Определение по дело №42/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 82/20.05.2015 г., постановено по гр. д. № 49/2015 г., Момчилградският районен съд е признал наложеното на С. О. С. от с. С., община Момчилград, наказание „Предупреждение за уволнение”, извършено със Заповед № 10/13.01.2015 г. на Директора на ТД на ДГС- Момчилград, за незаконно и е отменил заповедта.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят ТП ДГС гр. Момчилград, който го обжалва с молба да бъде отменено изцяло като постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се постанови друго решение по същество, с което да се потвърди атакуваната заповед. Изложени са подробни съображения. Поддържа се, че съдът неправилно кредитирал само показанията на св. А. М., бивш директор на ДГС, въз основа на които приел за доказано, че същият в качеството му на работодател разбрал за извършеното нарушение на работника на 16.10.2014 г., на следващия ден поискал устни обяснения и преценил, че няма нарушение на трудовата дисциплина. Твърди се, че показанията на този свидетел, се опровергавали от това, че към датата на искане на обясненията, той бил в платен годишен отпуск. Съдът неправилно не обсъдил писмо с вх. № 3407/04.12.2014 г. на Директора на РДГ Кърджали, от което новият директор на ДГС- Момчилград, разбрал за извършеното нарушение от С. О. като се твърди, че нарушението било доведено до знанието на работодателя на 04.12.2014 г., а наказанието било наложено в законоустановения срок в съответствие с разпоредбата на чл. 194 ал. 1 от КТ. Неправилен бил извода на съда, че заповедта за дисциплинарно наказание не била мотивирана и, че в случая няма осъществено нарушение на трудовата дисциплина като съдът не обсъдил постановлението на Районна прокуратура- Момчилград, което съдържало информация относно осъществено административно нарушение от работника- ищец, за което му било наложено административно наказание. Атакува се като незаконосъобразно и постановеното от първоинстанционния съд допълнително решение № 331/25.06.2015 г., постановено по същото дело, по реда на чл. 250 от ГПК, с което жалбодателят е осъден да заплати на ищеца разноски по делото. Поддържа се, че страната, претендираща разноски, не била представила списък по реда на чл. 80 от ГПК и решението противоречало на ТР № 6/2012 на ОСГК на ВКС ОТ 06.11.2013 г. Претендират се разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа по изложените съображения.

Ответникът по въззивната жалба чрез адвокат- пълномощник я оспорва и моли да се постанови решение, с което да се потвърди първоинстанционното решение като законосъобразно и нестрадащо от релевираните във въззивната жалба пороци. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. Атакуваните решения са валидни като постановени в рамките на правораздавателната компетентност на съда, както и допустими. Изречение второ на разпоредбата на чл. 269 от ГПК предвижда, че по останалите въпроси, извън валидността на решението и допустимостта в обжалваната част, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадените жалби, констатира, че същите са подадени в срок от лице, имащо интерес от обжалването, поради което са допустими, а разгледани по същество, са неоснователни по следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск за отмяна на наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” със заповед № 10/13.01.2015 г. на Директора на ТД на ДГС- Момчилград, с правно основание чл. 357 от КТ, във връзка с чл. 188 т. 2 от КТ.

В исковата молба ищецът твърди, че бил назначен при ответника на длъжността „горски стражар”. Със заповед № 10/13.01.2015 г. му било наложено наказание „предупреждение за уволнение”. Счита заповедта за незаконосъобразна, тъй като при издаването й не била спазена процедурата по чл. 195 ал. 1 от КТ и тази по чл. 194 ал. 1 от КТ, а и не била съобразена разпоредбата на чл. 189 ал. 1 от КТ.

От фактическа страна се установява следното:

Не се спори по делото, че страните в първоинстанционното производство са в трудовоправни отношения и, че ищецът С. О. С. бил назначен на длъжността „горски стражар”, която заемал и към датата на подаване на исковата молба. Установява се, че със заповед № 10/13.01.2015 г., ответникът наложил на ищеца дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” във връзка с извършено нарушение на трудовата дисциплина от С. О. С., осъществено на 16.10.2014 г. и доведено до знанието на директора на ТП ДГС- Момчилград на 04.12.2014 г. с писмо изх. № 4031/02.12.2014 г. на директора на РДГ- Кърджали. Посочено е в заповедта, че нарушението се изразява в неупражняване на контрол и допускане да бъде проведен лов с разрешително за индивидуален лов, без в същото да са попълнени задължителните реквизити /ловно- стопански район и местност/, което е неизпълнение на вменените му задължения по трудов договор и длъжностна характеристика „да проверява всички документи за сеч, паша, лов и други ползвания от горите”.

От приложеното по делото разрешително за индивидуален лов серия Ю № **********, се установява, че със същото е разрешено на Н. Л. И., притежаващ ловен билет № 259019, членска карта № 406079 и удостоверение за подборно ловуване № 069700, да ловува от 16.10. до 17.10.2014 г., без да са посочени ловностопанския район и местността.

С постановление на РП- Момчилград от 31.10.2014 г. на Районна прокуратура- Момчилград, било отказано да се образува досъдебно производство и е прекратена преписка с вх. № 975/2014 г., касаеща процесния лов, като е прието, че липсват данни за извършено престъпление по чл. 237 ал. 1 от НК.

От показанията на разпитания по делото свидетел А. М., бивш директор на ДГС- Момчилград, вкл. и към 16.10.2014 г., се установява, че същият получил информация по телефона и бил запознат с процесния случай още същия ден. На следващия ден разговарял и поискал устни обяснения от ищеца по повод случилото се на 16.10.2014 г.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното:

Кодексът на труда е възложил на работодателя да докаже констатациите си в заповедта за дисциплинарно наказание, тежестта на нарушението и вината на наказания. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 363 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 354/2011 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, откриване на нарушението означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци, т. е. когато е установен извършителят на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като дисциплинарно нарушение. В тежест на работодателя е да установи, че е извършил съответните действия по спазване на установената в КТ процедура по налагане на дисциплинарно наказание, включително това, кога е установено нарушението, за да може да бъде направен извод дали е спазен срокът по чл. 194 ал. 1 пр. 1 от КТ. В конкретния случай, при установената фактическа обстановка, настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на атакуваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание на ищеца, като издадена извън срока по чл. 194 ал. 1 от КТ. Съгласно сочената разпоредба дисциплинарните наказания се налагат не по- късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по- късно от 1 година от извършването му. Разпоредбата съдържа два срока, пропускането на които погасява правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание- двумесечен срок от откриване на нарушението и едногодишен от неговото извършване, като съотношението между двата срока е такова, че ако е изтекъл двумесечният срок, не може да намери приложение едногодишният срок от извършването на нарушението. Изхождайки от изложеното и във връзка с посоченото в атакувана заповед, че нарушението, извършено от работника на 16.10.2014 г., било доведено до знанието на директора на ТП ДГС- Момчилград на 04.12.2014 г. с писмо с изх. № 4031/02.12.2014 г. на директора на РДГ- Кърджали, следва да се посочи, че директорът на ДГС- гр. Момчилград не е работодател, а законен представител на работодателя, оправомощен да упражнява дисциплинарна власт. Обстоятелството, че от името и за сметка на работодателя, действува определено физическо лице, не е основание да се счете, че последното от момента на определянето му, е придобило качеството на работодател. Настъпилата по надлежния ред промяна в директора на ДГС не представлява промяна на работодателя, с когото е бил сключен трудовият договор, респ. неотносима е, както става ясно от материалите по делото, извършената в случая смяна на директора на ДГС- Момчилград. Поради това и тъй като цитираното нарушение в обжалваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание, издадена на 13.01.2015 г., е извършено на 16.10.2014 г. и е станало известно на субекта на дисциплинарната власт още в деня на извършването му- 16.10.2014 г., за което са снети обяснения от ищеца на следващия ден, то срокът по чл. 194 ал. 1 от КТ, ограничен в рамките на два месеца от откриване на нарушението и включващ се в едногодишния такъв от извършването му, е започнал да тече от този момент и е изтекъл на 16.12.2014 г., т. е. много преди датата на налоµеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”. Извършената след констатиране на нарушението промяна на директора на ДГС е факт, правноирелевантен за спора и не се отразява на начина на изчисляване на установените от закона срокове за налагане на дисциплинарни наказания. Към 13.01.2015 г.- датата на издаване на атакуваната заповед за налагане на наказание на ищеца, срокът по чл. 194 ал. 1 от КТ е изтекъл- обстоятелство, обуславящо незаконността на налагането на дисциплинарно наказание. Касае се за преклузивни срокове, с изтичането на които, с оглед правната им характеристика, се погасява, както дисциплинарната отговорност на работника, така и правото на работодателя, съобразно с предоставената му от закона дисциплинарна власт, да упражни същото за налагане на дисциплинарно наказание. Така, неспазването на предвидения от законодателя в нормата на чл. 194 ал. 1 КТ срок за налагане на дисциплинарно наказание опорочава последното и се явява основание за неговата отмяна, от категорията на абсолютните. Изводите на съда не се променят от приложеното по делото писмо с вх. № 3407/04.12.2014 г. на директора на РДГ- Кърджали, видно от което „новият Директор на ДГС Момчилград разбрал за извършеното нарушение от Салим Осман, т. е. нарушението е доведено да знанието на работодателя на 04.12.2014 г. и наказанието е наложено в законоустановения срок в съответствие с разпоредбата на чл. 194 ал. 1 от КТ.” Тези изводи не се променят и от факта, че ищецът е дал отново обяснения в хода на дисциплинарното производство, инициирано от „новия директор” на ДГС- Момчилград. И не на последно място следва да се посочи, че нелогично е да има образувана преписка по отношение на служител в ДГС, която е приключила с постановление на прокурор при РП- Момчилград с отказ да се образува досъдебно производство от 31.10.2014 г., и това обстоятелство да не е било известно на ръководството на стопанството, още повече, че е разпоредено препис от постановлението на РП- Момчилград да се изпрати на директора на РДГ- Кърджали. Впрочем, след като е била нарушена разпоредбата на чл. 194 ал. 1 от КТ, атакуваната заповед като незаконосъобразна подлежи на отмяна, без да се разглежда спора по същество.

За пълнота следва да се посочи, че дори и да беше спазена сочената по- горе разпоредба, то следва да се има предвид, че дисциплинарно нарушение е налице при виновно неизпълнение на задълженията, каквото в случая работодателят не е установил, респ. правилен е извода на първоинстанционния съд, че по делото не е установено неизпълнение на трудови задължения от страна на ответника по иска. На следващо място, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че дори и да се приеме, че ищецът е извършил нарушение на трудовата дисциплина, то наложеното наказание не е съответно на нарушението по тежест, респ. няма съразмерност между тежестта на извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, т. е. нарушена е разпоредбата на чл. 189 от КТ. В тази връзка следва да се посочи, че по делото няма данни от описаните действия на ищеца да са настъпили тежки последици за работодателя, а и такива не се визират. И не на последно място, следва да се има предвид и това, че от събраните доказателства, не се извеждат данни за други нарушения на ищеца по делото.

Впрочем, като е направил горните изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

Неоснователна е и жалбата против постановеното от първоинстанационния съд решение, с което съдът се е произнесъл по реда на чл. 250 от ГПК като е осъдил ответника по иска да заплати на ищеца направените по делото разноски за първоинстанционното производство. В Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, т. 8. е предвидено, че липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, /както е в процесния случай/, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските, а в т. 9 е прието, че недопустима е молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато страната не е представила списък по чл. 80 от ГПК. Или, пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от ищцовата в първоинстанционното производство страна искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 от ГПК, поради което и представянето на спи±ък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. Поради това, законосъобразно е и постановеното от първоинстанционния съд решение, с което същият се е произнесъл по реда на чл. 250 от ГПК и същото следва да се потвърди.

При този изход на делото разноски за жалбодателя не се следват. Такива се следват в полза на ответника по жалбата в размер на 200 лв. за платено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 82/20.05.2015 г. и решение № 331/25.06.2015 г., постановени по гр. д. № 49/2015 г. по описа на Момчилградският районен съд.

ОСЪЖДА ТД на ДГС- Момчилград, ЮЦДП гр. С., с ЕИК ********* да заплати на С. О. С. от с. С., община Момчилград, с ЕГН **********, направените разноски за тази инстанция в размер на 200 лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване /ЗИД на ГПК- ДВ бр. 50 от 03.07.2015 г./.

Председател: 1/ 2/