Р Е Ш Е Н И
Е
№55
гр.Шумен, 11 Март 2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публично съдебно заседание
на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. А. Карагьозян
2. Р.
Хаджииванова
при секретаря Ж. Дучева като разгледа докладваното от
съдия Маринов В.гр.дело №462 по описа за 2018 год. на ШОС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №952 от 31.10.2018г. по гр.д.№654/2018г.
Районен съд - гр.Шумен е признал за
установено в отношенията между страните, че М.И.В. с дължи на “Теленор
България”ЕАД-гр.С., сумата 125,47лв.,
представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги по договор от
28.07.2015г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда 02.03.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1964/03.11.2017
г. по ч.гр.д. № 3345 по описа за 2017 г. на Районен съд Шумен, отхвърлил е предявения иск от “Теленор
България”ЕАД-гр.С. срещу М.И.В. за осъждане на ответника да заплати на
търговското дружество сумата 257,26лв.,
представляваща начислена неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни
услуги от 28.07.2015г. за телефонен номер по СИМ карта ****840 и фактура от
15.11.2015г., като неоснователен, осъдил
е М.И.В. да заплати на “Теленор България”ЕАД-гр.С., сумата 117,39лв., представляваща цената на неплатени лизингови вноски,
дължими за устройство Smart Mini Blue
по договор за лизинг от 28.07.2015г., и е осъдил ответника да заплати на ищеца
направените разноски в производството в размер на 293,79лв. за държавна такса и адвокатски възнаграждения, както и
сумата 12,14 лв. – разноски в
заповедно производство по ч.гр.д. № 3345 по описа за 2017 г. на Районен съд
Шумен.
Недоволен от така постановеното решение останал ответника,
който, чрез назначеният си особен представител - адвокат С.С. от ШАК, обжалва
решението на районния съд в частта с която е осъден ответника да заплати на
ищеца сумата от 117,39лв. - цена на
неплатени лизингови вноски, дължими по договор за лизинг от 28.07.2015г., като сочи
доводи за недопустимост на решението, и моли съда да го обезсили в тази му част.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е
депозирала отговор на жалбата, в който излага, че решението е правилно и
законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна.
Предметът на правния спор се определя от ищеца с исковата молба, чрез обстоятелствената част и петитума на която се индивидуализират спорното материално право и вида на търсената съдебна защита. Последваща промяна в предмета на спора е допустима при спазване на предвидените в чл.214 от ГПК правила за изменение на иска. Изменението може да засяга основанието на иска или самото искане за защита или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно, но не и да води едновременно до промяна на основанието и на петитума на първоначално предявения иск.
С
депозираната пред първоинстанционния съд искова молба ищецът е предявил иск по
реда на чл.415, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на част от парично
вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК. Производството по чл.415, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК съставлява
продължение на развилото се пред Районен съд - Шумен заповедно производство по
ч.гр.д.№3345/2017 г., а предявяването на установителния иск е законова
последица от подаденото в срока по чл.414 от ГПК възражение на длъжника, с
което е оспорена дължимостта на отразеното в заповедта за изпълнение парично
вземане, или /както е в процесния казус/ с връчването на заповедта по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК. Предметът на спора е очертан с обстоятелствената част на
исковата молба, в която е посочено, че във връзка с облигационни отношения
между страните – договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги,
ответникът останал задължен за сумата 500,12лв., за която се предявява един установителен
иск с цена на иска 125,47лв.
- главница за неплатени далекосъобщителни услуги и два осъдителни иска за
сумата 257,26лв. - втори главен иск за неустойка по договор и 117,39лв. за
незаплатени лизингови вноски. Ищецът сочи, че сумата не е платена, с оглед на
което дружеството се е снабдило със Заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№
3345/2017г. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК,
чрез залепване на уведомление на постоянен и настоящ адрес. Длъжникът няма
регистриран трудов договор в НАП и заповедта не е могла да бъде връчена по
месторабота, поради което за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на
настоящите искове, за да не бъде обезсилена издадената заповед.
Наведените от жалбоподателя доводи за недопустимостта на решението в обжалваната осъдителна част във връзка с недопустимостта на фактически повторно осъждане на ответника да заплати на ищцата парични суми, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Безспорна е съдебната практик, че осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл.410 / чл.417 ГПК, е допустим след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл.415, ал.1 / чл. 422, ал. 1 ГПК специален установителен иск. Горната практика е затвърдена и с приетото Тълкувателно Решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК, като освен това в т.11б е прието, че - "… В производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство… ". В настоящия случай ищцовата страна е подала заявлението си за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК за сумата от 500,12 лева, като изрично е посочено, че сумата представлява далекосъобщителни услуги, и на това основание е била издадена и процесната заповед за изпълнение. В исковата си молба ищеца претендира установителен диспозитив единствено по отношение на присъдената със заповедта сума от 125,47 лева далекосъобщителни услуги, а осъдителен за сумите от - 257,26 лева - договорна неустойка, и 117,39 лева - лизингови вноски. Въпреки съвпадането на сбора на сумите с общата присъдена със заповедта сума, горното не води по необходимост до идентичност на така предявените претенции, най - малкото поради различното основание на което те се претендират. Осъдителния иск, предмет на настоящото производство е по договор за лизинг, каквато претенция не е била заявявана в заповедното, и дори и да е допуснал грешка при подаване на първоначалното заявление, непредявявайки установителен иск за разликата над присъдените му със заповедта 125,47 лева, ищецът се е съгласил с обезсилването на заповедта за тази разлика. Това обезсилване, заповедният съд е следвало да стори, веднага с получаването на преписа на исковата молба, но няма пречка да се осъществи и в по - късен момент. Ето защо следва да се приеме, че в процесния казус не сме изправени пред предявяване на недопустима искова претенция, поради което и постановеното решение, следва да се потвърди в атакуваната част.
С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски за въззивното производство в размер на 480 лева.
Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №952 от 31.10.2018г. по гр.д.№654/2018г. на Районен
съд - гр.Шумен, В ЧАСТТА с която М.И.В.
с ЕГН ********** е осъден да заплати
на “Теленор България” ЕАД-гр.С., с ЕИК , сумата 117,39лв. /сто и седемнадесет лева и тридесет и девет стотинки),
представляваща цената на неплатени лизингови вноски, дължими за устройство Smart Mini Blue по договор за лизинг от 28.07.2015г..
В необжалваната част решението е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА М.И.В.
с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на
"Теленор България" ЕАД-гр.С.,
с ЕИК, сумата от 480 лева /четиристотин и осемдесет лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е
окончателно.
След връщане на делото на
първоинстанционния съд, същото да се докладва на заповедния съд, издал
процесната заповед по гр.д.№3345/2017г. по описа на ШРС, за изпълнение на
задълженията му по чл.415, ал.5 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.