Решение по дело №875/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване.

Образувано е по жалба на С. И. К., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], вх. 8, ет. 11, ап. 29, чрез адв. В. Д., срещу Решение № 2153-03-46/28.03.2024г. на директора на ТП на НОИ – [населено място], с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изречение първо, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-6128-3/06.02.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ, с което, на основание чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ вр. чл.11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. / Регламент /ЕО/ 883/2004 г./, му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателят оспорва решението с доводи за допуснати нарушения на материалния закон. След изложен анализ на относимата правна уредба, съдържаща се в Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент (ЕО) № 987/2009г. на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., навежда аргументи, че заетостта не е основание за определяне на пребиваването. Сочи се, че при престирането на труд за швейцарски работодател, не е пребивавал на територията на страна, престирал е труд на пасажерски кораб, а заетостта е била временна и сезонна. Оспорващият счита, че административният орган не е отчел естеството на работа и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално - мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. Сочи се, че административният орган неправилно е приел, че България не е държавата на обичайното му пребиваване, тъй като центърът на жизнените и личните му интереси е Република България. При определянето му се позовава на релевантните факти, примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Оспорва приложимостта на тълкуването с определение на Съда на Е. от 24.03.2023 г. по дело С-30/22г., тъй като същото е дадено при прието за безспорно обстоятелство, че пребиваването на жалбоподателя през посочения период на заетост е било в Швейцария. В обобщение, жалбоподателят изтъква, че след прекратяване на трудовото си правоотношение се е върнал на територията на Република България, в периода на трудова заетост е нощувал на кораба и не е имал адресна регистрация в Швейцария, което е основание да се приеме, че намерението му е да живее в Република България. Причината за отиване в Швейцария е била единствено трудовата му заетост и винаги се е завръщал на територията на Република България, поради което не е налице условието за непрекъснатост на пребиваването. При тези съображения моли за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ, и връщане на административната преписката на длъжностното лице по осигуряването в ТП на НОИ [населено място] за ново произнасяне по заявлението му за отпускане на ПОБ. Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски.

В пледоарията си от проведеното по делото открито съдебно заседание и депозирани подробни писмени бележки жалбоподателят, чрез неговия процесуален представител, поддържа жалбата на изложените в нея основания. Представя писмени бележки.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ - [населено място], чрез процесуалния си представител юрисконсулт Л., оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователна. Подчертава продължителността на трудовата заетост на жалбоподателя в Швейцария. Сочи, че не е спорно между страните, че пребиваването на жалбоподателя по време на последната му заетост е било в Швейцария. Сочи, че е налице дългосрочна заетост. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско такова.

Като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:

Със заявление с вх. № 302-7109/27.11.2023г. на Дирекция „Бюро по труда“ – Варна, регистрирано в информационната система на ТП на НОИ - Варна с peг. № 031-00-6128/27.11.2023г. С. К. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по реда и условията на КСО, като е посочил, че последното му трудово правоотношение, с работодател „GRC Global River Cruises“ GmbH - Швейцария, е прекратено, считано от 23.11.2023 г. Представил е документ на английски език, доказващ трудовата му заетост - уведомление от 18.10.2023 г. за прекратяване на трудов договор, считано от 23.11.2023 г. П. З. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на Е. със СЕД U002 - Швейцария, от 10.07.2021 г. до 30.11.2021 г., от 14.03.2022 г. до 10.11.2022 г. и от 16.03.2023 г. до 23.11.2023 г. Посочва причина за прекратяване на последната си заетост „изтичане срока на договора.“

К. е представил и Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност /л.108/, в която заявява, че през периода на последната му заетост е живял на кораб, осигуряван е в Швейцария и се е завръщал в България за ползване на платен отпуск, както и че няма намерение да остане за постоянно в Швейцария. Сочи постоянен и настоящ адрес във Варна, няма съпруга и деца до 18-години, заплащал е данъци върху доходите в държава по последна заетост. В декларацията посочва осигурителни периоди през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 17.03.2019 г. до 07.01.2020г., от 05.04.2020 г. до 01.09.2020 г.; от 10.07.2021 г. до 30.11.2021 г.; от 14.03.2022 г. до 10.11.2022 г. и от 16.03.2023 г. до 23.11.2023 г. на длъжност сезонен работник в туризма, осигурен в Швейцария.

С разпореждане [номер]-00-6128-1/30.11.2023г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 от компетентната институция на Швейцария, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО.

С разпореждане [номер]-00-6128-2/17.01.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 55 от Административно- процесуалния кодекс (АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от С. И. К., [ЕГН], заявление е възобновено, с мотиви, че е представен преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Швейцария.

След получаване на гореописаната информация, ръководителят на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ е издал разпореждане [номер]-00-6128-3/06.02.2024г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл.11, §3, б. „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., на С. И. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. В мотивите му се посочва, че лицето е упражнявало трудова дейност с прекъсвания в Швейцария за периода 01.06.2014г. - 24.11.2023г. - потвърдена осигурена заетост от 5 г. 10 м. и 5 дни и в Кипър от 14.03.2010 г. до 01.01.2014 г. - потвърдена осигурена заетост от 2 г. 5 м. и 5 дни и не упражнява трудова дейност в България след 15.09.2008 г., с изключение на 2 месеца, с което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Швейцария, т.е. компетентна по правото на обезщетение за безработица на лицето е държавата по последна заетост.

К. е оспорил издаденото разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с обжалваното в настоящото производство Решение № 2153-03-46/28.03.2024г., го е потвърдил.

В хода на производството пред горестоящ орган е извършена проверка на данните, съдържащи се за жалбоподателя в информационната система на НОИ, като е установено че липсват подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ за сключени трудови договори за периода след 15.09.2008 г., с изключение на един кратък период от 2 месеца при осигурител в България „Утрен“ ЕООД, [населено място]. Съгласно Регистъра на осигурените лица (РОЛ) в България, за жалбоподателя липсват подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурители в България, за периода след месец 15.09.2020г. до момента на издаване на обжалваното разпореждане, с изключение на периода от 01.09.2020 г. до 02.11.2020 г.

Мотивите, с които горестоящият орган е отхвърлил жалбата на К. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.11, §1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните за трудовата заетост на жалбоподателя в Швейцария. Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат, и това е Швейцария. Приема, че в настоящия случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, тъй като той се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка, е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. Позовава се на Определение на Съда на Е. от 24.03.2023 г. по дело С-30/22г. Подчертава се, че при изплащане на парично обезщетение за безработица на К., ще бъдат нарушени принципите на „всеобщност“ и „равнопоставеност“, и ще бъде нанесена щета на българското държавно обществено осигуряване.

В хода на производството е представено писмо от 25.03.2024 г. от дружеството „GRC Global River Cruises“ GmbH, видно от което С. К. работи в дружеството от 01.06.2014 г. на сезонни договори. През 2023 г. е работил от 16.03.2023 г. на длъжност „камериер“, като е осигурено настаняване и храна на пасажерския кораб.

Изискана е информация от ОДМВР - Варна за регистрирани пътувания на К. през границата на Република България за периода от 16.03.2019 г. до 23.11.2023г. Видно от приета справка рег. № 328200-24250/04.10.2024г., за посочения период К. има регистрирани 21 излизания и 17 влизания в РБ.

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Решението на директора на ТП на НОИ – Варна е съобщено на жалбоподателя чрез ССЕВ на 03.04.2024г., а жалбата до съда е депозирана чрез органа на 11.04.2024г. Същата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното Решение № 2153-03-46/28.03.2024г. на директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-6128-3/06.02.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, са постановени от материално и териториално компетентни органи, съгласно чл.117, ал.1, т.2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ. чл.54ж ал.1 КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл.117, ал.3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 АПК, вкл. фактически и правни основания за издаването му. При тези данни, съдът приема, че липсват отменителни основания по чл.146, т. 1 и т. 2 АПК, а и такива не се релевират от жалбоподателя.

Съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Конфедерация Швейцария. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвиденият в чл. 117, ал. 3 КСО едномесечен срок за произнасяне на директора на ТП на НОИ. В този смисъл, липсват отменителни основания и по чл. 146, т. 3 АПК.

Между страните по делото няма формиран спор по фактите. Не е спорно, че С. К. е гражданин на Република България, престирал е труд на пасажерски кораб и не е пребивавал на територията на Швейцария. След приключване на трудовия договор се е връщал в Република България. Административният орган не оспорва подадената декларация по чл. 65, § 2 от Регламент № 833/2004 г., респективно не оспорва постоянния и настоящия адрес на К. – Република България, [населено място], [жк], вх. 8, ет. 11, ап. 29, както и че жалбоподателят не е имал адрес на пребиваване в друга държава, различен от специфичното му място на работа на круизен кораб.

Спорът е правен и се свежда до въпросът приложима ли е нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване, т.е да се определи компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Конфедерация Швейцария, която според органа е и държавата по пребиваване на К..

Република България, като държава-членка на Европейския съюз, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията. Общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, са определени от разпоредбите на Е.. Относимите към настоящия спор общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Относимо към спора в случая е приетото на 31.03.2012 г. Решение № 1/2012 на Съвместния комитет Е. – Швейцария, с което е актуализирано Приложение II "Координация на системите за социална сигурност" към Споразумението между Европейската общност и нейните държави–членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора. От 01.04.2012 г. държавите–членки прилагат с Конфедерация Швейцария Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" чл. 11, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е посочено, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от общото правило, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 определя, че: "Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено".

Предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на последната си дейност, като зает или самостоятелно зает, гражданинът да е пребивавал в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинен. От съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Компетентна държава-членка е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. Легалната дефиниция на понятието "пребиваване", дадена в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, който определя, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к"). Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Правилото на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите, по които се определя пребиваването: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Съгласно т. 29 от решение от 25.02.1999 по дело С-90/97 на Съда на Е. държавата-членка по пребиваване е "държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси", като ".. в този смисъл следва да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът, че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от тези обстоятелства. "

Доказателствените източници, събрани в съдебното производство, сочат за десетгодишна сезонна работа на К., на длъжност „камериер“ с работодател, който е със седалище в Конфедерация Швейцария. Тази дейност той осъществява въз основа на сключен договор през 2017 г., като ежегодно след приключване на всеки плавателния сезон К. се връща в България - неговата държава по произход. В България е неговото семейство и жилище, като той няма такова в Швейцария, тъй като пребивава /живее/ на плавателния съд, на който работи. Трудовата му заетост е всяка година, считано от 2014 г., но има сезонен характер - плавателния сезон. Съгласно т. 4. 2. от част ІІІ на Практическия наръчник относно приложимо законодателство, изготвен на основание чл. 76 от Регламент № 883/2004 г., за да бъде един работник сезонен, е необходимо същият временно да престоява в държавата-членка на заетост, като намерението му е да се завърне в държавата на произход. Именно такъв е и настоящия случай, К. временно престоява в държавата-членка на заетост – Конфедерация Швейцария, но няма намерение да живее там постоянно, тъй като ежегодно след приключване плавателния сезон се връща в България /неговата държава по произход/. Освен това съгласно чл. 5 от сезонния му договор К. е отговорен за заплащане на всички данъци в страната на пребиваване на служителя, а работодателят е отговорен само за данък при източника, дължим и платим в Швейцария. Изложените различни по вид и характер обстоятелства навеждат на заключение, че държавата по произход на К. е и държава на неговото пребиваване.

В случая няма никакви събрани данни жалбоподателят да има адресна регистрация в Швейцария, нито изобщо да е пребивавал там, а и този въпрос не е спорен между страните. От декларацията на жалбоподателя относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., която не е оспорена от административния орган, е видно, че след приключване на трудовото му правоотношение (винаги уговаряно като срочно) той се е прибирал в България. Трудовата дейност, изпълнявана от жалбоподателя, също е със сезонен характер, видно от потвърдени периоди на заетост и от приложения договор с „GRC Global River Cruises“ GmbH.

Предвид специфичното място на работа, борда на круизен кораб и предвид липсата на всякакви данни за някаква уседналост на жалбоподателя в държавата му по заетост, в административното производство е следвало да бъдат изследвани елементите на пребиваването по см. на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Съгласно правото на Е., може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Установените в хода на производството факти недвусмислено сочат, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в България. Майката на жалбоподателя също трайно пребивава в България и видно от приложената справка от Национална база данни „Население“ на ГД „ГРАО“ двамата живеят на един адрес. Именно връзката със семейството му и ангажимента му като син да му осигури материална и морална подкрепа на майка си, обяснява полагането на труд в чужбина по установеното правоотношение, с оглед по-високата материална обезпеченост и сигурност. Трайната и непрекъсната връзка с родината му се установява и от данните за многократно влизане в Република България.

Съществен момент при преценка на релевантните критерии за определяне на държавата по пребиваване е специфичният характер на работата на жалбоподателя в Швейцария. Жалбоподателят реално не е пребивавал в Швейцария при престиране на работната си сила, а е полагал труд на круизни речни кораби. Връзката му с Швейцария е по – скоро чисто административна, и се обуславя от седалището на работодателя му „GRC Global River Cruises“ GmbH. Самото естество и специфичните характеристики на осъществяваната дейност от жалбоподателя, полагане на временен труд на круизен кораб, срочния характер на всеки негов трудов договор, липсата на всякаква друга връзка с държавата по заетост, несъмнено изискват задълбочена преценка на елементите на пребиваването по см. на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

От всички данни по делото по несъмнен начин се установява, че причините за срочните трудови договори на жалбоподателя с швейцарската компания, извършваща търговска дейност чрез круизни кораби, са изцяло икономически. Същевременно жалбоподателят никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си. Видно от доказателствата по делото, след изтичането на срока на трудовите договори, същият периодично се е завръщал на територията на страната и е пребивавал на постоянния си адрес в [населено място]. След като жалбоподателят няма установено жилище, домакинство в друга държава, различна от България и никога не е живял на територията на държавата по заетост, специфичното му място му на работа, борда на круизния кораб, не е достатъчно за определяне на държавата по заетост и като държава на пребиваване. Ето защо съдът приема за неправилен извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по пребиваване по време на последната заетост на К..

В тази връзка, неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на СЕС от 24 март 2023г. по Дело C-30/22, с оглед безспорните факти по делото, че жалбоподателят не е възнамерявал трайно да се установява в друга държава и се е завръщал на територията на Република България след изтичането на сезонния си договор.

Затова при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага категоричният извод, че противно на приетото от административния орган, център на жизнените интересите на жалбоподателя е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на С. К., следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. Твърденията за липса на принос към българските фондове и за желание да се възползва от бюджета на ДОО са ирелевантни, доколкото К. е удостоверил осигурителен стаж за безработица във швейцарски осигурителен фонд, а чл. 54а, ал. 2, т. 4 от КСО приравнява напълно осигурителния й стаж по законодателството на Конфедерация Швейцария на основание Регламент (ЕО) № 883/2004.

Ето защо съдът намира, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ - [населено място] е постановено при неправилно приложение на материалния закон, което обосновава отменителното основание по чл. 146, т. 4 от АПК.

При този изход на делото, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно. Жалбоподателят претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лв., плащането на което е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 25.03.2024 г. Ответникът е направил възражение за прекомерност съгл. чл.78 от ГПК. Съгласно на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване е 500 лева. Ползвайки за аналог регламентацията на Наредба № 1/2004 г., както и отчитайки отсъствието на фактическа или правна сложност на делото, справедливата пазарна цена на предоставена правна услуга от адв. Д. е 500 лв. На жалбоподателя следва да се присъдят сторените разноски в размер на 500,00 лв. - платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-46/28.03.2024г. на директора на ТП на НОИ – [населено място], с което на основание чл.117, ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК, е отхвърлена жалбата му срещу разпореждане [номер]-00-6128-3/06.02.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП–Варна на НОИ.

ВРЪЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Варна за ново произнасяне по заявление от С. И. К., с вх. № № 302-7109/27.11.2023г., съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на С. И. К., [ЕГН], сумата от 500,00 ( петстотин) лева, представляваща разноски по делото.

Решението, на основание чл. 119 от КСО, не подлежи на обжалване.