Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 24.04.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав
Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 16462 по
описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 22.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 49779/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ГО, 119 състав, С.Д.А. /ЕГН **********/ е осъден да заплати на "ДЗИ-
О.З." ЕАД- гр. София /ЕИК ********/ на основание чл.213 КЗ /отм./ сумата 2 304.43
лв., ведно със законната лихва от 19.08.2015 г. /дата на
подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, и на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 1 424.80 лв.- разноски по делото, а също и да заплати по
сметка на СРС сумата 200 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от С.Д.А. /ответник
по делото/- чрез назначения особен представител по чл.47 ГПК, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение,
с искане да бъде постановена отмяната му и за бъде постановено решение за
отхвърляне на иска.
Въззиваемата
страна "ДЗИ- О.З." ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.1 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е неправилно
и следва да бъде отменено.
Предявеният от „ДЗИ- О.З.“ АД- гр. София
регресен иск по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ е неоснователен
и недоказан и следва да бъде отхвърлен по следните съображения:
Регресното право на застрахователя по имуществена застраховка
„каско” възниква в момента, в който е удовлетворил застрахования и оттогава
вземането му става изискуемо. В случая регресното право на ищеца- застраховател
по имуществена застраховка „каско”, е упражнено срещу делинквента, поради
липсата на сключена относно управлявания от него процесен автомобил застраховка
„гражданска отговорност“.
Встъпването в правата на увреден от страна на
застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за
имуществено застраховане задължения, срещу делинквента /чл.213, ал.1 КЗ /отм.//
е обусловено от осъществяването на следните релевантни факти и обстоятелства:
наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането
по него на обезщетение за настъпили вреди, както и направени от застрахователя
разноски за определяне размера на застрахователното обезщетение; възникнали
права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 ЗЗД,
т.е. вредите да са причинени от делинквента, с негово виновно и противоправно
поведение; и липса на валиден договор за застраховка "гражданска
отговорност" с предмет управлявания от делинквента автомобил към момента
на настъпване на ПТП.
В случая осъществяването на правопораждащите деликтната
отговорност факти не е установено по безспорен начин по делото, което
обосновава извод за недоказаност на иска по основание.
Въз основа на представения от ищеца двустранен констативен
протокол за ПТП от 12.12.2014 г., който е оспорен от ответника, не могат
да бъдат установени участието на ответника в описаното в него ПТП, механизма на
ПТП и наличието на причинно- следствена връзка между него и настъпилите за
застрахованото при ищеца лице вреди. Съставеният по реда на чл.123, ал.1, т.3, б."б" ЗДвП двустранен констативен протокол- като частен свидетелстващ документ
се ползва само с формална доказателствена сила и предвид оспорването му от
ответника, неучаствал в съставянето му, не може да му бъде противопоставен. Частният
свидетелстващ документ не се ползва с никаква доказателствена сила, ако с него
издателят му удостоверява изгодни за себе си факти и не може да се
противопостави на страната, която не го е подписала, като в случая процесният
протокол представлява само извънсъдебно писмено твърдение, което няма
доказателствена сила- чл.180 ГПК. Този извод се налага при съобразяване на
приетото по делото като неоспорено от страните експертно заключение на вещото
лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- графическа
експертиза, възприето от въззивния съд като компетентно и обективно дадено,
според което текстът на протокола не е написан от ответника А. /в какъвто
смисъл са и свидетелските показания на Г. Ш./ и подписът за „водач на МПС А“ не
е положен от него.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 16462/ 2018 г.-
СГС, ГК, ІV- Б с-в
За разлика от протокола за ПТП, съставен по
реда на Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и
реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране
между МВР, КФН и Информационния център към ГФ, от длъжностно лице в кръга на
службата му- служител на МВР, след посещение на място в деня на инцидента, при
който актосъставителят лично установява фактите на база извършен оглед и
професионална преценка на ситуацията, който се ползва с материална доказателствена
сила- съобразно чл.179, ал.1 ГПК, тъй като обхваща лично възприети от
длъжностното лице факти, отразени в обстоятелствената му част, двустранният констативен протокол по чл.123, ал.1, т.3, б."б" ЗДвП и чл.5, ал.1 от цитираната
наредба не се ползва с материална
доказателствена сила,
поради което и при оспорването и оборването му, както е в настоящия случай,
доказателствената му стойност отпада изцяло. В първия случай, макар
длъжностното лице да не е присъствало при самото настъпване на ПТП, което е
практически невъзможно, то е възприело лично фактическата обстановка- такава,
каквато е била непосредствено след настъпване на ПТП, като е снело
самоличността на участвалите в ПТП водачи /въз основа на предоставени му
документи за самоличност/ и е отразило данните за предоставените му относно
автомобилите и наличните застраховки документи, поради което и в тази си част протоколът
за ПТП представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл.179,
ал.1 ГПК. Във втория случай, предвид съставянето на двустранния констативен
протокол от двамата участващи в ПТП водачи, между които е налице съгласие относно обстоятелствата, свързани с произшествието, които
следва да попълнят своите данни в него и съвместно да уведомят съответната служба
за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл.123,
ал.1, т.3, б."б" ЗДвП/, а не от длъжностно лице в кръга на службата
му /полицейски служител/, при оспорването му и доказването на това оспорване,
доказателствената му сила отпада. Поради това и не могат да бъдат възприети
като достоверни съдържащите се в приложения протокол отбелязвания за
предоставянето на лични документи и полица „ГО“ от страна на С.А., за когото е
безспорно установено по делото, че не е подписал процесния протокол за
ПТП.
Не представляват годни за установяване на
противното доказателства свидетелските показания на Г. Ш., участвала в
процесното ПТП като водач на увредения лек автомобил „Опел Астра“, тъй като не
съдържат никакви ясни, точни и безпротиворечиви сведения относно участието на
ответника А. в процесното ПТП. Според дадените от св. Г. Ш. показания другият участвал
в процесното ПТП автомобил бил таксиметров, управляван от мъж. Всички данни в
двустранния протокол били попълнени от брокера на фирмата, в която работела,
тъй като колата била служебна. Брокерът попълнил протокола „по нейни данни“, като
тя и другият водач били заедно, но той не казал нищо. Няма спомен дали при
попълването на протокола другият шофьор е дал документ за самоличност, не помни
и дали е дошла полиция на мястото на ПТП.
Такава доказателствена стойност няма и
приетото по делото като неоспорено от страните заключение на авто- техническата
експертиза, което е производно доказателство, основаващо се на отразения в
оспорения протокол механизъм на ПТП, който не е установен от ищеца с други
допустими от ГПК доказателствени средства.Обстоятелствата, при които е
настъпило процесното ПТП, механизмът на ПТП и участието на ответника С.А. в
него не са установени в хода на делото чрез допустимите по ГПК доказателствени
средства /включая гласни доказателства/. Не са установени елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно: противоправно
поведение именно на ответника С.А., настъпване на вреда за застрахованото лице
и причинна връзка между деянието на А. и вредата. Вината- съобразно чл.45, ал.2 ЗЗД, се предполага до доказване на противното, но обективните признаци на
деянието, както и авторството му, следва да бъдат доказани. За да бъде
ангажирана отговорността по чл.45 ЗЗД, е необходимо да бъде установено, че
увреждането е причинено виновно и е налице противоправно поведение, което да е
в причинна връзка с вредоносния резултат. В случая визираните в нормата на
чл.45, ал.1 ЗЗД предпоставки, обосноваващи извод за възникване на задължение за
С.А. към собственика на лекия автомобил “Опел Астра” да поправи причинени от
него виновно вреди, не са налице и тъй като не се установява да е възникнала деликтната
отговорност на ответника- като причинител на процесното ПТП, предявеният от „ДЗИ- О.З.” АД регресен иск по чл.213, ал.1 КЗ
/отм./ като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен.
При тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете
съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното първоинстанционно решение,
което е неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено
решение за отхвърляне на регресния иск като неоснователен и недоказан.
Разноски за въззивното производство от въззивника,
представляван от особен представител по чл.47 ГПК, не са сторени, поради което
и такива с настоящото решение не следва да бъдат присъдени.
На основание чл.78, ал.6 ГПК въззиваемото дружество следва
да бъде осъдено да заплати по сметка на СГС сумата 46.09 лв.- държавна такса за
въззивното обжалване.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 22.06.2018
г., постановено по гр.д.№ 49779/ 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 119
състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
"ДЗИ- О.З." ЕАД- гр. София /ЕИК ********/ срещу С.Д.А. /ЕГН **********/
иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за присъждане
на сумата
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 16462/
2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
2 304.43 лв. /две хиляди триста и
четири лева и 43 ст./, претендирана като регресно обезщетение, заплатено по
имуществена застраховка „Каско" по щета № 44012 ********* за причинени на
лек автомобил „Опел Астра" с рег.№** ******от настъпило на 12.12.2014 г. в
гр. София пътнотранспортно произшествие, и ликвидационни разноски, ведно със
законната лихва от 19.08.2015 г. /дата на подаване на исковата молба/ до
окончателното й изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА "ДЗИ- О.З."
ЕАД- гр. София /ЕИК ********/ да заплати
по сметка на Софийски градски съд сумата
46.09 лв. /четиридесет
и шест лева и 09 ст./- държавна такса
за въззивното обжалване, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.