Решение по дело №2638/2023 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Дял ІІІ, Глава Х, Раздел І от АПК, във връзка с чл. 215, ал.1 и чл. 219 от Закона за устройство на територията.

2. Образувано е по жалба на Г. А. К., [ЕГН], адрес: гр. Карлово, [улица], срещу Заповед № РД-328/24.03.2023 г., издадена от кмета на община Карлово, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Панелен гараж“, намиращ се в поземлен имот с идентификатор 36498.503.2734 по КК и КР на град Карлово, община Карлово, област Пловдив, съответстващ на УПИ I – жил. компл. в кв. 121 по регулационния план на град Карлово, с административен адрес: [улица], с извършител на строежа - Г. А. К..

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на административния акт и се иска отмяната му от съда. Твърди се, че ответният административен орган не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая, в частно не е извършила служебна проверка за времето на извършване на строежа, за изпълнителя, респ. за неговият собственик. Поддържа се, че процесният гараж не представлява строеж по смисъл на ЗУТ, алтернативно, че същият е строеж от VI – та категория, за който не се изисква разрешение за строеж, удостоверение за ползване и въвеждане в експлоатация. Сочи се и допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като с издадената заповед се преповтаря вече съществуващо Нареждане № Ж-179/14.05.1996г. на кмета на община Карлово за премахване на гаража. Твърди се, че по този начин се цели възникване на ново изпълнително основание, тъй като предходното е загубило действието си поради изтекла погасителна давност. Сочи се, че гаражът е търпим и допустим. Заявява се и претенция за придобиване по давност на общинския терен, върху който е разположен гаража. Претендира се присъждане на сторените в хода на съдебното производство разноски.

3. Ответникът – кмет на община Карлово, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Т. е на становище, че жалбата е неоснователна. Иска се присъждане на възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.

ІІ. За допустимостта:

4. Жалбата е подадена в предвидения процесуален срок при наличието на правен интерес срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което се явява ДОПУСТИМА.

ІІІ. За фактите:

5. От кмета на община Карлово било издадено Нареждане № Ж-179/14.05.1996г. към Г. А. К. в срок до 25.05.1996г. да освободи общинско място от панелен гараж. В противен случай ще бъде пристъпено към санкционирането му по чл. 169, т. 11 от ЗТСУ, а гаража конфискуван от община Карлово.

6. Съставен е Акт за частна общинска собственост № 833/01.03.2003 г. за УПИ I – жил. компл. на кв. 121 по регулационния план на град Карлово, с площ 3136 кв.м., административен адрес: гр. Карлово, УПИ I – жил. комплекс, кв. 121, [улица].

7. На 07.02.2023 г. длъжностни лица при община Карлово, извършили проверка на строеж: Панелният гараж, намиращ се в ПИ с ид. 36498.503.2741 по КК и КР на Карлово, област Пловдив, съответстващ на УПИ I – жил. компл. на кв. 121 по регулационния план на град Карлово. В резултат на проверката е съставен Констативен акт № 12/07.02.2023 г., в които е отразено, че строежът е собственост на Г. А. К., същият е посочен и като изпълнител на строежа, за който не са представени одобрен проект и разрешение за строеж. Строителството е описано като: Панелният гараж, разположен в имот общинска собственост, на имотната граница с ПИ с ид. 36498.503.2741. Гаражът е с бетонни стени и покривна плоча, с дървена врата. При вратата има бетонна козирка. Размерите в план са 3,4x5,5 м. Няма положени външни мазилки. Изготвена е и графична част, от която е видно разположението на констатираното незаконно строителство и неговият обем.

При тези данни проверяващите са установили, че строежът е изпълнен в нарушение на разпоредбата на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ и е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 и т 2 от ЗУТ, което е основание за започване на процедура за премахване на незаконното строителство.

8. Със Заповед № РД-328/24.03.2023 г. кметът на община Карлово като е възприел изцяло установената с Констативен акт № 12/07.02.2023 г. фактическа обстановка наредил да се премахне: „Панелен гараж“, намиращ се в поземлен имот с идентификатор 36498.503.2734 по КК и КР на град Карлово, община Карлово, област Пловдив, съответстващ на УПИ I – жил. компл. в кв. 121 по регулационния план на град Карлово, с административен адрес: [улица], с извършител - Г. А. К.. В мотивите на заповедта е посочено, че за обекта няма разрешение за строеж, не е одобрен инвестиционен проект, нито е издавано съгласувателно становище, поради което същият се установява като незаконен строеж. Не са изложени мотиви относно годината на построяването му. Отбелязано е, че строежът не отговаря на условията за търпимост по пар. 16 от ЗР на ЗУТ, нито по пар. 127 от ПЗР на ЗУТ.

9. По делото бяха допуснати две съдебно – технически експертизи, с вещо лице строителен инж. С. Ж. и арх. Х. С., чиито заключения се приеха без възражения от страните и се кредитира с доверие от съда. Експертите установят, че процесният обект представлява масивен гараж със стоманобетонови стени и таван, двукрила дървена врата с метална обшивка около нея. Конструкцията представлява оребрени три стени, изпълнени с армировка и бетон, като оребряването представлява четири колони в четирите края на конструкцията и две вертикални ребра по дългата страна на обекта. Едновременно със стените е отлят и таванът на обекта с армиран стоманобетон. Този вид конструкции и като цяло обекти (панелен гараж) са характерни за изпълнявани през 90-те години на XX век, преместваеми масивни гаражи, производство на Домостроителни комбинати.

На основание приложените в делото документи и направените проучвания в община Карлово, вещото лице – архитект установява, че южната имотна граница по кадастрална карта (одобрена със заповед № РД-18-52/2011г.) на ПИ с ИД № 36498.503.2734 не съответства на южната дворищна регулационна граница, поставена по действащ КРП (заповед № 739/1966г.) върху имотната граница по кадастрален план към 1966г. При огледа на место се констатира, че между ПИ с ИД № 36498.503.273 и ПИ с ИД № 36498.503.2741 по КККР от 2011г. е изградена масивна плътна ограда с височина 2,00 м, в границите и в терена на ПИ с ИД № 36498.503.2741. Оградата е построена с разположение перпендикулярно (90 градуса) на уличната регулационна граница от запад, за разлика от местоположението на старата плътна ограда, отразена в кадастралния план от 1966г. и кадастрален план от 90-те години на ХХ-ти век, която е била построена под ъгъл, равен на 94 градуса. Границата по КККР от 2011г. между двата поземлени имота не съответства на границата по предходните кадастрални планове, в това число не съответства и на дворищната регулационна граница. Няма данни за извършено изменение на дворищната регулационна граница между УПИ I - жил. комплекс и УПИ III-3639. Процесната сграда е построена до новата масивна плътна ограда и до съществуващите към онзи момент сгради на допълващото застрояване в УПИ III-3639, на калкан с тях. Тъй като масивната ограда и сградите на допълващото застрояване в УПИ III - 3639 са построени навътре в имота, а не по регулационната граница, то процесната сграда с площ = 18,9 кв.м. частично заема площ от УПИ III - 3639 равна на 4,4 кв.м. и частично заема площ от УПИ I -жил. комплекс, равна на 14,5 кв.м. Не се установява изпълнението на процесния гараж да е било предвидено в индивидуален ПУП или комплексно решение. Обектът датира от периода 1993г. – 1998г. Към момента е изграден върху действащата регулационна линия между УПИ I - жил. комплекс и УПИ III - 3639 по плана на гр. Карлово.

10. По делото се събраха показанията на свидетеля Д. Г. С. – сестра на съпругата на жалбоподателя. Свидетелят след предявяване на материалите на л. 134 и л. 135 по делото, съдържащи снимки на процесния строеж, разпознава обект като ползван от Г. А. К.. Гаражът е известен на свидетеля от 1993 г., намира се в гр. Карлово на [улица]. От тогава гаражът не е премахван и не е променян. Ползва се постоянно за съхранение на автомобил.

ІV. За правото:

11. Според чл. 225а от ЗУТ, кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, или на части от тях. Заповедта се издава въз основа на констативен акт, съставен от служителите за контрол по строителството в администрацията на всяка община (район). Актът се връчва на заинтересуваните лица, които могат да подадат възражения в 7-дневен срок. Когато нарушителят е неизвестен, копия от констативния акт и от заповедта се поставят на строежа и на определените за това места в сградата на общината, района или кметството.

По смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строеж или част от него е незаконен, когато се извършва: 1. в несъответствие с предвижданията на действащия подробен устройствен план; 2. без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж; 3. при съществени отклонения от одобрения инвестиционен проект; 4. със строителни продукти, несъответстващи на изискванията, или в нарушение на правилата за изпълнение на строителните и монтажните работи, ако това се отразява на конструктивната сигурност и безопасното ползване на строежа и е невъзможно привеждането на строежа в съответствие с изискванията на този закон; 5. при наличие на влязъл в сила отказ за издаване на акт по чл. 142, ал. 5, т. 8 от ЗУТ и 6. в нарушение на изискванията за строителство в територии с особена териториалноустройствена защита или с режим на превантивна устройствена защита по чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗУТ.

Според §5, т.38 от ДР на ЗУТ „Строежи" са надземни, полуподземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, надстройки, укрепителни, възстановителни работи, консервация, реставрация, реконструкция по автентични данни по смисъла на чл. 74, ал. 1 от Закона за културното наследство и адаптация на недвижими културни ценности, огради, мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, благоустройствени и спортни съоръжения, както и техните основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението.

Съгласно чл. 20, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ застрояването в урегулираните поземлени имоти е основно и допълващо. Застрояване със спомагателни, стопански, обслужващи и второстепенни постройки, допълва основното застрояване. Правилата относно основното и допълващо застрояване са разписани в радели VI и VII на ЗУТ, където са предвидени специфичните характеристики и предназначение на различните видове строежи. Така по аргумент от чл. 37 и чл. 41 на ЗУТ "сгради" са тези строежи, чрез които се осъществява основното застрояване на поземлените имоти съобразно тяхното предназначение (жилищни, производствени, курортни, вилни, обществено-обслужващи и други), а чрез „постройките“ се осъществява допълващото застрояване и същите имат спомагателен и обслужващ характер - например: барака, навес, тоалетна, изградени към основна жилищна или стопанска сграда.

При горната фактическа и правна установеност настоящия състав на съда, намира за безспорно, че процесният строеж представлява обект на допълващото застрояване, строеж от VI – та категория, по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. В тази насока е и становището на вещото лице инж. Ж.. Относно възражението на жалбоподателя, че процесният гараж е преместваме обект следва да се отбележи, че разпоредбите на чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал. 1 от ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, очертават кръга на преместваемите обекти, като въвеждат като критерии конструктивните характеристики и предназначението на обектите. В процесния случай, това че гаражната клетка е монтирана направо върху терена и може да бъде отделена и преместена на друго място, без съществено да се разруши, не може да преодолее законово предвиденото условие за разграничение на преместваемия обект съобразно предназначението му. В случая гаражната клетка, предмет на заповедта за премахване, няма характеристиките на преместваем обект с оглед на предназначението си, тъй като не се използва за увеселителни, търговски или други обслужващи дейности. Безспорно в случая се касае за гараж, който по смисъла на закона представлява постройка на допълващо застрояване за паркиране на автомобили и задоволяване на лични нужди, поради което именно това негово предназначение го определя като строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, независимо от характеристиките му - дали може да се премести на друго място в цялост или дали изменя субстанцията на терена (в този смисъл Решение № 9342 от 6.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6901/2023 г., II о.).

При това положение се налага изводът, че ответният административен орган е издал оспорения административният акт в рамките на предвидената в чл. 225а от ЗУТ материална и териториална компетентност.

Не се установява и соченото от оспорващия съществено процесуално нарушение, изразяващо се в повторно издаване на административен акт по вече приключило административно производство. Действително по преписката е налице издадено Нареждане № Ж-179/14.05.1996г. на кмета на община Карлово до жалбоподателя за премахване на гараж, разположен в общинска земя. С оглед годината на издаване и органът, който е издал това нареждане същото може да се квалифицира като заповед по чл. 160 вр. чл. 173, ал. 4 от ЗТСУ отм. (приложима ред. ДВ бр. 63 от 14.07.1995 г.), с предмет премахване на незаконен строеж. По смисъла на посочената норма такъв строеж е този, който е извършени без разрешение или при съществено отклонение от застроителните планове, утвърдените (одобрените) проекти и сметни документации, от разрешението за строеж и другите строителни книжа или в нарушение на действуващите разпоредби. Въпреки това, за да е налице предвиденото ограничение за допустимост на производството по чл. 27, ал. 1, т. 1 от АПК следва да се установява пълна идентичност между предмета и страните, за които вече е издаден и влязъл в сила предходен административен акт. В случая от съдържанието на Нареждане № Ж-179/14.05.1996г. на кмета на община Карлово по никакъв начин не е индивидуализирано общинското място, в което е бил разположен панелният гараж, респ. какви са били характеристиките на този обект. Тоест не е налице идентичност относно предмета на заповедта по чл. 160 вр. чл. 173, ал. 4 от ЗТСУ отм. и процесното заповед, издадена по реда на чл. 225а от ЗУТ. Липсата на индивидуализация в мотивите на административния акт не може да бъде преодоляна само с твърденията на страната, че същият се отнася за процесния обект. Към този акт липсва констативен протокол и графична част, от които по несъмнен начин да се установи предметът на вече приключилото производство. На следващо място, дори да се изведе презумпция, че актът от 1996 г. третира процесния гараж, следва да се държи сметка и за настъпилите промени в икономическите и обществени отношения, намерили отражение в приемането на Закона за устройство на територията и в частност въвеждането на режима на търпимост по пар. 16 от ЗР на ЗУТ и пар. 127 от ПЗР на ЗУТ, спрямо които следва да се преценя налице ли са фактически и правни основания за премахването на процесния строеж. Иначе казано, настоящият състав намира, че влизането в сила и евентуалното неизпълнение на издаден административен акт по реда на ЗТСУ /отм./ не прегражда възможността за установяване наличието на незаконно строителство по реда на ЗУТ на собствено правно основание при съобразяване на настъпилите промени в регулаторните режими за застрояване.

Към периода, в който се установява да е изпълнен процесният строеж, правилото на чл. 56 от ЗТСУ /отм./ въвежда общ разрешителен режим за всяко строителство, без оглед на неговата категория и/или вид. По арг. от чл. 147 ЗУТ, сега действащият правен режим също изисква издаване на проектно решение на инженер-конструктор за изпълнение на строежи от категорията на процесния. Предвид липсата на разрешение за строеж и строителни книжа (чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ), правилно процесният гараж е установен като незаконно строителство.

Според § 3, ал. 1 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК, "адресат/адресати на заповедта" са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж със заповедта по чл. 225, ал. 1 или 2 ЗУТ и се определя срок за доброволно изпълнение.

По делото безспорно се установи, че оспорващият притежава процесното строителство и същият не отрича обстоятелството, че го ползва за лични нужди. Това обстоятелство се потвърди и от събраните по делото свидетелски показания. При това положение съдът намира, че правилно е определен и адресатът на обжалвания административен акт.

На следващо място след като процесният строеж е незаконен, за да подлежи същият на премахване, следва да бъде преодоляно ограничението по §16, ал. 1, ПР на ЗУТ, респ. по § 127, ал. 1 от ПР на ЗУТ.

Според § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, за да се установи търпимост следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: 1) строежът да е, изградени до 7 април 1987 г.; 2) за строежа да няма строителни книжа (т.е. незаконен строеж); 3) да е бил допустими по действащите подробни градоустройствени планове (имало ли е одобрен ПУП- застроителен план към момента на реализирането му) и 4) да е бил допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ.

Следващи две хипотези на търпимост са уредени в ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ: 1) незаконни строежи, започнати в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., но неузаконени до влизането в сила на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г.; 2) незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон.

Най - сетне, законодателят с разпоредбата на § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ е допълнил хипотезите на § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, като е въвел нов период за обявяване на строежите за „търпими”. Този нов период включва строежи, извършени до 31.03.2001 г., които за да бъдат „търпими“ следва да са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон.

Следва да се има предвид, че доколкото нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ / ДВ,бр.82/2012г/, т.е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода - по ал.1, ал.2 и ал.3. Това е така, защото нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ не изключва приложението на § 16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, а е нейно продължение, като въвежда нов, четвърти период за обявяване на строежи, извършени без строителни книжа, за търпими /така Решение № 3558 от 30.03.2015 г. по адм. д. № 2009/2015 на Върховния административен съд; Решение № 10670 от 12.10.2016 г. по адм. д. № 3521/2016 на Върховния административен съд; Решение № 9323 от 13.07.2017 г. по адм. д. № 2310/2017 на Върховния административен съд /.

Според § 127, ал. 9 от ЗИД на ЗУТ, времето за извършване на незаконния строеж се установява с всички доказателствени средства, допустими по Гражданския процесуален кодекс, включително и с декларации.

Тук е мястото да се обсъди и съдържанието на условието за допустимост по правилата и нормативите, действали по време на извършването на строежа или съгласно ЗУТ. В съдебната практика са застъпени две позиции: Според първата под правила и нормативи следва да се разбира: технически параметри - местоположение, височина и начин на застрояване, включително и правила за застрояване на съсобствен или чужд имот. Тоест, в този случай правилата регулиращи режима на правото на собственост, ограничени вещни права и съсобственост се приемат за относими към фактическия състав на търпимостта.

Според втората позиция, която е и преобладаваща, липсата на съгласие от съсобственика на урегулирания поземлен имот, в който е изграден незаконен строеж, въпросите за правото на собственост и отстъпено право на строеж не представляват елемент от допустимостта, съгласно правилата и нормативите за извършване на строителство, т.е не са условие за търпимост по § 16, ал. 1 от ПР ЗУТ /така Решение № 6765 от 14.05.2012 г. по адм. д. № 1886/2012 на Върховния административен съд и Решение № 1697 от 17.02.2015 г. по адм. д. № 14413/2014 на Върховния административен съд/.

Настоящия състав споделя втората позиция, която намира упора в правилата на § 127, ал. 2 – ал.15 от ЗИД на ЗУТ, които свързват посоченото изискване с узаконяването на строежа, а не с неговата търпимост. По тези съображения съдът намира претенцията на жалбоподателя, за придобити права на собственост върху процесния общински имот, за неотносима към предмета на спора. Още повече тези вещноправни претенции подлежат на установяване в общото исково производство, поради което разглеждането им е извън обхвата на настоящия съдебен контрол.

От събраните по делото доказателства съдът намира за безспорно че през 1993 г. на дворищната регулационна граница между УПИ I - жил. комплекс и УПИ III-3639, по действащия регулационния план на гр. Карлово е бил изпълнен процесният гараж. Това обстоятелство поставя строежа под режима на §16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Каза се, предпоставките за прилагане на тази хипотеза са: наличие на незаконен строеж, започнат в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., но неузаконен до влизането в сила на този закон; допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и деклариране на строежа от собственика пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. Тоест изискуемо е, освен съответствие с действалите технически правила и норми, и надлежно „деклариране” на незаконния строеж в определения преклузивен срок, а когато това условие не е налице - съответният незаконен строеж не е търпим /така Решение № 10670 от 12.10.2016 г. по адм. д. № 3521/2016 на Върховния административен съд; Решение № 4290 от 05.04.2017 г. по адм. д. № 11368/2016 на Върховния административен съд/. В случая оспорващият нито твърди, нито са налице данни строежът да е бил деклариран от собственика му в посочения срок. В този смисъл за съда не стои и задължение по служебен почин да изследва наличието на фактически обстоятелства, за които оспорващият дори не поддържа да са част от обективната действителност. Още повече, на жалбоподателя изрично бе указно, че носи доказателствената тежест да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Само предвид липсата на предпоставката, касаеща декларирането му в рамките на нормативноустановения времеви интервал, е достатъчно да се заключи, че процесният строеж е нетърпим.

Въпреки горния извод, каза се, съдът е задължен да изследва и наличието на останалите предпоставки за търпимост.

Съпоставката на действащите към момента на изпълнение на строежа подробни градоустройствени планове, респ. правилата и нормативите за застрояване и сега действащите такива, основават извода, че процесният гараж не отговора и на другите две предвидена в закона предпоставки за търпимост. Не се доказва изпълнението на подобно строителство да е било предвидено в нито един индивидуален подробен устройствен план или квартално – застроителен и силуетен план или кварталнозастроителна разработка, каквото е изискването на чл. 96 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 г.). Самото строителство е изпълнено през дворищната регулационна линия между УПИ I - жил. комплекс и УПИ III-3639, по регулационния план на гр. Карлово. Това поставя строежа в пряко противоречие с правилото на чл. 42, ал. 2 ЗУТ и правилото на чл. 95 вр. чл. 97 от Наредба № 5.

В резултата на горния анализ става ясно, че в случая липсват и трите кумулативно изискуеми предпоставки на §16, ал. 2 от ЗУТ за търпимостта на спорния строеж, поради което същият категорично се явява нетърпим по смисъла на закона и подлежи на премахване.

За пълнота следва да се посочи, че подвеждането на горната фактическа обстановка под хипотезата на § 127, ал. 1 от ПЗР от ЗИД на ЗУТ не би довело до различен краен резултата, тъй като, както вече бе отбелязано, с тази разпоредба не се изключва приложението на § 16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, нито пък се въвежда ново основание за търпимост на строежите. Извън обсъдените хипотези всеки строеж, изграден след 31.03.2001 г., не може да бъде признат за търпим.

Трайното е разбирането в практиката на Европейския съд по правата на човека, че във всеки конкретен случай на държавна принуда се дължи проверка дали една такава намеса е „допустима“ и дали е "необходима в едно демократично общество". По отношение на „допустимостта на намесата“ е релевантно обстоятелството дали тя е предвидена в закона. Като продължени на тази проверка е необходимо да се установи дали намесата е съответна на целта на закона, т.е. да не представлява превратно упражняване на власт чрез позволени средства за постигане на правно запретен резултат.

Необходимостта от намесата в условията на демократично общество се поставят в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Наличието на което и да е от тези обстоятелства оправдава необходимостта от намеса, но само в случай че същата няма да се яви непропорционална и в прекомерна вреда на противопоставим частен интерес.

В случая наличието на незаконен и нетърпим строеж представлява фактическо основание, кореспондиращо с правното такова по чл. 225а от ЗУТ, за реализиране на държавна принуда чрез издаване на административен акт въз основата на законова уредба в съответствие с целта на закона - да се гарантира ефективното прилагане на регулаторното изискване - никакви строежи да не могат да се строят без разрешение, чрез възстановяването на върховенството на закона (вж., mutatis mutandis, Saliba v. Malta, № 4251/02, § 44, 8 ноември 2005 г.).

При това положение в конкретния случай от решаващо значение е да се отговори на въпроса - „необходима“ ли се явява тази намеса спрямо преследваната от законна цел? Тук следва да се отбележи, че принципът за равенство пред закона налага тази преценка да се извършва за всяко засегнато лице – независимо дали принадлежи към уязвима група или не, и за всеки вид строеж. Респективно да не се дава превес на защитата на определени групи лица по етнически, икономически или социален признак пред защитата на отделния индивид. Противното би означавало да се допусне дискриминационно третиране, което ще бъде в разрез с принципите на демократичното общество.

Съдът намира за крайно необходимо да обърне внимание и на един друг аспект от търсената защита. Безспорно е, че основния принцип са съразмерност цели да гарантира защита на основни граждански права, каквото е правото на собственост. Тук обаче не може да се пренебрегват обстоятелствата, при които засегнатото лице се е сдобило със съответното незаконно строителство. Например: законно и добросъвестно ли е придобита собствеността върху строежа; от праводател или приобритател е извършен незаконния строеж; положени ли са усиля за узаконяване; съществено ли са погазени регулаторните режими; върху собствен, чужд – частен или държавен/общински терен е изпълнено строителството; за задоволяване на неотложни нужди ли е изпълнен строежът; търсени/предлагани ли са други способи за решаване на тези нужди и т.н.

В този аспект всяко недобросъвестно и противоправното поведение: строителство в територии, изключени от гражданския оборот (изключителна държавна собственост, публична държавна и общинска собственост); строителство в територии с абсолютен забранителен режим (охранителни и сервитутни зони към инфраструктурни обекти, природни резервати, плажни ивици, защитени зони и др.); строителство при наличието на изричен административен акт за забрана на строежа и достъпа до него, отслабва тезата за непропорционалност на държавната намеса, поради което не следва да бъде стимулирано с благоприятни за извършителя правни последици. Противното би означавало да се поставят под съмнение устоите на правовата държава и да се стимулира погазването на законоустановените правила и норми за обществено поведение с цел постигане на недължима облага под защитата на принципа за съразмерност.

По тези съображения и с оглед спецификите на настоящия казус съдът намира, че премахването на процесния незаконен строеж не се явява непропорционална намеса съобразно преследваната от закона цел. Видно е, че с изграждане на незаконния строеж оспорващият не е целял да задоволи неотложни жизнени нужди. Строежът не се явява изпълнен в хипотезата на законодателна празнота, която да налага поставяне на личния интерес пред правно нерегулирани обществени отношения. Отделно премахването на незаконния строеж, както се отбеляза в експертизата на вещото лице - строителен инженер, не се установява свързано с неблагоприятно засягане на законно съществуващо в имота друго застрояване. В конкретния случай оспорващият се стреми да реализира ползи от собственото си пролонгирано противоправно поведение, без наличие на подкрепящи тезата му обективни факти и обстоятелства, сочещи на извънредност на случая, което изключва непропорционалността на държавната намеса и наличието на противопоставим частен интерес, който да се нуждае от изключителна защита.

При констатирана незаконност на проверен по надлежния ред строеж, за контролния орган не съществува друга възможност, освен да нареди премахването му. Целта на нормите на ЗУТ в разглежданата област е именно отстраняването на незаконното строителство и в този смисъл засягането на правната сфера на оспорващия е допустимо и пропорционално на защитения обществен интерес.

Изграждането на обекта без разрешаващ строителството акт и при отсъствието на предпоставките той да бъде определен като търпим, обуславят законосъобразността на заповедта за премахването му.

Мотивиран от горното, при проверката по чл. 168 от АПК, съдът намира, че оспореният административен акт е валиден, издаден в предписаната от закона форма без допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба се явява неоснователна

V. По съдебните разноски:

12. Предвид изхода на делото, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, е основателна. По реда на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ /обн., ДВ, бр.5 от 17.01.06г./, настоящият състав определя възнаграждение в размер на 100 лева.

Ето защо, Съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. А. К., [ЕГН], адрес: гр. Карлово, [улица], срещу Заповед № РД-328/24.03.2023 г., издадена от кмета на община Карлово.

ОСЪЖДА Г. А. К., [ЕГН], адрес: гр. Карлово, [улица], срещу Заповед № РД-328/24.03.2023 г. да заплати на община Карлово, сумата от общо 100 (сто) лева, представляваща направени по делото разноски.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото постановяване.