№ 333
гр. София, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:Г. Ст. Мулешков
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20241800500009 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищците в първоинстанционното
производство В. Н. М. и В. И. М. срещу Решение № 210 от 11.09.2023г. по гр.
д. № 1129/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин. С обжалваното решение съдът
е отхвърлил предявения от тях петиторен положителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС за признаване за установено по
отношение на ответника – Държавата, че ищците са собственици на основание
давностно владение, осъществявано за периода от 1987 г. до 31.10.2022 г., на
следния недвижим имот: УПИ XVII-6, кв.10, с площ 1040 кв.м., по плана на
в.з. Д.К., Община Г.М., облас С., КРП одобрен със Заповед № 0-105/1971
година, при съседи:УПИ XVIII-6, УПИ XVI-6, УПИ IX-6, УПИ X-6.
С оглед изхода на делото в тежест на ищците са възложени разноските по
делото.
В подадената въззивна жалба се твърди неправилност на решението, тъй
като е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Твърди се, че първоинстанционният съд е основал решението си на
доказателство – за учредено в полза на ищците право на строеж, което не
следва да бъде взето предвид, тъй като правоизключващото възражение на
ответника, с оглед на което е представено доказателството, е било
преклудирано, поради обстоятелството, че отговора на исковата молба е
депозиран извън срока по чл. 131 ГПК. Считат, че съдът е допуснал и
съществено процесуално нарушение при разпределението на
1
доказателствената тежест, тъй като с доклада по делото не им е указал, че не
сочат доказателства за промяна на намерението им за своене от държане във
владение. Твърди се, че дори и да се приеме, че в полза на ищците е било
учредено право на строеж, същото не е пречка за придобиване на имота по
давност и придобивната давност в тяхна полза е изтекла на 09.03.2022 година.
Срещу депозираната въззивна жалба в рамките на срока по чл. 263, ал. 1
ГПК е подаден отговор от Държавата, представлявана от министъра на
регионалното развитие и благоустроиството, в който същата се оспорва като
неоснователна и недоказана. Моли се първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Софийският окръжен съд, след като съобрази изложените от страните
доводи и данните по делото, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.
Решението на районния съд е правилно. То е постановено в съответствие
с ангажираните от страните доказателства.
Въз основа на доказателствата по делото, въззивната инстанция прие за
установена следната фактическа обстановка:
От представения по делото акт № 795/155 от 14.12.1975 г. за държавна
собственост на недвижим имот се установява, че парцел УПИ XVII-6, кв.10, с
площ 1104 кв.м., по плана на в.з. Д.К., Община Г.М., e одържавен.
В акта за държавна собственост е отбелязано, че със Заповед №
51/18.02.1982 г. на ИК на ОбНС – Г.М. върху процесния имот е отстъпено
право на строеж на Н. М. К..
Със Заповед № 196/06.06.1987 г. на председател на Софийски окръжен
народен съвет правото на строеж е преотстъпено на В. Н. М. – син на Н. М. К.
и ищец в първоинстанционното производство.
С Договор за право на строеж върху държавна земя от 05.11.1987 г. и въз
основа на Заповед № 196/06.06.1987 г. на Софийски окръжен народен съвет, е
отстъпено на В. Н. М. право на строеж върху държавно урегулирано място,
цялото с площ 1040 кв.м., находящо се във в.з. Д.К., съставляващо парцел
ХVII, кв.10, срещу заплащане на сумата от 2 080 лева, която сума е заплатена
през 1982 г., съгласно отбелязване в договора / кз. № 102/12.03.1982 г., л. 75 от
делото/ . Това обстоятелство в последствие е отбелязано и в цитирания по-
горе акт за държавна собственост, чрез ръчно изписване в акта на имената на
жалбоподателя В. Н. М., като носител на отстъпеното право на строеж върху
процесния имот / л. 76 от делото/.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира
следното от правна страна:
По своята правна същност придобивната давност съставлява
упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило в
определен от закона срок, след изтичането на който се придобива правото на
собственост или друго вещно право, на което владението по съдържание и
начин на упражняване е съответствало. Фактическият състав на придобивната
2
давност изисква наличие на владение, което да е явно (да не е установено и
поддържано чрез насилие или скрит начин) и непрекъснато. Самото владение
е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да
се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху
определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е установена
фактическа власт, упражнявана за другиго, колкото и време да продължи и
каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт
не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако
държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в
негова полза започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се
приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението
фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за
себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да
отричат правата на досегашния собственик или владелец.
По настоящото дело това не е сторено.
В случая, видно от Договор за право на строеж върху държавна земя от
05.11.1987 г. въз основа на Заповед № 196/06.06.1987 г. и Акт за държавна
собственост № 795/155 от 14.12.1975 г. е, че на В. Н. М. е отстъпено право на
строеж, което е било реализирано с построяването на бунгало в имота. Така
построената постройка е станала собственост на ищците, тъй като видно от
представен по делото акт за граждански брак същите са съпрузи от 1982 г., а
Държавата си е запазила собствеността върху земята.
Правилно първоинстанционният съд е основал решението си на
представения в първото съдебно заседание Договор за право на строеж.
Разпоредбата на чл. 133 ГПК въвежда строга преклузия по отношение на
упоменатите в разпоредбата процесуални действия на ответника, както и
относно несвоевременно въведените чрез възражение релевантни за спора
факти, но преклузия за представяне на доказателства във връзка с оспорване
на факти въведени от ищците с исковата молба не би могла да настъпи с
отговора на искова молба. Още повече предмета на делото се счита очертан
едва с доклада по чл. 146 ГПК. Вярно е, че в случая отговорът на исковата
молба е подаден извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Неподаването на писмен
отговор обаче в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не преклудира правото на
ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и
да представя доказателства във връзка с така направеното от него оспорване.
В случая твърдението на ответника, че ищците не са владели имота през
посочения от тях период, не е възражение, с което да се разширява предмета
на делото, а представлява допустимо оспорване на основателността на вече
заявените от ищците фактически твърдения, а именно, че са владели
гореописания имот в периода от 1987 г. до 31.10.2022 година. В този смисъл е
и Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС, според което буквалното тълкуване
на чл. 133 ГПК в смисъл, че пропускането на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
лишава изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и
наведените от ищеца фактически твърдения, респ. да изрази становище по
иска, несъмнено води до недопустимо ограничаване на правото на защита на
ответника.
3
Разпоредбите на чл. 63-67 ЗС регламентират ограниченото вещно право
на строеж върху чужд имот (суперфицията), като право на суперфициаря да
построи сграда, да стане неин собственик и да я държи върху чуждия имот,
като ползва застроената и незастроената част от него, доколкото това е
необходимо за ползването на постройката, както и да се разпорежда с нея.
Когато договорът, с който е учредено вещното право на строеж
(суперфицията), е действителен за приобретателя по такъв договор възниква
ограниченото вещно право в горепосочения обем – да построи сграда, да стане
неин собственик и да я държи върху чуждия имот, както и да ползва същия с
оглед ползването на сградата. Упражняването на тези права на суперфициаря
върху чуждия имот имплицитно включват и правото му да държи имота, респ.
съответната застроена и незастроена част от същия.
По силата на Договора за право на строеж върху държавна земя от
05.11.1987 г. в полза на ищците, при режим на СИО, е учредено ограничено
вещно право върху земя – държавна собственост. Съгласно сключения
Договор, правото на ползване по отношение на ищците се разпростира върху
построената в държавния имот сграда, включващо и правото да се ползва и
незастроената част от земята, с оглед ползването на построената сграда за
личната нуждата на ищците. В конкретния случай, ищците са придобили
собственост върху постройка в чужд имот и са използвали застроената и
незастроената част от имота, доколкото това е необходимо за ползването на
постройката – бунгалото.
Изложеното очертава извод, че вещното право, което те притежават
съставлява основание ищците да държат имота. А за да бъде променено
намерението в своене на имота е необходимо ищците при пълно и главно
доказване да установят, че са предприели активни действия, с които да
отрекат владението на досегашния собственик и да установят свое такова. По
делото се установява, че от 1987 г., когато е учредено правото на строеж в
полза на В. М., до подаването на исковата молба ищците по никакъв начин не
са манифистирали намерението си за своене на поземления недвижим имот.
В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението във
въззиванта жалба, отнасящо се до допуснато от първоинстанционния съд
процесуално нарушение свързано с разпределението на доказателствената
тежест. В исковата молба ищците са твърдели, че са владелци на имота от 1987
г., както и че са станали негови собственици на основание придобивна
давност. С оглед тези твърдения районният съд правилно е разпределил
доказателствената тежест. Ищците в нито един момент не са твърдели пред
районния съд, включително с писмената защита, че са осъществявали
фактическа власт върху имот първоначално като държатели и с течение на
времето е настъпила промяна в намерението им за своене, в резултат на което
държането се е превърнало във владение. Ето защо и районният съд не е имал
задължение да им дава конкретни указания относно доказателствената тежест
за установяване на промяна на намерението им от държане в своене.
И тъй като по делото не се установи ищците изобщо да са владели
процесния недвижим имот, съдът счита, че не следва да обсъжда въпросите
свързани с възможността имотът да бъде придобиван по давност и сроковете
4
за това.
По изложените съображения искът за придобиване по давност на
процесния недвижим имот се явява недоказан, а постановеното съдебно
решение правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото поради неоснователност на въззивната жалба
въззиваемата страна има право на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 360 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК
Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 210 от 11.09.2023г. по гр. д. №
1129/2022 г. по описа на РС – Елин Пелин.
ОСЪЖДА В. Н. М. с ЕГН ********** и В. И. М. с ЕГН ********** да
заплатят на Държавата, представлявана от министъра на регионалното
развитие и благоустроиството, разноски в размер на 360 лв. за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5