 г. на РС – Русе, с което е бил
отхвърлен предявеният от въззивника иск с правно основание чл. 403 ГПК против ЕТ
"С.В.И.", ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. Р., ***,
за заплащане на сумата от 4 500 лв. – парична гаранция, внесена от ЕТ
"С.В.И." по сметката на ОС – Русе за допускане на обезпечение на
бъдещ иск.
Жалбоподателят счита обжалваното
решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Налице било съществено
процесуално нарушение, защото районният съд цитирал представени писмени
доказателства от ответната страна, които не били връчвани на ищеца. Съдът
следвало да не ги приема, доколкото не били представени с отговора на исковата
молба. Районният съд неправилно счел, че въпреки ангажираните писмени
доказателства и изслушаната счетоводна експертиза не било доказано
обстоятелството, че в запорираната сметка в
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД имало средства, равни на допуснатото
обезпечение, както и че не била налице причинно-следствена връзка между
наложения запор и твърдените вреди. В първата инстанция било прието в проекта
на доклада по делото за доказано, че е наложен запор върху сметките на
жалбоподателя, а наличността по сметката на дружеството не следвало да бъде
предмет на изследване, тъй като по сметката към момента на запора имало сума в
размер на поне 45 016,26 лв., за да бъде обезпечен наложеният запор.
Причинната връзка между допуснатото обезпечение настъпилия вредоносен резултат
също била безспорна, тъй като запорът върху горепосочената сума възпрепятствал
дружеството да се ползва от нея за периода 11.06.2012 г. – 03.05.2019 г.
Въпреки че съдът приел тези обстоятелства за безспорни, искът бил отхвърлен,
поради което било съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, нарушаваща възможността за адекватна защита на дружеството. Съдът
неправилно изтълкувал и приложил разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК, според
която ако искът, по който е било допуснато обезпечението, бъде отхвърлен,
ответникът може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на
обезпечението вреди. По делото било доказано, че обезпечението е било
неоснователно наложено, предвид отхвърлените претенции на ЕТ "С.В.И.".
Изслушаната съдебно-счетоводна експертиза доказвала, че за периода, през който
запорът е бил наложен, била налице инфлация в размер на 8,40%, като дружеството
било лишено от възможността да ползва запорираните
45 016,26 лв. Моли за отмяната на първоинстанционното решение, като претендира
разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна ЕТ "С.В.И.", ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление гр. Р., ***, представлявана от адв. Т.В. ***, със съдебен адрес ***, е депозирала отговор
на въззивната жалба в законоустановения 2-седмичен
срок, в който излага съображения за неоснователност на въззивната жалба и моли
за потвърждаване на обжалваното решение. Представените от ответника, но
невръчени на ищеца, писмени доказателства били депозирани във връзка с
изпълнение на дадената на страните съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК възможност след
доклада да бъдат представени доказателства във връзка с разпределената доказателствена тежест. Въззиваемият
оспорил всички твърдения на ищеца в депозираното от последния допълнително
становище, което било основание да ангажира доказателства. Съдът нямал
задължение да информира ищеца отделно от приемането им в протокола като
представени в съдебно заседание, като ГПК не съдържал изискване за изпращането
им на другата страна. Твърденията на страните били възпроизведени в доклада
правилно и прецизно, като доказателствената тежест е
била подробно разпределена в съответствие с дадената правна квалификация на
иска – чл. 403 ГПК. Твърдението, че сумата, за която бил наложен запорът, била
изцяло обезпечена и налична в банковата сметка на въззивника било въведено за
пръв път едва с въззивната жалба, което не отговаряло на първоначалните
твърдения в исковата молба и на отразеното в предварителния и окончателния
доклад по делото. Липсвало представени и доказателства в това отношение съобразно
направените оспорвания, затова правилно районният съд не приел това
обстоятелство за безспорно установено. Ищецът не ангажирал доказателства за това,
че по банковата му сметка бил наличен авоар, в какъв размер, за кой период и
дали е послужил само за обезпечение на вземането. Във въззивната жалба не се
излагали убедителни съображения, подкрепени с доказателствата събрани по
делото, за действително претърпените от ищеца вреди, както и за наличието на
пряка причинно-следствена връзка между евентуални такива и допуснатото
обезпечение. Твърденията, че се изменили цените на строителните материали и на
труда в строителството не означавало, че това по някакъв начин увредило
дейността на ищеца, като няма данни дружеството да е осъществявало строителна
дейност и че е било зависимо в дейността си от запорираните
средства. Посочената в експертизата инфлация от 8,40% била определена на базата
на идекса на потребителските цени, като цените били
за крайните потребители, а не на едро от производител, поради което същите не
касаели по никакъв начин ценообразуването на СМР. Запорът бил вдигнат много
след като решението е било влязло в сила, а твърденията, че ответникът е могъл
да поиска вдигане на запора, не намирало опора в нормативните актове, тъй като
само заинтересованата страна съгласно чл. 402 ГПК имала право да поиска отмяната
на обезпечителните мерки. Моли за оставането на въззивната жалба без уважение и
за присъждането на сторените в производството разноски.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
По делото безспорно е установено,
че с Определение № 286/19.05.2012 г. по ч.т.д. № 194/2012 г. на ОС – Русе е
било допуснато обезпечение на бъдещите искове на ЕТ "С.В.И.", ЕИК: ***,
срещу „С.П.Х.“ ЕООД, ЕИК: ***, чрез налагане на запор върху банковите сметки на
дружеството до размера на сумата от 45 016,26 лв. Окръжният съд определил
парична гаранция в размер на 4 500 лв., вносима
от молителя едноличен търговец. На 11.06.2012 г., въз основа на Обезпечителна
заповед от 05.06.2012 г. по ч.т.д. № 194/2012 г. на ОС – Русе, бил наложен
запор от ЧСИ Р. В., рег. № *** на КЧСИ, с район на действие СГС, върху сметките
на ищеца в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД до размера на сумата от
45 016,26 лв. С влязло в сила Решение № 786/03.04.2018 г. по в.т.д. №
6125/2017 г. на САС, предявеният от ЕТ "С.В.И." срещу „С.П.Х.“ ЕООД
иск за горепосочената сума бил отхвърлен. На 20.02.2019 г. по молба на
дружеството ищец ОС – Русе отменил обезпечителната мярка, а на 03.05.2019 г.
запорът върху банковите сметки на дружеството бил вдигнат. По делото пред
първата инстанция въззиваемият представил договори,
сключени със „Златна панега цимент“ АД, с оглед
обстоятелството, че последното дружество осъществявало сходен предмет на
дейност (строителна промишленост) като тази на въззивника. От същите е видно,
че едноличният търговец е договарял цени на цимент за периода от 2012 г. до
2019 г. в диапазона от 155 до 161 лв. на тон, като през 2019 г. е била
договорена цена и в размер на 144 лв. на тон. Назначената по делото съдебна
икономическа експертиза е дала заключение, че по отношение на част от
строителните материали като бетон, гипс, вар и цимент цените са били по-високи
през 2012 г., отколкото през 2019 г. При изделията чугун, стомана и феропласти обаче е налице поскъпване с 6,29% към 2019 г.
Налице е и повишаване на минималната и на средната работа заплата за сектор
„Строителство“ за периода 2012-2019 г. Отчетена била инфлация на строителните
материали в размер на 8,40%. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че за
определяне на инфлацията е използвало индекса на потребителската кошница, т.е.
това били крайните цени за потребителя, а не цените на производителя.
Предвид положението, че районният
съд е посочил налагането на запор върху банковата сметка на ищеца като
обстоятелство, ненуждаещо се от доказване, в доклада по делото, а в решението
си е изложил мотиви, че не било доказано дали запорираната
сума е била налична по сметката на ищеца, въззивният
съд е допуснал доказателства при условията на чл. 266 ГПК – Банкова референция
от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, представена от жалбоподателя с въззивната
жалба, и Банково удостоверение от същата банка. Тези документи установяват, че
от 19.06.2012 г. до датата на вдигането на запора сумата от 45 016,26 лв.
е била блокирана в пълен размер, т.е. същата е била налична към момента на
запора.
При така установените фактически
обстоятелства Окръжният съд намира обжалваното решение за ПРАВИЛНО, по следните съображения:
Твърденията на въззивника за
процесуално нарушение, изразяващо се в непредставянето на преписи от приетите в
съдебно заседание на районния съд писмени доказателства, са неоснователни.
Въпросните доказателства са били представени в открито съдебно заседание,
където ищецът е имал възможност да се запознае с тях, но негов процесуален
представител не се е явил. Същият не е направил искане да му бъдат изпратени
преписи от тези доказателства, така както например е поискал с изрична молба да
му бъде изпратен екземпляр от експертизата. Оплакванията за приемане на
доказателства, представени от ответника, след настъпването на процесуалната преклузия за тях, също са неоснователни. Константна и
непротиворечива е съдебната практика, че преклузията
за представяне на доказателства, с които не се доказват нови или нововъзникнали обстоятелства по смисъла на чл. 147 ГПК,
настъпва до края на първото съдебно заседание, след разпределянето на доказателствената тежест между страните и след даването на
указания на съда спрямо обстоятелствата, изложени в исковата молба и отговора
на исковата молба. Същата произтича от възможността на страните след като се
запознаят с изложените в доклада на съда обстоятелства и разпределената доказателствена тежест да могат да изложат становище по
доклада и да предприемат съответните процесуални действия. Съгласно чл. 146,
ал. 3, изр. 2 ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не
направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това
по-късно, освен в случаите по чл. 147.
С исковата молба дружеството ищец
е въвело твърденията, че претърпените от него вреди вследствие на наложения
запор се изразяват в лишаване от възможността да използват сумата за основаната
си търговска дейност, като със запорираната сума са
можели да получат повече материали, стоки и услуги през 2012 г., отколкото през
2019 г. Тези загуби дружеството е оценило на 4 500 лв., с оглед петитумната част на исковата молба. Същият вид твърдения въззивникът е изложил и в жалбата си, като е посочил, че за
периода, в който е действал запорът, съгласно изслушаната в първоинстанционното
производство съдебна икономическа експертиза, е налице инфлация в размер на
8,40% спрямо строителните материали. Въпреки това по делото не е доказано
обстоятелството дали дружеството е претърпяло твърдените от него вреди, тъй
като от събраните по делото писмени доказателства и приетото заключение на
вещото лице не се установиха конкретни вреди, а само косвено е посочена
възможността дружеството да е претърпяло евентуални такива с оглед повишаването
на цените, но само за някои строителни материали, за периода 11.06.2012 г. – 03.05.2019
г. Дружеството е твърдяло, че за процесния период е могло да получи повече
строителни материали, т.е. е оценило тези вреди като пропуснати ползи. Въпреки
това, както правилно е изложил и районният съд, пропуснатата полза представлява
реална, а не хипотетична вреда, като това предположение трябва винаги да се
изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото. Такава
сигурна възможност не е доказана, тъй като са налице само косвени доказателства
за хипотетично претърпени от дружеството ищец вреди поради покачването на
цените на строителните материали. В нито един момент обаче ищецът не е доказал
какви конкретно вреди и в каква стойност е претърпял в следствие на това
повишаване на цените. Това би могло да стане, ако същият беше доказал например,
че през 2012 г. не е могъл да закупи
съответните строителни материали, а е сторил това едва през 2019 г., след вдигане
на запора, вече на по-високи цени. Друг вариант за доказване на загубите би
било обстоятелството, че поради невъзможността да използва наличната сума по
банковата си сметка ищецът е бил принуден да сключи договор за кредит, като в
този случай претърпяната загуба би била съизмерима с платената от него лихва върху
отпуснатата сума по кредита, която нямаше да се дължи, ако ищецът е имал
възможността да оперира със собствените си запорирани
средства.
Според назначената експертиза повишение
се наблюдавало и в размера на минималната и средната работна заплата за сектор
„Строителство, но предвид тенденцията за постепенното увеличаване на
минималната работна заплата с всяка измината година чрез актове на Министерския
съвет, не би могло да се направи извод, че дружеството е нямало да претърпи
същите предполагаеми загуби и ако сумата от 45 016,26 лв. не беше запорирана, освен ако не беше доказало, че за този период е
преустановило своята дейност и не е могло да заплаща на своите работници и
служители по-ниските заплати, установени към него момент, а след вдигането на
запора е довършило висящи дейности, които е трябвало да приключи през 2012 г.,
но заплащайки по-високи заплати на наетия персонал. Поради тези съображения
недоказани остават и твърденията на ищеца за това по какъв начин би се отразило
повишаването на заплащането на труда в сектор „Строителство“.
За пълнота на изложението следва
да се отбележи, че самото отхвърляне на обезпечения иск не означава, че
внесената под формата на парична гаранция сума винаги се дължи. След
приключване на делото по обезпечения иск, същата остава блокирана с цел
обезпечаване вредите от наложените обезпечителни мерки. В практиката на ВКС се
приема безпротиворечиво, че искът по чл. 403, ал. 1 ГПК е специална хипотеза на безвиновна деликтна отговорност, при която подлежат на доказване
всички предпоставки на деликта освен вината – противоправно деяние, вреди и причинно-следствена връзка
между деянието и вредите. В този случай деянието е установено – налагането на
запор върху сметка като обезпечение, което в последствие е било вдигнато,
поради неоснователност на обезпечения иск. Доказано е и че сумата е била
налична към налагането на запора като база за излагане на твърдения, че ищецът
би могъл да претърпи загуби поради невъзможността за разпореждането с нея.
Липсват обаче доказателства за настъпилите конкретни вреди, както и че те са
настъпили именно поради налагането на запора. Основателността на иска по чл.
403, ал. 1 ГПК не се предполага автоматично поради отхвърлянето на обезпечения
иск, а следва да бъде доказана. Обстоятелството, че е налице внесена гаранция
за налагането на обезпечителните мерки също не означава, че ответникът по
отхвърления обезпечен иск може винаги да я получи поради простия факт на
отхвърлянето на иска срещу него, без да е доказал причинените му вреди. Искът
по чл. 403, ал. 1 ГПК може да бъде предявен и в случаите когато гаранция не е
била внасяна, а при внасяне на такава ищецът по този иск може да претендира и
вреди в по-голям размер от внесената гаранция, който да отговаря на
действително претърпените от него загуби и пропуснати ползи.
С оглед гореизложеното първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната
жалба да бъде оставена без уважение.
Предвид изхода на делото пред
въззивния съд въззивникът дължи на въззиваемия сторените от последния разноски, които се
състоят само от адвокатски хонорар в размер на 840 лв. с ДДС, дължим съобразно
представения договор за правна защита и съдействие и приложената фактура, от
която е видно, че адвокатът е регистриран съгласно ЗДДС. В хода на въззивната
инстанция въззиваемият е направил разход в размер на
5 лв. за издаване на съдебно удостоверение, който обаче не е включен в
представения от него списък на разноските, а съгласно Определение № 47/11.03.2021
г. по гр. д. № 2827/2019 г., II г. о. на ВКС, ако страната е представила
доказателства за направен разход по водене на делото, но не го е включила в
списъка на разноските, следва да се приеме, че не претендира присъждането му.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 798/25.06.2020 г. по гр.д. № 6619/2019 г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА „С.П.Х.“
ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление в гр. С.,***, ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ "С.В.И.", ЕИК:
***, със седалище и адрес на управление гр. Р., ***, сумата от 840 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)