№ 83
гр. Велико Търново, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:МАЯ НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20254000500052 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по подадена въззивна жалба от Д. Х. Г. против Решение № 3/
02.01.2025 г. по гр.д. № 927/ 2024 г. по описа на ВТОС, с което съдът е отхвърлил
предявения от нея иск против РС – Елена за присъждане на обезщетение в размер на
25 500 лв., ведно със законната лихва върху него от 04.12.2023 г. до окончателното
изплащане, за неимуществени вреди, претърпени от разглеждане на гр.д. № 242/ 2023
г. по описа на ЕРС извън разумния срок. Жалбоподателят счита решението за
недопустимо, като извежда доводи от задължителното участие в производството на
прокурор и сочи, че в случая Прокуратурата на РБ не е била конституирана като
контролираща страна с нарочен акт на съда. Излага съображения и за неправилност на
обжалваното решение – постановилият го съдия следвало да се отведе от разглеждане
на спора предвид предмета му и обстоятелството, че вече се е ангажирал със
становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален
закон, което не позволявало да бъде считан за безпристрастен; съдът дал неправилна
квалификация на предявения иск – вместо по чл.2б, ал.3 ЗОДОВ – по чл.2б, ал.1
ЗОДОВ; не дал правилни указания на страните за разпределената им доказателствена
тежест; не обсъдил всички доводи на ищеца и относимите към тях доказателства.
Моли решението да бъде обезсилено и делото върнато за ново разглеждане или да
бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен.
1
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна РС – Елена е депозирала отговор
със становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува
първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на
изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е
процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният
съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. В ГПК
не е дадено легално определение за нищожност на съдебното решение и съдържанието
на понятието се извлича по тълкувателен път. Правната теория и съдебна практика
приемат, че нищожно е това решение на съда, което не дава възможност да бъде
припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление, а
такова липсва, когато решението е постановено от незаконен състав или извън
пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за
наличие на волеизявление, защото такова не е изразено в писмена форма, липсват
подпис или подписи на съдебния състав, съдържанието му не позволява
волеизявлението да се извлече дори при тълкуване. В случая атакуваното решение е
изготвено в писмена форма, подписано е и е разбираемо и е постановено от законен
състав. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
При съобразяване на нормата на чл.26, ал.3 ГПК вр. чл.10, ал.1 ЗОДОВ
първоинстанционният съд е осигурил участието в производството по спора на
прокурор от състава на съответната на съда по рода си прокуратура – ОП – Велико
Търново, който действа в обществен интерес като представител на единната и
централизирана Прокуратура. Последната не е контролираща страна, както неправилно
счита жалбоподателят /такава фигура не е предвидена в действащия ГПК/. ВТОС не се
е произнесъл по непредявен иск – той е разгледал спора, с който е сезиран, като
дадената от него правна квалификация на спорното право е правилна, с оглед
наведените от ищеца твърдения и заявения от него петитум. Разглеждането на спора от
съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК
представлява процесуално нарушение, което може да засегне само правилността на
постановения акт, но не се отразява на валидността му и допустимостта му. Този извод
е следствие от правомощията на въззивния съд като инстанция по същество,
формираща решението си по правния спор след самостоятелна преценка на всички
събрани по делото доказателства и при съобразяване доводите и възраженията на
страните. След като даде собствено разрешение на материалноправния спор въз основа
на ангажираните доказателства, въззивният съд само го съпоставя с това на първата
инстанция и съответно потвърждава, изменя или отменя акта му. В този смисъл е
Решение №202/07.04.2020 г. по дело № 2832/2018 г. на IV г.о. на ВКС. Постановилия
2
решението съдия от състав на ВТОС е избран при спазване на принципа за случайно
разпределение на делата и твърденията на ищеца, че той вече се е ангажирал със
становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален,
което подлага на съмнение неговата безпристрастност, не почива на обективни данни
/поначало не са изложени обстоятелства, обусловили извода на жалбоподателя/.
Съдията-докладчик е заел становище по същество на спора единствено в крайния си
акт.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:
Релевантните за спора факти са следните: На 21.07.2023 г. Д. Х. Г. е депозирала
пред РС Елена искова молба против „Енергоразпределение Север“ АД, по която е
образувано гр.д. № № 242/ 2023 г. по описа на съда. В деня на образуване на делото и
двамата съдии от персоналния състав на РС – Елена са се самоотстранили от
разглеждане на иска по изложени в постановените от тях определения съображения и е
разпоредено изпращане на делото на ВТОС за процедура по чл.23 ГПК за определяне
на друг, равен по степен съд. На същата дата делото е изпратено на ВТОС. По
образуваното в.ч.гр.д. № 577/ 26.07.2023 г. е постановено делото да бъде разгледано от
РС – Велико Търново. На 03.08.2023 г. пред ВТРС е образувано гр.д. № 2252/ 2023 г.,
към което са присъединени по чл.213 ГПК и гр. д. № 2935/ 2023 г. и гр. д. № 2959/
2023 г. по описа на ВТРС. По делото са проведени пет открити съдебни заседания,
като всяко отлагане е по искане на процесуалния представител на ищеца, обосновал се
с невъзможност да се яви пред съда или с във връзка с искане по доказателствата и за
замяна на допуснати доказателства с други. Делото е обявено за решаване на
18.03.2024 г. и е постановено Решение № 670/ 17.04.2024 г. Същото е обжалвано, като
жалбата е администрирана веднага и след изправянето на констатираните от съда
нередовности и размяната й с насрещната страна делото е изпратено на ВТОС. Пред
въззивния съд е образувано в.гр.д. № 430/ 20.05.2024 г., приключило с Решение № 400/
15.07.2024 г., което е обжалвано пред ВКС и към датата на приключване на устните
състезания по настоящото дело произнасяне на ВКС не е налице. Общо цялото исково
производство към настоящия момент е с продължителност от 1 г. и 9 месеца.
При така изяснената фактическа обстановка настоящата инстанция изцяло
споделя формирания от ВТОС извод за неоснователност на предявения от Д. Х. Г. иск
с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за осъждане на РС – Елена да й заплати
обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото й по чл.6 § 1 от
КЗПЧОС за разглеждане на гр.д. № 242/2023 г. в разумен срок. На основание чл.272
ГПК ВТАС препраща към изложените в обжалваното решение мотиви.
Правото на обезщетение по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е обусловено от установяване на
действия или бездействия от длъжностни лица на правосъден орган или органи,
3
довели до забавяне развитието на съдопроизводството по конкретен спор и
неприключването му в рамките на срок, който обективно, според конкретните
обстоятелства на случая, и в съответствие с утвърдените стандарти на правовата
държава и в практиката на ЕСПЧ може да бъде приет за разумен. Отговорността по
ЗОДОВ е на Държавата, която е длъжна да гарантира, че нейните органи и служители
действат законосъобразно и добросъвестно, но в производството по този закон като
страна по материалното правоотношение тя се представлява от процесуални
субституенти. Съгласно чл.7, ал.1 ЗОДОВ по иск по чл.2б ЗОДОВ Държавата се
представлява от съответния съд или съдилища, които по твърдения на ищеца са
нарушили правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В
настоящия казус ищцата Г. е претендирала обезщетение за вреди по висящо
производство, като исковата й претенция е насочена само срещу РС – Елена, който е
един от съдилищата – първият по веригата, участвали в разглеждането на гр.д. №
242/2023 г. по предявения от нея срещу иск. /На ВТАС е служебно известно, че Г. чрез
процесуалния си представител К. Т. е предявила искове по чл.2б ЗОДОВ и срещу
останалите съдилища, участвали в разглеждането на гр.д. № 242/2023 г. – ВТРС и
ВТОС/. Затова съдът дължи преценка дали конкретният ответник е допуснал
нарушение на правото на ищеца по чл.6 § 1 от КЗПЧОС. Отговорността на Държавата
не би могла да бъде ангажирана, ако нейният субституент, срещу когото е предявен
искът, не участва в причинно-следствения процес и няма принос за евентуалното
бавно правосъдие. Следва да се държи сметка както за принципите на деликтната
отговорност, така и за целта на закона, която е не само пострадалото лице да бъде
обезщетено за причинените му вреди, но и конкретният допуснал нарушение орган на
съдебна власт да бъде дисциплиниран и да предприеме необходимите мерки за
подобряване на дейността си по предоставяне на правосъдни услуги. Санкцията срещу
конкретния съд е част от моралното удовлетворение за пострадалия. Ако бавното
правосъдие е следствие от дейността на няколко съдилища, доколкото те носят
солидарна отговорност, искът може да бъде предявен и само срещу един от
деликвентите за обезщетяване на всички претърпени вреди.
По делото е безспорно установено, че гр.д. № 242/2023 г., образувано пред РС –
Елена, е било висящо пред този съд един ден, при което е очевидно, че не е налице
никакво забавяне на разглеждането на предявения от Г. иск и съответно липсва
противоправно поведение на съдии и/ или длъжностни лица, в причинно-следствена
връзка с което тя да е претърпяла евентуални вреди. Дори и при проследяване на
цялостното производство от образуването му до приключването му пред двете
инстанции – ВТРС и ВТОС, не би могъл да се формира извод за бавно правосъдие, а
напротив – спорът е разгледан с максимална бързина, като продължителността на
производството пред ВТРС се дължи единствено на процесуалното поведение на
процесуалния представител на ищцата – нейният син К. Т.. С оглед изложеното,
4
претенцията на Г. за заплащане на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена. Решението на ВТОС в същия смисъл е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно чл.2б, ал.3 ЗОДОВ
предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за
предявяване на иск и след приключване на производството, когато може да се извърши
преценка дали то като цяло, глобално – от предявяване на иска до постановяване на
крайния акт – се е развило в разумен срок съобразно предмета на спора, правната и
фактическа сложност на делото, процесуалните действия на страните и съда,
процесуалните срокове, броя на съдебните заседания, на инстанциите и пр. Ако
ищцата счита, че цялото производство по гр. д. № 242/ 2023 г. по описа на РС – Елена
е продължило неразумно дълго и е накърнило правата й по чл.6 § 1 от КЗПЧОС, тя
разполага с предвидено от закона средство за защита при спазване на установената в
закона административна процедура.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3/ 02.01.2025 г. по гр.д. № 927/ 2024 г. по описа
на ВТОС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считан от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5