Р Е Ш Е Н И Е
град София, 13.08.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №4399 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №555575 от
06.12.2018г., постановено по гр.дело №10016/2017г. по описа на СРС, Г.О., 59-ти
състав, е признато за установено на
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.266,
ал.1 от ЗЗД,
че „А.Д.Т.” ЕООД дължи на „Т.А.” ЕООД сумата
от 8498 лв., ведно със
законна лихва за периода от
27.11.2015г. до изплащане на вземането, съгласно
издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК от
22.11.2016г. по ч.гр.д. №73520/2015г. по описа на СРС,
Г.О., 59-ти състав. Със съдебното решение
е осъден „А.Д.Т.” ЕООД да заплати на „Т.А.” ЕООД на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 2150.85 лв., представляваща направени по делото
разноски, както следва - 950 лв., адвокатски хонорар, 172 лв., държавна такса и банков превод, 402 лв., депозит за
съдебно-счетоводна експертиза
и банков превод, пощенски разходи в размер на 1.85 лв. и разноски
по заповедното производство в размер на 625 лв..
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - „А.Д.Т.” ЕООД, с която се обжалва изцяло решението
на СРС като се излагат доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност обжалвания съдебен акт като постановен в противоречие на
материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обосновал неправилен извод
за валидно възникнало облигационно правоотношение между страните на основание
сключен между тях договор, съгласно който ответникът като възложител е възложил
на ищеца като изпълнител, който е приел да извърши видове СМР срещу задължение
на възложителя да заплати извършените видове дейности. Излага се, че
представените по делото фактури не представляват годни доказателства за
възникналото облигационно правоотношение между страните, тъй като не са
подписани от законен представител на „А.Д.Т.” ЕООД или от надлежно упълномощено
от него лице и като частни свидетелстващи документи нямат обвързваща за съда доказателствена сила. Твърди се, че издадените фактури не
могат да служат като доказателство за съществуването на валиден договор между
страните с предмет извършване от изпълнителя на услуги с багер срещу поето
задължение от възложителя да заплати уговорено възнаграждение за извършената
работа. Поддържа се, че първостепенният съд в нарушение на разпоредбата на
чл.164 от ГПК е допуснал на ищеца свидетели, чиито показания са недопустими, а
алтернативно в случай, че съда прецени, че свидетелските показания са
допустими, от тях не се установява извършване на съответните работи, за които
се претендира заплащане на възнаграждение. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение №555575 от
06.12.2018г., постановено по гр.дело №10016/2017г. по описа на СРС, Г.О., 59-ти
състав, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани.
Въззиваемата страна - „Т.А.” ЕООД, чрез адв.
Ив.Т., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за
спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за
ангажиране на отговорността на въззивника. Твърди се, че наведените от
въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и като
такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са
от „Т.А.” ЕООД срещу „А.Д.Т.” ЕООД при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422 във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.288 от ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай по делото не
е спорно обстоятелството и се установява от събраните по делото доказателства,
че за процесните искови суми, предмет на предявените установителни искове, е издадена на 22.11.2016г. заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №73520/2015г. по описа на СРС, Г.О., 59-ти състав, като в срока по чл.414 от ГПК въззивника-ответник
- „А.Д.Т.” ЕООД е подал възражение за недължимост на
исковите суми.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по
същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от „Т.А.” ЕООД срещу „А.Д.Т.” ЕООД при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.288 от ТЗ във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за основателност
на предявените установителни искове с правно основание чл.422
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.288 от ТЗ във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД, като
на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави и следното:
В случая спорен е въпроса налице ли е валидно облигационно правоотношение между страните,
възникнало на основание сключен
между тях договор за СМР – извършване
на дейности с багер, съответно
по издадените от въззиваемия
- „Т.А.” ЕООД процесни фактури дължимо ли е плащане
по тях от страна на въззивника -
„А.Д.Т.” ЕООД. Правилно
е преценено от първостепенния
съд при съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и прието като неоспорено
заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
че между страните е бил сключен
валиден договор за изработка, с предмет извършване от изпълнителя - „Т.А.”
ЕООД на видове СМР, изразяващи се в дейности, свързани с работа с багер, срещу заплащане
от възложителя - „В.” ЕООД на уговорено възнаграждение. В случая сделката между страните има характер на
търговска, тъй като е сключена между търговци и е свързана с упражняваното от
тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки няма изрична правна
регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на чл.288 от ТЗ се уреждат
от гражданското законодателство и по-конкретно от чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266,
ал.1 от ЗЗД възнаграждението може
да се претендира поначало, освен ако не е уговорено друго, след като работата бъде приета
от възложителя. Следователно
от приемането на извършената
работа възниква задължението
за поръчващия - в случая възложителя,
за заплащане на договореното
възнаграждение на изпълнителя.
В този смисъл следва да се приеме, че изискуемостта
на вземането на изпълнителя
за възнаграждение е обусловено
от приемане на работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането
на извършената работа обхваща
два момента: 1/ фактическото получаване
на конкретно изработеното от поръчващия
и 2/ признанието, че изработеното
съответства на поръчаното.
В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на поръчващия, че счита работата съобразена с договора
/т.е. приемането не е само фактическо,
но и правно действие/. Съдът
счита, че по делото е установено, че ищецът - „Т.А.” ЕООД като изпълнител, е извършил след възлагане от страна на
ответника - „А.Д.Т.” ЕООД като възложител, услуги по работа с багер. В тази насока са ангажираните по делото гласни доказателства, като фактите и обстоятелствата, които се установяват от показанията на разпитаните свидетели - С.И.и Д.Д.,
досежно реалността на изпълнената от ищеца работа, не попадат в ограниченията, визирани в нормата на чл.164 от ГПК по отношение на които законът
не допуска свидетелски показания, предвид
на което неоснователно е релевираното във въззивата жалба
възражение за недопустимост
на събраните гласни доказателства. На следващо място съдът намира
да посочи, че показанията
на разпитаните свидетели - С.И.и
Д.Д., които са служители на
дружеството-ищец, следва да
бъдат ценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК и правилно са били кредитирани от първостепенния съд като дадени
в резултат на техни преки и непосредствени
впечатления, логично последователни са, не са противоречиви,
а напротив –взаимно допълващи се. На следващо мято въззивният съд счита, че от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че изпълнената
от изпълнителя работа е приета
от страна на възложителя без възражения.
От приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което настоящият състав кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че издадените процесни фактури са редовно
и своевременно осчетоводени от въззивника-ответник,
като разход, включени са в дневника за покупките по ЗДДС за съответните
данъчни периоди. В тази връзка се навежда не само на извода за липса
на противопоставяне от страна на търговеца
след узнаването за извършените
от негово име действия, но
и за потвърждаването им с конклудентни
действия. Следователно неоснователно
се явява възражението на въззивника-ответник, че издадените
фактури не могат да служат като доказателство за приемане на извършените от изпълнителя услуги. Настоящият
въззивен състав счита, че установеното в хода на производството
обстоятелство за счетоводното
записване на издадените от ищеца процесни фактури с получател ответника, който е включил стойността на доставките в
дневника за покупките през съответните периоди, по същество е признание на задължението
и доказва съществуването му (в този смисъл
решения по чл.290 ГПК на ВКС на РБ по т. дело
№416/2010г., ТК, І Т.О.; т. дело №593/2009г., ТК, ІІ Т.О.; т.дело № 588/2009г.
на ТК, ІІ Т.О.). Следователно
се налага извода, че фактически въззивникът-ответник
с конклудентни действия е приел
извършената от издателя на фактурите
- въззивник-ищец работа и се е задължил
с плащането на цената по тях. Предвид изложеното
решаващият състав приема,
че за въззивника - ответник е възникнало задължението да
заплати уговореното възнаграждение
в размер на сумите по издадените
процесни фактури. В производството по делото пред
първата инстанция не са ангажирани доказателства при доказателствена тежест за
въззивника за изпълнение на поетото от него задължение да заплати договореното възнаграждение
на изпълнителя. При липсата на доказателства за заплащане на
уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките за ангажиране
на договорната отговорност
на възложителя за изпълнение
на задължението му по чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД по сключения неформален устен договор за услуги с предмет извършване
на дейност свързани с работи с багер, обективирани в издадените процесни
фактури. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия
правен извод и е уважил така предявения иск е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да
бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ищец
разноски в размер на 950.00 лв., съгласно
приложен договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №555575 от 06.12.2018г., постановено по гр.дело №10016/2017г. по
описа на СРС, Г.О., 59-ти състав.
ОСЪЖДА „А.Д.Т.”
ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „Т.А.” ЕООД, с ЕИК *******, с
адрес за призоваване: град Шумен, ул.”*******; на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 950.00 лв. /деветстотин и петдесет лева/, сторени разноски за
адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./