№ 5506
гр. София, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110159009 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „фирма“ ЕООД против Г. П. Н..
Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата от 102,01
лева (сто и два лева и 01 стотинка), представляваща главница по договор за паричен заем №
(номер)/11.07.2022 , ведно със законна лихва за период от 12.07.2022 г. до изплащане на
вземането, сумата 1,82 лева (един лев и 82 стотинки), представляваща договорна лихва за
период от 21.10.2021 г. до 07.11.2021 г., сумата 7,00 лева (седем лева), представляваща
мораторна лихва за период от 07.11.2021 г. до 11.07.2022 г, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 37739/2022г. на СРС, 35 с-в. Претендира присъждането на
разноски по делото.
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, е подал отговор на исковата молба, с която
оспорва предявените искове. Твърди, че в договора са налице неравноправни клаузи, за
което ответникът завел гр. д. № 72598/2021г. на СРС, 24 с-в. Поддържа, че с предявяването
на искове за отделните погасителни вноски ищецът се обогатява неоснователно. Твърди, че
е налице недействителност на целия договор.
Софийски районен съд, като прецени всички доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Като доказателство по делото е представен договор за заем№ (номер) от 02.06.2021г.,
сключен между ищеца и ответника, по силата на който кредиторът е предоставил на
ответника паричен заем, срещу задължението на Н. да върне заетата сума, при условията на
договора, както и погасителен план и общи условия.
1
Други доказателства от значение за предмета на спора, в предвидения в
процесуалния закон срокове, не са ангажирани.
При така установените факти съдът приема от правна страна следното:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти по
отношение на претенциите: възникнало облигационно отношение между страните; размер
на претендираните суми; че задължението за плащане е изискуемо и че ответникът е в
забава изпълнението на задълженията си.
От представените по делото доказателства се установява наличието на облигационно
правоотношение. Видно от договора между „фирма“ ЕООД и ответника, дружеството е
предоставило на Н. заем при посочените в договора условия. Положените в договора
подписи не са оспорени от ответника. Ето защо, съдът намира, че между ответника и
кредитора е възникнало валидно облигационно правоотношение.
Сключеният между ищеца и “фирма“ ЕООД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит, като съгласно чл. 9
от ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. №
5477/ 2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да
2
се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.
Както беше посочено, договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация
се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата
разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ответникът има
качество качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор, съдът намира, че при сключване на договора е спазена изискуемата се от
чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма на хартиен носител. Спазено е и изискването относно
минимално допустимия размер на шрифта. Това важи както за договора, така и за
приложените към него общи условия, като за извършването на това визуално сравнение не
са необходими специални знания по смисъла на чл.195, ал.1 ГПК.
Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-9 и т. 11, т.12 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит,
индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на
усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, както и информация за правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Договорът обаче не отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност - 14,18%. Липсва
посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
3
договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент
ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин -
чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Видно от приложения погасителен план в дължимата месечна вноска е включена
такса за експресно разглеждане и такса индивидуално предложение.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 14,18%,
като с това формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния
такъв, тъй като не включва таксата за експресно разглеждане и такса за индивидуално
кредитно предложение, които са част от вноската, което обстоятелство е изрично посочено в
погасителния план и които на практика се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, доколкото още с подписването на договора и изготвяне на
погасителния план, е било предвидено заплащането на тези такси и дори е определен размер
на месечната вноска с тях.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на тези
такси обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на таксите като несъмнен
разход действителният ГПР би бил значително завишен. Така потребителят е бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които следва да прави по обслужване на
заема.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
4
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия
договор. Ето защо, съдът намира, че договорът за паричен заем е нищожен на основание
чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК и същите следва да бъдат съобразени от страните по заемното
правоотношение, като ищецът дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита.
По делото се претендира десета неплатена вноска, която видно от погасителния план
включа единствено част от чистата стойност на кредита, като ответникът не представя
доказателства, че е заплатил същата, поради което предявеният иск следва да бъде уважен за
сумата от 102.01 лв. и отхвърлен за договорната, мораторната и законната лихва.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че ответницата е представила
доказателства за предявен иск за установяване нищожността на клаузите относно дължимите
такси, обсъдени по – горе. В случая съдът установява нищожност на целия договор за
кредит, поради това, че таксите не са включени в ГПР, а не обсъжда действителността на
отделните клаузи. Ето защо и настоящето дело не следва да бъде спирано до постановяване
на окончателен съдебен акт по гр. д. № 72598/2021г. на СРС, 24 с-в.
По разноските.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата от 483.22 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски,
както и сумата от 299.14 лв., представляваща направените в заповедното производство
разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника се дължи сумата от 11.94 лв.,
представляваща направените в настоящето производство разноски, съразмерно на уважената
част на исковете.
На основание чл. 38 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Т.
сумата от 23.87 лв., представляваща представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ в заповедното производство, съразмерно на
отхвърлената част на исковете.
5
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. П. Н., ЕГН **********, с адрес
(град), (адрес), че дължи на „фирма“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на
управление: (град), (адрес) по предявения иск с правно основание чл. 422 сумата от 102.01
лв., представляваща главница /десета вноска/ по договор за паричен заем № (номер) от
02.06.2021 г., сключен между „фирма" ЕООД и Г. П. Н., ведно със законна лихва от
12.07.2022 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 37739/2022г. на СРС, 35 с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 1,82 лв.,
представляваща договорна лихва за период от 21.10.2021 г. до 07.11.2021 г., както и за
сумата от 7,00 лв., представляваща мораторна лихва за период от 07.11.2021 г. до 11.07.2022
г., като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Г. П. Н., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), да заплати на „фирма“
ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 483.22 лв., представляваща направените по настоящето дело
разноски, както и сумата от 299.14 лв., представляваща направените по ч. гр. д. №
37739/2022г. разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град),
(адрес) да заплати на Г. П. Н., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес), на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 11.94 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски,
съразмерно на отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА „фирма“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град),
(адрес) да заплати адв. Д. Т. Т. – ХАК, с личен № (номер), на основание чл. 38 от ЗА и чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 23.87 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ в заповедното производство, съразмерно на отхвърлената част на
исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6