Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  София  18.10.2018 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                        РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

                       

при секретаря Сн. Апостолова, като разгледа докладваното от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 2577 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

            Въззивният съд е сезиран с жалба на С.С.И., подадена срещу решението на СРС, І Г.О., 25 състав, постановено на 16.11.2017 г. по гр. дело № 7881/2016 г., в частта, в която искът за заплащане на обезщетение за ползване на процесния имот е отхвърлен за периода 1.10.2009 г. - 17.03.2014 г.

            С.И. намира съдебния акт за незаконосъобразен, необоснован и постановен в противоречие със събраните доказателства по делото. В тази връзка се позовава на решенията по бракоразводното дело, с които жилището е било предоставено за ползване само и единствено на ответницата. Жалбоподателят сочи, че съдът не е обсъдил релевантни за делото доказателства, както и че безкритично и избирателно е дал вяра на показанията на свидетеля на другата страна, въпреки обстоятелството, че той е син на страните и заинтересуван от отхвърлянето на иска.

Насрещната страна - Р.Т.Г., счита въззивната жалба за неоснователна. Позовава си на постигната извънсъдебна спогодба между страните.

Пред СГС е прието споразумение между страните от 27.11.2017 г.

След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд прави следните изводи:

            Производството пред СРС е образувано по искова молба, предявена от С.С.И. срещу Р.Т.Г., с която е предявен иск за заплащане на сумата от 6 581.35 евро или левовата й равностойност (след допуснато на 30.01.2017 г. изменение размера на претенцията), представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 1, находящ се в гр. *********, за периода  10.07.2009 г. - 17.03.2014 г.

Ищецът твърди, че с ответницата притежават по 1/2 ид.ч. от вещното право на ползване на процесния недвижим имот, като след прекратяването на брака им жилището било предоставено от бракоразводния съд на Р.Г. и се ползвало само от нея. Неколкократно ищецът отправял нотариални покани до ответницата, като с последната визирана такава, връчена на 9.07.2008 г., я поканил да му заплаща обезщетение за ползване на припадащата се на И. 1/2 ид.ч. от безвъзмездното вещно право на ползване върху имота.

В срока по чл.131 ГПК Р.Г. не е депозирала отговор на исковата молба.

СРС е прекратил на основание чл.126, ал.1 от ГПК производството  в частта, в която се претендира обезщетение за периода 10.07.2009 г. – 30.09.2009 г. Отхвърлил е претенцията в останалата й част, квалифицирайки я по чл.31, ал.2 от ЗС, като е заключил, че страните са съсобственици на апартамента при равни дялове, но ползващият съсобственик не е създавал пречки за ползването на вещта, а напротив – С.И. е имал възможността да ползва имота през процесния период, но не е упражнил правата си.

По делото не се спори и се установява от нотариален акт № 26/29.12.1997 г., дело № 49378/1997 г., че С.С.И. и Р.Т. И.са дарили на децата си Т.С.И.и А.С.И. собственото си жилище, придобито по време на брака в режим на семейна имуществена общност, представляващо апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. „********, състоящо се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, като прехвърлителите са си запазили право на безвъзмездно ползване върху имота докато са живи - като семейство или поотделно.                                                                                                                           С влязло в сила на 4.01.2002 г. решение на СГС, Брачно отделение, постановено на 2.07.2001 г. по гр. дело № 32/2001 г., съдът е предоставил за ползване на Р. И.семейното жилище, находящо се в горепосочения апартамент, състоящо се от една стая вляво, с общо ползване на кухнята и сервизните помещения, като е зачел правата на пълнолетните деца от брака да ползват стаята вдясно.                                        По делото са приети няколко нотариални покани, като с такава от 7.07.2008 г., връчена на 9.07.2008 г., С.И. е уведомил Р.Г., че тъй като тя не освобождава и не му предава ползваното от нея жилище - апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. „********, следва да му заплаща обезщетение, като е посочил дължимата му се сума за минал период, както и я е поканил да му заплаща до 5-то число на текущия месец сума в размер на 250 евро.

Пред СРС е разпитан свидетелят А.И. – син на страните по делото. Същият твърди, че от около 2004 г. прави опит  да се свърже с баща си и да му даде ключ за процесния апартамент, за да го ползва. През 2005 г. на сватбата на сестрата на свидетеля баща му бил на балкона на кухнята на апартамента, когато А.И. му подал ключ от жилището и го оставил, като не знае дали баща му го е взел. Не можели след това да открият баща му, въпреки положените усилия. Пред съда свидетелят отново заявява готовност да връчи на С.И. ключ от апартамента, като сочи, че последният може да ползва хола. А.И. излага и че майка му, която е много трудно подвижна, ползва само едната спалня, с площ от около 12 кв.м, както и заедно с него – кухнята.

Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно, средният пазарен наем за ползването на 1/2 ид.ч. от имота за периода 10.07.2009 г. - 17.03.2014 г. възлиза на 12 872 лв.

От така изложеното въззивният съд прави извод, че решението на СРС е недопустимо.

В исковата молба изрично е посочено, че страните по делото притежават при равни квоти вещното право на ползване върху процесния имот. В този смисъл са и събраните по делото доказателства. При това положение правната квалификация на предявения иск е чл.59 от ЗС, а не чл.31, ал.2 от ЗС, доколкото втората от посочените разпоредби намира приложение само в отношенията между съсобственици. Първоинстанционният съд, обаче, не само е дал погрешна правна квалификация на иска, но и при отхвърлянето му  е изходил от погрешно възприетата от него фактическа обстановка за наличието на права на съсобственост на страните по отношение на имота, каквито права ищецът въобще не претендира да има.

Изложеното обуславя обезсилване на първоинстанционното решение на основание чл.270, ал.3, изр. трето от ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС, който да се произнесе по иска с правно основание чл.59 от ЗЗД.

Водим от горното, съдът

 

                                                                    Р  Е  Ш  И: 

 

 

ОБЕЗСИЛВА решението от 16.11.2017 г. на СРС, І Г.О., 25 състав, постановено по гр. дело № 7881 по описа за 2016 г., като недопустимо.

ВРЪЩА  делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.             2.