№ 7296
гр. София, 21.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:А.И.И
при участието на секретаря К.Д.Н.
като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20231110147738 по
описа за 2023 година
М. Г. И. е предявила срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено недължимостта на сума в общ размер на 6106,66 лева, за
принудителното събиране на която е образувано изд. д. № 20198380403173 на ЧСИ М.Б..
Ищцата излага, че сумата представлява задължения за потребена топлоенергия за периода
12.2011 г. – 04.2014 г. от страна на Н.Д.Р., чиито наследник е ищцата. Намира сумата за
погасена по давност, с оглед на което и не подлежи на принудително събиране.
Ответникът в подаден отговор намира предявения иск за недопустим в частта над 1/3
от цената на иска, доколкото ищцата е конституирана до тази сума като законен наследник
по изп. дело. Сочи, че по ч. гр. д. № 58079/2014 г. на СРС, 53 състав, не е било подадено
възражение, заповедта за изпълнение е влязла в сила и на 24.06.2015 г. е бил издаден
изпълнителен лист. Поради това намира, че давността за вземането е 5 годишна и е била
прекъсната с образуване на изп. дело на 19.07.2019 г. Излага, че са били подавани молби или
са извършвани изпълнителни действия на 12.08.2021 г., 16.02.2023 г., 22.07.2019 г.,
17.08.2021 г. Сочи, че за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. течението на давността е било
спряно, поради което до момента на подаване на иска не е изтекъл 5-годишният давностен
срок.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Предмет на принудителното изпълнение са вземанията, обективирани в изпълнителен
лист от 24.06.2015 г., издаден по гр. д. № 58079/2014 г. на СРС, 53 състав, с който Н.Д.Р. е
осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2386,57 лева за доставена от дружеството
1
топлинна енергия през периода 12.2011 г. – 04.2014 г., 380,25 лева – лихва за забава за
периода 31.01.2012 г. – 18.09.2014 г., 55,34 лева – държавна такса и 323,58 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
Въз основа на него е образувано изп. д. № 20198380403173 на ЧСИ М.Б.. Видно от
удостоверение за наследници по изп. дело Н.Д.Р. е починала на 11.11.2019 г., като е оставила
за единствен свой наследник Е.Д.И, който също е починал на 20.01.2022 г., с оглед на което
ЧСИ е конституирал по изп. дело неговите наследници по закон, всеки за 1/3 част от
задължението – М. Г. И., .. и ....
Ответникът е навел възражение за недопустимост на предявения в частта над 1/3 от
цената на иска, което съдът намира за основателно. При предявен отрицателен
установителен иск от лице, което претендира да е задължено не за цялото вземане, а само на
част от него, правен интерес за ищеца ще е налице, само ако той твърди, че ответникът е
насочил принудителното изпълнение на такава част от вземането, която превишава
притежаваната от ищеца част. В настоящия случай ищцата твърди, че процесната сума била
дължима от наследодателката , а ответникът неоснователно търсел принудителното
събиране независимо, че същата била погасена по давност. Доколкото се установява, че
ищцата е конституирана по изп. дело само за 1/3 част от задължението, а останалите 2/3 не се
претендират от нея и не засягат по никакъв начин притежаваната от ищцата част съдът
намира, че предявеният отрицателен установителен иск за сумата над 1/3 от задължението е
недопустим поради липса на правен интерес.
По въпросите предприемането на кое изпълнително действие прекъсва давността за
вземането на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, откога започва да тече нова погасителна давност
за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено и тече ли давност
за вземането докато трае изпълнителният процес, е постановено ТР № 2/2013 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С последното е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното
производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като е без правно
значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. В такива случаи новата погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие, т.е. действие, извършено в рамките на двугодишния срок
преди датата на прекратяване на изпълнителното производство. Тълкувайки разпоредбата на
чл. 116, б. „в” ЗЗД ВКС е посочил, че изпълнителните действия, които прекъсват давността
за вземането са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Посочено е, че не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
2
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа, назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането
въз основа на влязлото в сила разпределение.
По нататък ВКС изхождайки от принципното разбиране, че в гражданското право
давността е правна последица на бездействието, но същата не тече ако кредиторът няма
правна възможност да действа, е разграничил хипотезите на прекъсване на давността с
предявяване на иск и др. действия по чл. 116, б. „б” ЗЗД и прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. В първия
случай давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, тъй като кредиторът
не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ, в
който смисъл е и изричната разпоредба на чл. 115, б. „ж” ЗЗД. По отношение изпълнителния
процес обаче, от една страна липсва норма аналогична на чл. 115, б. „ж” ЗЗД, а от друга
страна кредиторът, който не е удовлетворен, разполага с възможността по всяко време да
поиска от съдебния изпълнител предприемането на нов изпълнителен способ или
извършването на конкретни изпълнителни действия по вече предприетия способ, в които
случаи и по изложените по-горе мотиви давността за вземането ще се счита прекъсната на
основание чл. 116, б. „в” ЗЗД. Ето защо след като от активното поведение на кредитора-
взискател в изпълнителния процес зависи кога ще бъде прекъсната давността за вземането
му ВКС е приел, че няма основание да се счита, че за времето между различните
изпълнителни действия давността не тече поради висящността на изпълнителния процес,
поради което е приел и че Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г. следва да се счита
изгубило сила.
Ответникът е релевирал възражение, че доколкото давността за вземанията е 5-
годишна, тя не е изтекла за периода от влизане в сила на заповедта за изпълнение от
13.12.2014 г. по гр. д. № 58079/2014 г. до образуване на изп. дело на 19.07.2019 г.
Доколкото е издаден изпълнителен лист, то съдът намира, че заповедта за изпълнение по гр.
д. № 58079/2014 г. е влязла в сила. След влизането в сила на заповедта започва да тече нова
давност, която всякога е пет години. Това е така, защото заповедта за изпълнение влиза в
сила и се ползва със стабилитет, за разлика от определението за изпълнителен лист по
извънсъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). С влизането в сила на
заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и
длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън
случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради
което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е
всякога пет години. В определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018 г.
изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма
3
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и решение № 37 от
24.02.2021г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 221/2010 г., определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г.,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г. В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД считано от влизането в сила на заповедта за изпълнение е започнала да тече
нова петгодишна давност за вземанията по изпълнителен лист от 24.06.2015 г.
По изп. д. № 20198380403173 на ЧСИ М.Б. на 22.07.2019 г. съдебният изпълнител е
наложил запори на сметките на Н.Д.Р.. На 27.11.2019 г. съдебният изпълнител е
конституирал Е.Д.И като наследник за ½ от дължимите суми по изпълнителното дело. На
17.08.2021 г. съдебният изпълнител отново е наложил запори на сметките на Н.Д.Р.. На
09.06.2023 г. съдебният изпълнител е конституирал М. Г. И., .. и ... – всеки за по 1/3 част от
задължението.
Установява се, че по изпълнителното дело регулярно са предприемани изпълнителния
действия, водещи до прекъсване на давността и между отделните изпълнителни действия не
е изтичал период, по-дълъг от 2 години, поради което следва, че изп. д. № 20198380403173
на ЧСИ М.Б. не се е прекратило поради настъпила перемпция. Не са изтекли и повече от 2
години от последното изпълнително действие от 09.06.2023 г. към настоящия момент.
Така съдът намира, че вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист, не са
погасени по давност, поради което и предявеният иск се явява неоснователен в другата си
част и следва да се отхвърли.
При този изход на спора ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, като претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК определя в размер на 50 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА на основание чл. 130 ГПК производството по предявения от М. Г. И.,
ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ..., иск с правно основание чл. 439 ГПК, за
признаване за установено недължимостта на сумата от 4071,10 лева по изпълнителен лист от
24.06.2015 г., издаден по гр. д. № 58079/2014 г. на СРС, 53 състав, за принудителното
събиране на която е образувано изд. д. № 20198380403173 на ЧСИ М.Б..
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Г. И., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ...,
иск с правно основание чл. 439 ГПК, за признаване за установено недължимостта на сумата
от 2035,55 лева по изпълнителен лист от 24.06.2015 г., издаден по гр. д. № 58079/2014 г. на
СРС, 53 състав, за принудителното събиране на която е образувано изд. д. №
20198380403173 на ЧСИ М.Б..
4
ОСЪЖДА М. Г. И., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ..., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лева – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5