№ 11999
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110168943 по описа за 2024 година
Ищецът М. П. твърди, че на 29.09.2022г. е сключила с ответника
„Макроадванс„ АД, договор за потребителски кредит № * при който била
предоставена в заем главница от 500лева, при посочен в договора ГЛП 41 % и ГПР
49,65 % за срок на връщане на договора 4 месеца, 4 вноски при общо дължима сума
543,44 лева, като съгласно чл. 20,2. от договора се предвижда предоставяне на
обезпечение, като съгласно чл.10,1 и 2 при неизпълнението, е предвидено заплащане
на неустойка за непредставено обезпечение 5,10 лева + 0,340 % от усвоения размер на
кредита за първи ден на забава и по 0340 % от усвоения размер за всеки следващ
първия ден, като в приложение 1 към договора, съдържащо погасителен план е
посочено, че неустойката възлиза на 204 лева, платима разсрочено, заедно с вноските
по кредита, като в този случай общото задължение възлиза на 747,44 лева. Счита, че
договорът е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи – неустойката следва
да се включват в ГПР, като по този начин, неговият размер надвишава 50 %,
Разпоредбата за неустойка е нищожна – противоречие със закона и добрите нрави,
като се стига до неверен ГПР, нарушена е разпоредбата на чл. 19,4 ЗПК, както и чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК, и клаузите са неравноправни. При твърдението за плащане на цялата
сума 747,44 лева, предявява: иск за признаване на договора за кредит за нищожен,
съединен с осъдителен иск за връщане на сумата 5 лева – частичен иск от общата
претенция за сумата 247,44 лева – платената над главницата сума. Претендира
разноски.
Ответното дружество в срока за отговор, оспорва редовността на иска, с
довод, че не е посочена банкова сметка / с молба по делото, ищецът по указания на
съда е посочил/, оспорва иска за връщане на сумата, с довод, че няма плащания, като
сочи, че предявява насрещен осъдителен иск за сумата 500 лева – главница по
договора, ведно със законна лихва от предявяването му. Ответното дружество заявява,
че признава установителния иск. Претендира разноски.
В срока за отговор по насрещния иск, първоначалната ищца сочи, че не
оспорва твърдението, че е получила сумата 500 лева, като оспорва дължимостта на
обезщетение за забава в размер на законната лихва, с довод - решението на СЕС по
1
дело 520/2021, като заявява, че предвид признанието, не поддържа искането за
експертиза.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото в о.с.з., е
отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че страните по него
на 29.09.2022г. са сключили Договор за потребителски кредит № *, по силата на който
на М. П. е била предоставена заемна сума в размер на 500 лева, при посочен в
договора ГЛП 41 % и ГПР 49,65 % за срок от 4 месеца, платима на 4 вноски, при общо
дължима сума от 543,44 лв. Съобразно чл. 20 вземането се обезпечава чрез
поръчителство, което следва да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на
сделката, като в ал. 3 са предвидени и изискванията, на които следва да отговаря
поръчителят. С чл. 10, т. 1 и т. 2 е уговорено заплащането на неустойка за
непредставено обезпечение в размер на 5,10 лева + 0,340 % от усвоения размер на
кредита за първи ден на забава и по 0,340 % от усвоения размер за всеки следващ
първия ден, като в приложение 1 към договора, съдържащо погасителен план, е
посочено, че неустойката възлиза на 204 лева, платима разсрочено, заедно с вноските
по кредита, като в този случай общото задължение възлиза на 747,44 лева.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са отделени като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че аритметично, ако неустойката по чл.
10, т. 1 и т. 2 от договора се включи в ГПР, същият ще надвиши 50 %, както и че
ищцата П. е усвоила сумата от 500 лева, представляваща преведена от ответното
дружество заемна сума, като в първото по делото о.с.з. е прието за безспорно, предвид
изявлението в отговора по насрещния иск, че П. не е заплащала суми за погасяване на
задълженията по този кредит. В изпълнение на чл. 155 ГПК съдът е указал на
страните, че служебно му е известно, че към датата на сключване на договора за
кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 %.
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
нищожност на Договор за потребителски кредит № */23.03.2022г. поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със закона,
евентуално на чл. 10 от процесния договор, съединени при условията на кумулативно
съединяване с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Предявен е и
насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК за връщане на главницата.
От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са
налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или
търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в
приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и
специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание
на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,
доколкото последните са призвани да обезпечат информираността и правото на
свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на
договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите –
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чрез който се предоставя информация на кредитополучателя за
2
размера на всички разходи по кредита, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Законодателят е регламентирал и краен предел на този годишен процент, който
съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК не следва да надвишава петкратния размер на законната
лихва забава по просрочени задължения в левове и валута, определен с Постановление
на Министерски съвет.
Като твърдян порок на договора за кредит се сочи, че неустойката не е
включена в ГПР, като по този начин се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът
намира доводите, релевирани с исковата, за основателни поради следните
съображения: Установява, се че действително, неустойката не е включена в посочения
ГПР, като посоченият процент е формиран единствено от главницата и договорната
лихва. Изначалното включване на клаузата за неустойка както в договора за кредит,
така и погасителния план е индиция, че същата е призвана да бъде средство за
генериране на допълнителни разноски за сметка на потребителя, чийто размер е
известен на кредитодателя към момента на сключването на договора. Аргумент в тази
насока може да бъде изведен и от чл. 5 от процесната сделка, в който са уговорени
множеството ограничения и конкретно определени изисквания относно обезпечението,
както и изключително краткия срок, в който следва да бъде предоставено, които правят
задължението изключително трудно изпълнимо. При това положение, макар да носи
наименованието неустойка, тази клауза по естеството си представлява допълнително
възнаграждение в полза на кредитодателя, което съставлява разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ЗПК. При включването в размера на ГПР, същият би надхвърлил
многократно посочения размер от 49,65 %. Именно поради тази причина съдът намира,
че е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заобикалянето на закона като основание
за нищожност на дадена правна сделка е налице в случаите, когато чрез позволени от
правото средства се цели постигането на забранен от закона резултат. В разглежданата
хипотеза е видно, че чрез невключването на неустойката в размера на ГПР се достига
до стойност, която е по-ниска от нормативно установения петкратен размер на
законната лихва, като на практика се заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва
обаче да се държи сметка, че предвиждането на неустойката и нейното оповестяване в
съдържанието на сделката е и в противоречие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото чрез нея в
договора бива посочен ГПР в размер, който е по-нисък от действителния. Посочването
на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж”
Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще.
Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение
от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на
СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/.
3
От изложените съображения следва извод за нищожност на договора за
кредит в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не може да бъде
заместен по право с правилата на закона и волята на страните. Главната искова
претенция следва да бъде уважена, а договорът – да бъде прогласен за нищожен.
Съобразно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихви и други разноски.
За пълнота на изложението и с оглед изискването по чл. 235, ал. 2 и чл. 236,
ал. 2 ГПК съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, настоящият
състав намира за необходимо да изложи мотиви и по отношение на останалите
релевирани пороци. Основателни се явяват и доводите на ищеца, че уговорената
неустойка е неравноправна. Съобразно чл. 143, ал. 1 ЗЗП клауза по договор с
потребител е неравноправна, когато е предвидена във вреда на потребителя, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата на търговеца и потребителя. Последната може да бъде подведена под
хипотезиса на чл. 146, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение създава в тежест на кредитополучателя да заплати
необосновано висока сума при липса на насрещна престация. Процесната уговорка не
държи сметка за разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, която предписва задължение в
тежест на кредитора преди сключването на договор за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя и ако счете последния за недостатъчно
платежоспособен, да не му предостави парични средства в заем. По този начин се
постига резултат, при който рискът от неизпълнението на това задължение се
прехвърля върху потребителя. Освен гореизложеното, уговорката за неустойка се
явява неравноправно и поради това, че не е индивидуално уговорена съобразно чл. 3, §
1 Директива 93/13/ЕИО. С определението по чл. 140 ГПК съдът е разпределил в
доказателствената тежест на ответника да установи, че клаузите на договора са
индивидуално определени, като доказателства в тази насока не са ангажирани.
Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че процесният
договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания, поради
което и предявеният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. При това положение, не
възниква вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения
иск за признаване нищожността на чл. 10 от договора за кредит, поради което искът
следва да се остави без разглеждане.
С исковата молба е предявен в условията на обективно кумулативно
съединяване и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Основателността на евентуалната искова претенция е обусловена от установяването в
условията на пълно и главно доказване от страна ищеца на материалноправните
предпоставки за възникване на притезанието: реално заплащане от страна на ищеца на
сумата, чието връщане претендира – сума, надхвърляща размера на главницата по
процесната сделка. Доказателства, удостоверяващи плащане, което да надхвърля
стойността на заемната сума, не са ангажирани по делото от първоначалната ищца.
Нещо повече, с отговора на насрещния иск се съдържа признание на неизгодно за
ищеца обстоятелство, че не е извършил никакви плащания в погашение на
задължението си по процесната сделка. Съобразно чл. 175 ГПК признанието на факт,
направен от страна, се преценява с оглед на останалите доказателства по делото. Така
извършеното признание кореспондира с останалия доказателствен материал, в който не
се съдържат данни за извършени преводи в полза на кредитодателя. При това
положение, макар да е прогласена нищожността на договора за потребителски кредит
4
№ */23.03.2022г., то не се установи между страните да е настъпило неоснователно
имуществено разместване. Поради липсата на елемент от фактическия състав на
кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – предаване на сумата,
предявената искова претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна, до
предявения й размер.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен осъдителен иск от
„Макроадванс” АД с правна квалификация чл. 23 ЗПК, по отношение на който съдът
счита, че са налице предпоставките за уважаване. Прогласяването на договора за
потребителски кредит за нищожен има посочените в чл. 23 ЗПК последици -
кредитодателят губи правото си на възнаградителна лихва и разноски, като
потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на заемната сума. В
хода на производството кредитополучателят е признал обстоятелствата, че е усвоил
отпуснатата му в кредит сума на стойност от 500 лева, както и че не е предприемал
действия по погасяването на кредита. Признанието на този неизгоден факт
кореспондира и с представените по делото писмени доказателства – справки за
отпусната и изплатена на каса в „Изипей” сума в размер на 500 лв. Не са ангажирани
доказателства в обратна насока, като по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК фактът на
плащането е в доказателствената тежест на първоначалния ищец. С отговора на
насрещния иск заемополучателят е оспорил дължимостта на законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на предявяване на насрещния иск. Релевираното
възражение се явява основателно. С Решение от 15.06.2023г. по д. С-520/2021 на СЕС
е възприето, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 Директива 93/13/ЕИО следва да бъдат тълкувани
в смисъл, че не се допуска национална съдебна практика по тълкуването на
националното право, според която кредиторът има право да претендира от потребителя
обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за
изпълнението на този договор, в това число и законна лихва от датата на поканата.
При това положение, исковата претенция следва да бъде уважена единствено по
отношение на чистата стойност на кредита – 500 лв.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
възниква в полза и на двете страни. С отговора на исковата молба ответникът
„Макроадванс“ АД е отправил искане разноските да бъдат възложени в тежест на
ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Съдът намира така направеното искане за
неоснователно поради следните съображения: На първо място, предвид предмета на
спора и изобилната съдебна практика относно неравноправните клаузи в договорите не
може да се приеме, че ответникът с поведението си не е дал повод за образуването на
настоящото дело. От друга страна, следва да се държи сметка, че с решение от
16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на Европейския съюз е
възприето, че член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати
вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорни клаузи. Макар в разглежданата хипотеза
осъдителният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да е отхвърлен в цялост,
настоящият състав отчита, че все пак исковата претенция му е уважена в частта
относно неравноправния характер на спорните клаузи, поради което разноските следва
да бъдат разпределени и между двете страни.
5
Ищецът е извършил разноски за държавна такса за разглеждане на исковата
претенция в размер на 130 лв., като е представен и договор за правна защита с адв. М.
Д., в който е вписано, че последният предоставя безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. За определянето справедливия размер на адвокатското
възнаграждение за предоставена правна помощ от адв. М. Димитов, следва да се
съобрази, че исковото производство не се характеризира с фактическа и правна
сложност, тъй като по въпросите за потребителските кредити е налице както изобилна
съдебна практика от национално ниво, така и обвързващи решения от наднационален
характер. Отделно, обемът на извършените процесуални действия от страна на
доверителя инкорпорира депозирането на искова молба и отговор на насрещния иск.
Предвид изложените съображения и съобразявайки Решение по С-438/2022г. на СЕС и
Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на I т.о. на ВКС, настоящият
състав намира, че се дължи възнаграждение в размер на 400 лв. Що се касае до
разноските за платена държавна такса, следва да бъдат присъдени 80 лв. съобразно
отхвърлената част от исковете. Ответната страна претендира 50,00 лв. за заплатената
държавна такса за разглеждане на насрещния иск, както и 1 200 лв. за адвокатско
възнаграждение с приложени доказателства за тяхното извършване. С молба с вх. №
195684/05.06.2025г. процесуалният представител на ищеца е релевирал възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от
ответника. Настоящият състав намира, че възражението е основателно, като се вземе
предвид, материалния интерес, че настоящото дело не се характеризира с фактическа и
правна сложност, както и обема на предоставената защита, поради което същото
следва да бъде редуцирано до 400 лв. При това положение, в полза на ответника
следва да се присъдят 50 лв. за заплатената държавна такса и 400 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Договор за потребителски кредит № * от
23.03.2022г., сключен между М. Х. П., ЕГН: **********, със съдебен адрес: *, и
„Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап. 14, е нищожен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от М. Х. П., ЕГН: **********,
със съдебен адрес: *, срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап. 14, евентуален иск за
признаване, че чл. 10 от Договор за потребителски кредит № * от 23.03.2022г. е
нищожен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Х. П., ЕГН: **********, със съдебен адрес: *,
против „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап. 14, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 5,00 лв., заявена като частична от общо 247,44 лева,
представляваща платена при начална липса на основание сума, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 19.11.2024г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПК М. Х. П., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: *, да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап. 14, сумата от 500 лева,
6
представляваща дължима и неплатена главница по Договор за потребителски кредит
№ № */23.03.2022г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ЗПК „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147,
ап. 14, да заплати на М. Х. П., ЕГН: **********, със съдебен адрес: *, сумата от 80,00
лева за извършени деловодни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗПК „Макроадванс“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147,
ап. 14, да заплати на адв. М. Д.а, с адрес: *, сумата от 400,00 лева за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. Х. П., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: *, да заплати на „Макроадванс“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ап. 14, сумата от 50,00
лева, извършени деловодни разноски, както и 400 лева за адвокатско възнаграждение
в исковото производство.
Вземането по първоначално предявения иск платимо от „Макроадванс“ АД на
М. Х. П. по посочена банкова сметка: BG27UNCR70001598180120.
Вземането по насрещния иск е платимо от М. Х. П. на „Макроадванс“ АД по
посочена банкова сметка: BG55STSA93000018726405.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7