М О Т И В И
Към присъда по НЧХД № 350/2020
г. по описа на КРС
Наказателното производство е образувано
по повод внесената тъжба от В.И.И. с ЕГН ********** ***,
с която е повдигнал обвинение срещу С.В.М. с ЕГН ********** за престъпление по чл.182,
ал.2, във връзка с чл.26, ал.1 от НК, за това, че от 20.03.2020г. до
15.05.2020г. включително, в гр.С., обл.П.при
условията на продължавано престъпление, като родител – майка на малолетното
дете П.В.И. с ЕГН ********** не е изпълнила съдебно решение №575/15.10.2018г.
по гр.д. №2343/2018г. по описа на Районен съд – К., влязло в законна сила на
15.10.2018г. относно режима на личните контакти на детето с бащата В.И.И. с ЕГН ********** ***, както следва: на 20.03.2020г., на
03.04.2020г., на 17.04.2020г., на 01.05.2020г. и на 15.05.2020г.
В съдебно заседание частният тъжител В.И.И. чрез процесуалния си представител адв.Д.
поддържа внесената тъжба и повдигнатото с нея обвинение. Излагат се доводи за
наличие на достатъчно доказателства за виновността на подсъдимата, поради което
се пледира за осъждането й.
Подсъдимата С.В.М. участва лично в
процеса и с упълномощения си защитник- адв. П. М.,
като пледира, че не е извършила престъплението, за което е обвинена с тъжбата.
Иска се от съда да бъде оправдана, като не отрича, че е извършила деянието, но
твърди, че това е било с цел да опази живота и здравето на детето в предвид
епидемиологичната обстановка в страната свързана с Ковид
19.
С тъжбата е предявен и приет за
съвместно разглеждане граждански иск от тъжителя В.И., като пострадал от твърдяното
с тъжбата престъпление по чл.182, ал.2, във връзка с чл.26, ал.1 от НК за
сумата от 2000 лв., представляващи причинените му от същото престъпление
неимуществени щети - причинен стрес, душевни страдания, притеснения и негативни
емоции, поради невъзможност да осъществи контакт с детето си, ведно с законната
лихва върху сумата от датата на причиняването - 20.03.2020г. до окончателното и изплащане.
Тъжителят чрез неговия процесуален
представител пледира предявения граждански иск да бъде уважен изцяло като
основателен и доказан.
Подсъдимата, лично и чрез защитника си
пледира предявения граждански иск да бъде оставен без уважение като
неоснователен и недоказан.
Съдът, като обсъди на основание чл.14 и
чл.18 от НПК всички доказателства, събрани по делото - обясненията дадени от
подсъдимата, показанията на свидетелите Х.Н.К., Г.А.А.,
Т.Т.П., А.И.Х., П.Д.Л., А.П.И., П.Н.И.,
В.Х.М.,
М.М.М.и В.М.М., както и прочетените на основание чл.283 от НПК писмени
доказателства по делото: удостоверение за раждане от общ. К., справка от
Началник РЦ 112 – Кърджали, като към справката има приложен и аудио запис на
компакт диск, характеристична справка за С. М., характеристична справка за В.И.,
копие от Решение № 227/25.05.2017 год. на РС К. по гр. д. №841/2017 год., справка от РУП К. за
това, кои полицаи са участвали при посещение на адреса, ведно с приложени копия
от наряди, свидетелство за съдимост на С.М., справка от ДСИ при КРС, докладни
записки, протокол за полицейско предупреждение, протокол по гр.д. №434/2018г.
на РС К., решение №575/15.10.2018г. по
гр.д. №2343/2018г. на РС К. в сила от 15.10.2018г., решение
№227/22.05.2017г. по гр.д. №841/2017г. на РС К. в сила от 12.06.2017г. и
вещественото доказателство - 1 бр. диск,
съдът намира за установено следното:
Подсъдимата С.В.М. е родена на *** г. в
гр. ***,****,****,****,Продавач – консултант в ***,****,“ - С., живуща ***, ЕГН
**********
Тъжителят В.И.И.
с ЕГН ********** е роден на ***г***, ***,****,****.
През м. юли 2015г. подсъдимата и тъжителят
В. И. заживели заедно в дома му в гр. К., като от съвместното им съжителство на
01.09.2016г. се родил синът им П.В.И. с ЕГН **********. През месец март 2017г. С.М.
и В.И. се разделили, като подсъдимата, ведно с детето напуснала семейното
жилище и заживяла първоначално в гр.К. при родителите си, а след това в гр.С.
със св. В.М.М.в дома му в гр. С. на ул. „Г. ***.
С Решение 227/25.05.2017г., постановено
по гр.д. № 841/2017г. по описа на РС К. родителските права по отношение на
детето, били предоставени па майката – подс. М.,
а на ЧТ В.И. бил определен режим на лични контакти с него. По-късно режимът бил
променян няколкократно, винаги по инициатива на майката, като окончателно, с Решение
№ 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018 г. по описа на PC К., в
сила от 15.10.2018 г. съдът одобрил спогодба, постигната между С.М. и В.И.,
като определил режим на лични контакти на бащата В.И. с детето П.В.И.,
както следва: всеки първи и трети петък, събота и неделя от месеца, с
преспиване от 10.00 часа в петък до 18,00 часа в неделя. Когато месецът има
пети петък, събота и неделя, първият от месеците с пети - петък, събота и неделя,
детето ще бъде при майката, а втория месец с пети - петък, събота и неделя,
детето ще бъде при бащата с преспиване от 10.00 часа в петък до 18.00 часа в
неделя, като бащата ще го взима от настоящия адрес на майката: гр. С., ул. „Г. ***
и ще го връща пак там; всяка нечетна година да прекарва с преспиване: коледните
празници с майката, а новогодишните с бащата; всяка четна година да прекарва
великденските празници съобразно църковния календар при майката, считано от 10.00
часа па първия ден до 17.00 часа на последния ден с преспиване, а всяка нечетна
година при бащата, считано за същия период: един месец през лятото, във време,
различно от платения годишен отпуск на майката; на рождения ден на детето през
четните години, детето ще бъде с бащата, а през нечетните - с майката.
Бащата – ЧТ И. желаел да вижда детето си
и проявявал активност в тази насока, като държал стриктно да се спазва
посоченото по-горе съдебно решение, да взима детето си и да общува с него.
В петък, на 20.03.2020 г. на ЧТ И. се
полагало, съгласно Решение № 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018
г. по описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г. да вземе детето си, за
определените му дни на контакти с него. На 19.03.2020г. и непосредствено преди
да потегли от гр.К. за гр.С. И. многократно звънял по мобилния телефон на
подсъдимата за да я уведоми за това, но тя не му отговорила. Въпреки това,
заедно с майка си – св.П. И. тръгнали от гр.К. за гр.С., за да вземат детето П.,
като пътували с личния автомобил на ЧТ. Около 10.00 ч. пристигнали в гр.С. пред
дома на М. ***. И. й звънял по телефона, но тя отново не отговорила и той не
можал да се свържи с нея. Около 15 мин., стояли пред дома на М., като през това
време И.
набирал телефонния й номера многократно, но М. не отговаряла. ЧТ И. се обадил на
тел.112 за съдействие и след около 30 мин. пристигнал полицейски екип от РУП К.
от двама служители. Те попитали И. защо е там, той им обяснил, те поискали да
видят съдебното решение и той им го представил. Полицаите влезли в двора на М.,
защото нямало звънец на входната врата, на който да звъннат и започнали да я викат
по име и тя се показала от къщата. Попитала ЧТ защо е дошъл. Отговорил й, че
съгласно решението на съда и определения режим трябва да вземе детето. Тя
отговорила: „Няма да ти го дам, защото има карантина“. Полицейските служители й
казали, че след като има съдебно решение, тя трябва да се съобрази с него, като
причината, коя изтъква, не е основание за неговото неизпълнение. М. пак
отказала. И. я помолил поне да види детето си. М. отказала и казала: „Няма да
го дам, нито ще го видиш!“ и се прибрала. Полицаите казали на И., че няма какво
повече да направят и не могат да вземат детето насила от майката. ЧТ И. си
тръгнал от гр.С. за гр.К., без да вземе детето.
На 03.04.2020г. /петък/, се повторило
същото – на ЧТ И. се полагало съгласно Решение № 575/15.10.2018 г. постановено
по гр.д. № 2343/2018 г. по описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г. да вземе
детето си за определените му дни на контакти с него. Непосредствено преди да
потегли от гр.К. за гр.С. – около 09.00ч. И. звънял по мобилния телефон на
подсъдимата за да я уведоми за това, но тя не му отговорила. Въпреки това,
заедно с майка си – св.П. И. тръгнали от гр.К. за гр.С., за да вземат детето П.,
като пътували с личния автомобил на ЧТ. Около 10.00 ч. пристигнали в гр.С. пред
дома на М. ***. И. й звънял по телефона, но тя отново не отговорила и той не успял
да се свържи с нея.
ЧТ И. се обадил се на тел.112 за
съдействие и след известно време пристигнал полицейски екип от РУП К. от двама
служители. Те попитали И. защо е там, той им обяснил, те поискали да видят
съдебното решение и той им го представил. Полицаите влезли в двора на М.,
защото нямало звънец на входната врата, на който да звъннат и започнали да я
викат по име. На
двора излязъл мъжът, с когото М. живеела на семейни начала – св. М.,
като той казал, че С.М. не е вкъщи, а е на работа. ЧТ му обяснил, че е дошъл да
вземе детето П. Св. М. им казал, че подсъдимата категорично му е забранила да
даде детето. Единият от полицейските служители поискал М. да се свърже със С.М.,
за да даде съгласие И. да вземе П. Св. М. се обадил на М. по телефона, като
единият служител на реда говорил лично с нея. Обяснил й, че нарушава закона,
тъй като има влязло в сила съдебно решение, което регламентира срещите на ЧТ с
детето. Въпреки това тя заявила, че няма да даде детето. ЧТ И. помолил поне да
види детето си и тогава св. М. извел детето и ЧТ
И. го видял през оградата за кратко. Детето го попитало : „Тате, кога ще ме
вземеш“ и И. се разстроил и му отговорил, че пак ще дойде и тогава ще го вземе.
Полицейските служители казали на ЧТ, че не могат да вземат детето насила.
ЧТ
И. си тръгнал от гр.С. за гр.К., без да вземе детето.
В петък, на 17.04.2020 г. на ЧТ И. се
полагало съгласно Решение № 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018
г. по описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г. да вземе детето си, за
определените му дни на контакти с него. От 13.04.2020 г. до 16.04.2020 г. и
непосредствено преди да потегли от гр.К. за гр.С. И. многократно звънял по
мобилния телефон на подсъдимата за да я уведоми за това, но тя не му
отговорила. Въпреки това заедно с майка си – св.П. И. тръгнали от гр.К. за гр.С.,
за да вземат детето П., като пътували с личния автомобил на ЧТ. Около 10.00 ч.
пристигнали в гр.С. пред дома на М. ***. И. й звънял по телефона, но тя отново
не отговорила и той не успял да се свърже с нея. ЧТ И. се обадил се на тел.112
за съдействие и пристигнал полицейски екип от РУП К. от двама служители. Те
попитали И. защо е там, той им обяснил, те поискали да видят съдебното решение
и той им го представил. Полицаите започнали да викат по име М. и тя се показала на терасата на
къщата. Попитала ЧТ защо пак е дошъл. Отговорил й, че съгласно решението на
съда и определения режим трябва да вземе детето. Тя отговорила: „Няма да дам
детето. Има
вирус!“. Полицейските служители й казали, че след като има съдебно решение, тя
трябва да се съобрази с него, като причината, коя изтъква, не е основание за
неговото неизпълнение. М. отказала. ЧТ настоял поне да види детето си. Тогава М.
влязла в къщата и извела детето на терасата. И. успял да го види и С.М. го
прибрала. ЧТ И. си тръгнал от гр.С. за гр.К., без да вземе
детето.
На 01.05.2020 г. на ЧТ И. се полагало
съгласно Решение № 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018 г. по
описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г. да вземе детето си, за определените му
дни на контакти с него. На 01.05.2020 г. и непосредствено преди да потегли от
гр.К. за гр.С. И. звънял по мобилния телефон на подсъдимата за да я уведоми за
това, но тя не му отговорила. Въпреки това заедно с майка си – св.П. И.
тръгнали от гр.К. за гр.С., за да вземат детето П., като пътували с личния
автомобил на ЧТ. Около 10.00 ч. пристигнали в гр.С. пред дома на М. ***. И. й
звънял по телефона, но тя отново не отговорила и той не успял да се свържа с
нея. ЧТ И. се обадил на тел.112 за съдействие и пристигнал полицейски екип от
РУП К. от двама служители. Те попитали И. защо е там, той им обяснил, те
поискали да видят съдебното решение и той им го представил. Полицаите започнали
да викат по име подс.М. и тя се показала на терасата
на къщата. Попитала ЧТ защо пак е дошъл. Отговорил й, че съгласно решението на
съда и определения режим трябва да вземе детето. Тя отговорила: „Няма да дам
детето! „Има карантина“. ЧТ помолил поне да види детето си, но М. категорично
отказала. ЧТ И. си тръгнал от гр.С. за гр.К., без да вземе детето.
На 15.05.2020 г. на ЧТ И. се полагало
съгласно Решение № 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018 г. по
описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г. да вземе детето си, за определените му
дни на контакти с него. На 15.05.2020 г., непосредствено преди да потегли от
гр.К. за гр.С. И. звънял по мобилния телефон на подсъдимата за да я уведоми за
това, но тя не му отговорила. Въпреки това заедно с майка си – св.П.
И. тръгнали от гр.К. за гр.С., за да вземат детето П., като пътували с личния
автомобил на ЧТ. Около 10.00 ч. пристигнали в гр.С. пред дома на М. *** и
отново й звъннал по телефона. Подс. М. отговорила на
обаждането и го попита: „Защо си дошъл пак! Не разбра ли, че няма да ти дам П.!”.
И. й казал, че е баща на детето и е отговорен родител и може да се грижи детето
и да го пази. М. отново отговорила, че няма да даде детето понеже има Ковид 19 и му казала да си тръгва. Този път И. не потърсил съдействие
от органите на реда и си тръгнал от гр.С. за гр.К., без да вземе детето.
Описаната фактическа обстановка се
установява от събраните по делото писмени, гласни и веществени доказателства,
посочени по-горе.
От показанията на свидетелите Х.Н.К., Г.А.А., Т.Т.П., А.И.Х., П.Д.Л., А.П.И.,
П.Н.И., В.Х.М., М.М.М.и В.М.М.се установява по несъмнен начин, че подсъдимата отказвала
предоставянето на детето П. И., като по този начин не изпълнила съдебното
решение относно режима на лични контакти с баща – тъжителя В.И..
Съдът кредитира всички свидетелски
показания като обективни. Всеки от свидетелите дава показания относно факти,
които лично е възприел във връзка с длъжността, която заема /полицай/ или
отношението му към страните /приятели и роднини/.
Подсъдимата от своя страна също не отрича
обстоятелството, че не е предоставяла детето на бащата в периода 20.03.2020г.
до 15.05.2020г. включително за осъществяване на лични контакти. Като повод за
това изтъква факта, че желаела да запази живота и здравето на детето, в предвид
опасността от Ковид 19 и епидемиологичната обстановка
в страната.
Съдът намира това становище на
подсъдимата за нейна естествена защитна позиция. Наличието на извънредно
положение в страната не води до отпадането на задължителния характер на
съдебните решения и не може да е основание за неизпълнението
на конкретно съдебно решение, още повече, че подсъдимата и св. В.М.с
когото живеела на съпружески начела ходели на работа и то на такава със
струпване на много лица, т.е. реален е бил риска и те да се заразят с К19.
Ето защо съдът намира, че истинският
мотив не е този твърдян от подсъдимата, тъй като ако това е била причината е
следвало всички те да се изолират напълно за този период, но от доказателствата
по делото е видно, че М. и М.са изпълнявали трудовите си задължения, макар и с
известни краткотрайни прекъсвания при ползване на отпуск.
Предвид така изложената фактическа
обстановка и съвкупен анализ на събраните по делото гласни и писмени
доказателства съдът намира, че подсъдимата съзнателно е не е изпълнила съдебно
решение, отказвайки да предостави детето за срещи с баща му.
Разпоредбата на чл.182 ал.2 от НК
предвижда две алтернативни възможности – неизпълнение или осуетяване на
изпълнението на съдебно решение във връзка с личните контакти на родителя. Неизпълнението може да се състои
в непредаване на детето, което е едно формално престъпление. При другата форма
на изпълнително деяние на чл.182 ал.2 от НК - осуетяване на изпълнение е
необходимо да бъде създадена обстановка, съпроводена със спънки, за да не може
да бъде изпълнено решението и става дума за резултатно престъпление. В случая
съдът приема, че е налице неизпълнение на съдебното решение.
В хода на съдебното следствие се доказа,
че опитите на бащата да се срещне с детето са оставали неуспешни не защото
същото е изразявало лично нежеланието си, а защото майката не е допускала да
бъде осъществен такъв контакт. Действията на подсъдимата, а именно категоричния
й отказ да предостави детето, водят до единствения възможен извод, че
подсъдимата М. съзнателно е отказвала да изпълни съдебното решение на
посочените по - горе дати. Тук следва да се посочи, че действително е имало
риск детето да бъде заразено с К19, но този риск е съществувал и при майката по
посочените по-горе причини-трудовата ангажираност на М. в хранителен магазин,
които работеха през цялото време на пандемията и на св.М., живущ с детето,
който работил във *** С., което е предприятие с много работници и служители.
Деянието по чл.182, ал.2 от НК е от категорията на
престъпленията против семейството и като такова охранява обществените
отношения, свързани с нормалното осъществяване на родителските права и
задължения в интерес на детето, правото на същото да бъде отглеждано и
възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено,
нравствено и социално развитие и правото му на лични отношения с двамата му
родители.
Формално С.В.М. е осъществила състава на
инкриминираното деяние от обективна страна, тъй като в периода от 20.03.2020г.
до 15.05.2020г. включително, в гр.С., обл.П.при
условията на продължавано престъпление, като родител – майка на малолетното
дете П.В.И. с ЕГН ********** не е изпълнила съдебно решение №575/15.10.2018г.
по гр.д. №2343/2018г. по описа на Районен съд – К., влязло в законна сила на
15.10.2018г. относно режима на личните контакти на детето с бащата В.И.И. с ЕГН ********** ***, както следва: на 20.03.2020г., на
03.04.2020г., на 17.04.2020г., на 01.05.2020г. и на 15.05.2020г.
Налице е пряк умисъл за извършване на
деянието. Подсъдимата е съзнавала обществено-опасния характер на деянието си,
предвиждала е неговите обществено-опасни последици и е искала настъпването им.
Същата е била наясно, че нарушава режима на лични контакти на бащата с детето,
определен с Решение № 575/15.10.2018 г. постановено по гр.д. № 2343/2018 г. по
описа на PC-К., в сила от 15.10.2018 г., но въпреки това е извършила деянието.
Несъмнено режима на личните контакти с децата имат за цел както защита правата
на родителите да поддържат връзка с тях, когато са присъдени на другия родител,
така и преди всичко да защитават интересите на децата да имат осигурена грижа и
издръжка от двамата родители, да не са лишени от нормална семейна среда, в това
число да не се разкъсва емоционалната връзка между детето и другия родител. С
деянието си С.В.М. е лишавала нееднократно и за доста продължителен период от
време родителя - св. В.И.И. на
когото не е било поверено детето П., да поддържа лични отношения с него, по
реда определен в съдебното решение. По този начин възможността на частния
тъжител да упражнява възпитателно въздействие върху детето, да следи развитието
и възпитанието му, както и начина, по който другия родител упражнява поверените
му функции, е засегната в значителна степен. Респективно, интересите на детето П.
И., свързани с нуждата от пълноценни контакти с баща му също са нарушени до
голяма степен. Предвид ниската му възраст- само 4 годишен, характеризираща се с
неоформена психика и неосъзнатост, както и продължителния период, за който е
било лишено от контакт с родителя си - св. И., правата му са били засегнати
значително.
Деянието на подсъдимата е квалифицирано
като продължавано престъпление по смисъла на чл.26, ал.1 от НК, тъй като всяко
едно от деянията осъществява по отделно състава на едно и също престъпление -
по чл.182, ал.2 от НК, извършени са през непродължителен период от време – на
20.03.2020г., на 03.04.2020г., на 17.04.2020г., на 01.05.2020г. и на
15.05.2020г. при една и съща обстановка и при еднородност на вината - пряк
умисъл за всяко от деянията, при което последващите
деяния се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите
и по отношение на тези деяния прилагането на нормата на чл.26, ал.1 от НК е
императивно (в този смисъл Решение № 597/07.04.2003 на ВКС по н.д. № 480/2002
г., I н.о., докладчик съдия П. Т. и Решение № 369/07.10.2004 г. на ВКС по н.д.
№ 995/2003 г., I н.о. докладчик съдия П. Т.).
Направеният дотук анализ на доказателствения материал дава основание на съда да направи
и обоснове единствено възможния извод - че подсъдимата следва да бъде призната
за виновна по повдигнатото й обвинение по чл.182, ал.2, във връзка с чл.26,
ал.1 от НК и да бъде наказана.
При определяне на наказанието в
осъдителната част на присъдата съдът намира, че са налице предпоставките за
прилагане на чл. 78а от НК.
Съгласно цитираната норма, пълнолетно
лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание
глоба в размер от хиляда до пет хиляди лева, когато са налице едновременно
следните условия: за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода
до три години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от
свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;
деецът не е осъждан за престъпление от общ характер, не е освобождаван от
наказателна отговорност по реда на този раздел; причинените от престъплението
имуществени вреди, ако изобщо са били налице, са възстановени.
Видно от приложената по делото справка
за съдимост, към датата на деянието и към настоящия момент подс.
С.В.М.
не е осъждана.
Предвиденото от законодателя наказание
за извършване на престъпление по чл.182,
ал.2 от НК е пробация и глоба от 2000 лева до 5000
лева. От деянието не са били причинени имуществени вреди.
Частното обвинение е за извършено
престъпление при условията на чл.26, ал.1 от НК и с оглед задължителните
указания в Тълкувателно Решение № 2/21.10.2010г. на ОСНК на ВКС при продължавано
престъпление няма пречка за приложение на института на чл.78а, ал.1 от НК,
който се явява и по – благоприятен за дееца. Следователно в случая са налице
всички предпоставки за освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност
с налагане на административно наказание глоба в полза на държавата.
Предвид горното подсъдимата следва да
бъде освободена от наказателна отговорност, като й бъде наложено
административно наказание - глоба. При определяне размера на наказанието съдът
отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало и
ниската степен на обществена опасност на подсъдимата, а като отегчаващи такива
- липсата на изразена критичност към деянията и тяхната продължителност,
упоритостта да не изпълнява решението на съда, както и ниското правно съзнание
и незачитане на установения правов ред. Съдът не разполага с информация,
свързана с имущественото състояние на подсъдимата и липсват ангажирани такива
от страна на частното обвинение, поради което намира, че наказанието глоба следва
да бъде в минималния предвиден в правната норма размер. Ето защо, съдът намира,
че за постигане целите на наказанието, определеното такова следва да бъде в
размер на 1 000 /хиляда/ лв., което в достатъчна степен би постигнало
целите на наказанията, визирани в чл.12 от ЗАНН, а именно дисциплинирането
на извършителя и превантивно действие спрямо него.
По отношение на предявения от тъжителя
граждански иск, съдът съобрази следното:
Предявеният граждански иск срещу
подсъдимата е допустим, своевременно предявен от лице, което е от кръга на
легитимираните да предявят в съдебното производство граждански иск за
обезщетение на неимуществени в случая вреди, които са в пряка и непосредствена
връзка с извършеното от подсъдимата престъпление. По делото е несъмнено наличието
на противоправно деяние от страна на подсъдимата, от
което като пряка и непосредствена последица на частният тъжител е било
причинено отрицателно емоционално преживяване, свързано невъзможността да
общува с детето си. При така установеното съдът приема, че са налице елементите
от състава на чл.45 от ЗЗД, който поражда правото на пострадалия да претендира
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
Предвид изложеното съдът счита, че
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от
непозволено увреждане е доказан по основание.
Гражданският ищец претендира
компенсиране на претърпени неимуществени вреди в размер на 2000 лева, заедно
със законната лихва, считано от деня на деликта – 20.03.2020г.
до окончателното им изплащане. Съдът приема, че претендираният размер за обезщетение на претърпяната от
ищеца неимуществена вреда следва да бъде уважен в размер от 500 лева, като иска
за сумата над 500 до 2000 лева да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Тази сума подсъдимата трябва да заплати на тъжителя заедно със законната лихва,
считано от деня на увреждането -20.03.2020г. до окончателното й изплащане.
При този изход на делото съдът осъди подсъдимата
С.М. да заплати в полза на
Държавата, по бюджета на съдебната
власт, бюджетна сметка на ВСС, сумата от 50 /петдесет/ лв. държавна такса върху
уважения размер на гражданският
иск и сумата от 3.40 лв. /три лева и четиридесет
стотинки/, представляваща направените в съдебното производство разноски по делото
– за пътни на свидетел.
Съдът осъди подсъдимата С.М. да заплати
на основание чл.189, ал.3 от НПК на частния тъжител и граждански ищец В.И.
направените от него разноски по делото в размер на 712.00 лв., /седемстотин и
дванадесет лева/, от които адвокатско възнаграждение – 700 лв. и заплатена
държавна такса за завеждането на делото – 12 лв.
Воден от горните мотиви съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: