№ 243
гр. ЛЕВСКИ, 01.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на втори ноември
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стойка Г. Манолова Стойкова
при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова
като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско
дело № 20234410100401 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
ПРЕДЯВЕН е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД,
вр. чл. 11, т.9 и чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 21 ЗПК за прогласяване на
нищожност на Договор за потребителски кредит №***/12.08.2021г., както и
установителен иск в условията на евентуалност с правно основание чл. 26,
ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожността на чл. 5.6 от Договора и на т. 10 от Приложение №1 към него,
касаещи неустоечните клаузи, както и на т.13 от Приложение №1 към него,
касаеща заплащането от страна на кредитополучателя на разходи за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит.
В РС – Левски е постъпила искова молба от Г. П. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: село ***,представлявана от „ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Д. Ф.", представлявано от адвокат Д. Л. Ф.,
Софийска адвокатска колегия
срещу: "***" АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.***.
Твърди се в исковата молба, че на 12.08.2021г. по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищцата са
предоставени в собственост 1300 лв. за срок за погасяване до 12.08.2022г.,
при годишна лихва в размер на 40,54% и ГПР от 49%. Уговорено е, че общия
размер на задължението на кредитополучателя е 1332, 84 лв.
Твърди се, че с разпоредбите на чл.5.1, на чл. 5.2.1 и чл.5.2.2 от
Договора е предвидено, че заемателят следва да осигури в срок до деня,
следващ сключването на анекса обезпечение - 2-ма поръчители или банкова
гаранция, че при неизпълнение на задължението, заемателят ще заплаща
1
неустойка в размер уговорен с Приложение №1, в т.10. Въз основа на това и
съгласно погасителния план, кредитополучателят заплащал по 117,04 лв.
неустойка по всяка една от 12-те месечни вноски за срока на погасяване на
дълга, с което общият размер на вноската при липса на обезпечение била от
250,61лв., а с кумулираната към падежното вземане неустойка общото
задължение по кредита нараствал на 3007, 32 лв.
Твърди се, че в т. 13 от Приложение №1 към Договора било
предвидено, че при забава на заемателя за изпълнение, следвало да бъдат
заплатени такси, съставляващи разходите на кредитора за извънсъдебно
събиране на задълженията по просрочения кредит, които били в различен
размер, в зависимост от вида на кредита.
Ищецът счита, че процесният договор е нищожен съгласно чл. 22 от
ЗПК поради изначалната недействителност на съществен елемент от
договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва,
която не била породила валидни правни последици на основание на нейното
противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл.
21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната
неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП.
Сочи, че според съдебната практика трайно се приемало, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва, като се позовава на съдебна
практика. Твърди се, че в настоящия случай, договорната лихва надхвърляла
три пъти размера на законната лихва, като извършеното договаряне създавало
неравноправност съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението.
Според ищеца това вземане не притежавало обезщетителна и
обезпечителна функция. Счита, че с такова договаряне се заобикалят
изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за
кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради
което било осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК.
Твърди, че кредиторът не е изпълнил и изискването по чл. 11, ал.,1, т. 9
от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва.
Твърди се, че не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК
в договора да бъде разписан лихвеният процент на ден.
Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл.
19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, разписаният в договора ГПР
бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под
формата на неустойка договорна лихва.
Ищцата посочва, че кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи
кои компоненти формират размера на ГПР, че вземането от процесния
договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в
размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК.
2
Твърди, че уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за
яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК, че посочването в договора на
по-нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация и
следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП -
посочва решение по дело С-453/10 на СЕС.
Според ищеца липсвала ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита, което от своя страна било
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/.
Твърди, че следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение, като в този смисъл било и
задължителното тълкуване на СЕС - Решение от 20 септември 2018 г. по дело
С-448/17.
Счита, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР, което задължително
съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следвало да е налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно
към този момент същият следвало да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри – посочва съдебна практика.
Счита, че съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от
същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, чиято
недействителност влече недействителност на цялата кредитна сделка и ако
съдът не приеме доводите за недействителност на цялата сделка, то на
собствено основание била нищожна неустоечната клауза, преценена
съобразно задължителните разяснения по т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д.
№ 1/09.
Твърди се в исковата молба, че в процесния договор неустойката
изначално не притежавала обезщетителна функция. Неустойката не
притежавала обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се
начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора.
Ищецът счита, че са недействителни клаузите на т. 13 от Приложение
№1 към Договора, които предвиждали заплащането от страна на
кредитополучателя на разходи в различен размер за извънсъдебно събиране
на просрочен кредит, като тези клаузи пряко противоречали на нормите на чл.
10 а, ал. 2 и на чл. 33 от ЗПК, съгласно които на кредитодателите било
забранено да събират вземания, свързани с управлението на кредита, а при
забава в изпълнението, те имали право да получат единствено законната
лихва за забава, без да имат право на други престации, свързани с неточното
изпълнение.
3
Искането е съдът да прогласи нищожността на Договор за
потребителски кредит № *** от 12.08.2021г., сключен между страните по
делото.
В условията на евентуалност на този иск моли съда да прогласи
нищожността на чл.5.6 от Договора и на т.10 от Приложение №1 към него,
касаещи неустоечната клауза, както и на т.13 от Приложение №1 към него,
касаеща заплащането от страна на кредитополучателя на разходи за
извънсъдебно събиране на просрочен кредит. Претендира сторените разноски.
Отправя искане на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да присъди на „ЕАД Д.
Ф." адвокатско възнаграждение с включен ДДС, като навежда подробни
съображения и се позовава на съдена практика.
В условията на евентуалност, в случай че не бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на „ЕАД Д. Ф.", искането е съдът да присъди на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение на преупълномощения от
дружеството адвокат К. Д. - САК.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на
ответника.
Становището на ответника е, че исковите претенции на ищцата са
изцяло неоснователни и необосновани, поради което да бъдат отхвърлени
изцяло както исковите претенции, така и евентуалните искови претенции на
ищцата.
Ответникът възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че
сключеният между страните Договор за кредит се явява нищожен. Навежда
подробни съображения, според които на 12.08.2021 г. между ответника и
ищеца е сключен Договор за потребителски кредит № ***, като договарянето
между страните било осъществено чрез средствата за комуникация от
разстояние, договорът за кредит бил сключен във формата на електронен
документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, и приложимите към сключения договор за кредит
Общи условия на „***” АД.
Твърди се, че сключването на договора за кредит било извършено по
инициатива на Г. П. К.. За да получи кредит, ищцата е попълнила Заявка за
кандидатстване, като в същата били попълнени и предоставени доброволно
пълни и верни данни на кредитополучателя относно неговата самоличност и
ищцата посочила, че желае да получи заема чрез паричен превод по банкова
сметка. Ищцата потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите
условия на „***” АД.
След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на Г. П. К.,
същата е получила ПИН код под формата на кратко електронно съобщение
(СМС) на посочения от нея в заявката телефонен номер, както и линк на
посочената от нея електронна поща. След получаване на линка, Г. П. К.
потвърдила заявката си за кандидатстване за кредит, като е активирала
4
въпросния линк, където тя е въвела ПИН кода и е потвърдила искането си за
получаване на кредит при сроковете и условията съгласно заявката. След
потвърждаване на заявката, „***” АД е разгледал предоставената от Г. П. К.
информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния
кредитен регистър е одобрил същата за искания от нея кредит.
След одобряване на кредитa е изпратен на електронната поща на Г. П. К.
Договор за кредит № ***, заедно с приложимите Общи условия на „***“ АД,
също така Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като Г. П.
К. е активирала линка „Приеми договора”.
Ответникът възразява изцяло срещу твърдението на ищцата, че Договор
за кредит № *** от 12.08.2021 г. бил недействителен на основание чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД, а именно противоречие на клаузата възнаградителна лихва
от договора за кредит с добрите нрави, на основание чл. 143 от ЗЗП, поради
неравноправността на същата клауза, както и поради заобикаляне на закона на
основания чл. 21 от ЗПК. Навежда довод, че не е налице законова норма,
която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля
трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение
било установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.” Счита, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено. Посочва, че в
договора за заем, Приложение № 1 към него, в т. 7 бил посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40.54 %, представляващ реквизит по чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и доколкото бил фиксиран за целия период от договора,
не било необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото
такива условия нямало и не се прилагали.
Ответникът не споделя доводът на ищцата, че клаузата за
възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите
нрави и че същата е прекомерна и неравноправна. По отношение на
практиката на ВКС, която указвала в кои случаи възнаградителната лихва по
договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато
надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при
необезпечени кредити, посочва, че тази практика е формирана преди
изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ и касаела договори за
кредит, сключени преди изменението.
Позовава се на чл. 19, ал. 4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./, според която
годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК било допустимо възнаградителната лихва дори да
е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита.
Счита, че предвиденият в договора лихвен процент не противоречи на
предвидения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
5
В случая уговорената възнаградителна лихва не противоречала на
добрите нрави след преценка на срока на договора, размера на кредита,
размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и риска от
сделката.
Ответникът счита, че няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото
ГПР, в който е включена възнаградителната лихва, е в размер на допустимия
от закона.
Изразява несъгласие с твърденията на ищцата, че уговорената
неустойка в Договор за кредит № *** следвало да се кумулира с договорната
лихва по договора за кредит и по този начин се надхвърляло ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като навежда подробни съображения. Начисляването
на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или
представи надлежно обезпечение на кредита – поръчители или банкова
гаранция. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит
бил в размер на 49,00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са
взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Счита, че условията на сключените между ищцата и ответника
потребителски кредити, ведно с Погасителните планове кореспондират с
действащите норми на материалното право и водели до законосъобразни
правни последици.
В случая била налице договорена между страните компенсаторна
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази
клауза са акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката.
Клаузата за неустойка била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по
отношение на нейното съдържание.
Ответникът акцентира, че неустойката като размер и вреди, които
обезщетява, била индивидуално договорена между страните, което я правела
равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите. Посочва, че
клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена
между страните, не била инкорпорирана в Общите Условия на „***“ АД (ОУ),
върху които ОУ кандидат-кредитополучателят да не можел да влияе, поради
това че те били предпоставка за сключването на договорите и той, след като
се запознаел с тях, следвало да ги приеме, за да продължи към сключването
на договора кредит.
Възразява срещу твърдението на ищцата, че в процесния договор за
кредит не били включени условията за прилагане на лихвения процент в
размер на 40,54% на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради което се
нарушавали и разпоредбите на чл. 5 от ЗПК. В настоящия договор за кредит
било посочено, че лихвата за ползване на кредита се дължи на годишна база,
както и че е в размер на 40,55%, бил предоставен Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, в част
III, т. 1, на който било посочено, че годишният лихвен процент в размер на
40,54% е фиксиран, като на ищцата бил предоставен и Погасителен план към
6
сключения договор за потребителски кредит.
Ответникът възразява изцяло срещу твърдението на ищцата, че
приложеният Годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49.00% не бил
действителния ГПР. Посочва, че в чл. 4.1. от Договор за кредит № *** била
посочена възнаградителната лихва върху главницата по кредита, която била в
размер на 1/365 от годишната лихва за ползване на кредита.
Искането е да бъдат отхвърлени исковите претенции на ищцата като
неоснователни и необосновани.
Претендира направените съдебни разноски, в т.ч. изплатеното
адвокатско възнаграждение.
Съдът като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори, а и от представения по делото договор за потребителски
кредит №***/12.08.2021г. се установява, че между страните по делото е
възникнало облигационно отношение, по силата на което ответното
дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит. Сума на кредита
1300 лв., срок на договора за кредит 12.08.2022г. Кредитополучателят
заплаща кредита на 12 бр. равни погасителни вноски, с включени съответна
част от главницата, лихви и разноски съгласно Погасителния план към
договора за кредит – 250,61 лв.; годишен процент на
разходите (ГПР): 49,00%; годишен лихвен процент: 40,54%.
Крайната дължима сума по отпуснатия кредит по договора възлиза
на 3007,32 лева.
Представени по делото са и ОУ към договора за потребителски кредит,
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация по
потребителските кредити.
Не е спорно между страните, че уговорената парична сума е
предоставена от ответното дружество на ищеца.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-
счетоводна експертиза, която е приета от съда като компетентно изготвена и
не е оспорена от страните.
От заключението по експертизата се установява, че в ГПР като разход по
смисъла на чл. 19, ал.1 от ЗПК към договор №*** и посочен в Приложение
№1 към договора е включена единствено договорната лихва с годишен
лихвен процент в размер на 40,54%. Изчислен ГПР – 48,9942%. Ако в обхвата
на ГПР хипотетично се включи освен годишния лихвен процент в размер на
40,54% и уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение, то ГПР би
се изчислил в размер на 248,27%.„
Съдът намира, че е неоснователно възражението на ищеца, че договорът
е нищожен.
Съдържанието на договора отговаря на императивните изисквания на
закона, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, - съдържа дата и място на сключването; вид на предоставения кредит;
7
индивидуализация на страните; срок на договора; общия размер на кредита и
начин на усвояването му; размер на ГЛП; размер на ГПР, както и общата
сума, дължима от потребителя към момента на сключване на договора;
условията за издължаване на кредита, вкл. погасителен план, съдържащ
информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски; уговорки относно правото на отказ на потребителя.
Представен е и погасителен план. Възможностите за отказ от договора и за
получаване на информация за дължимостта по кредита са уговорени в общите
условия, екземпляр от които е бил връчен на кредитополучателя.
По отношение на твърдението, че договорът да кредит е недействителен
на основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД – противоречие на клаузата на
възнаградителната лихва с добрите нрави на основание чл. 142 ЗЗП, пораради
неравноправността на същата клауза, и поради заобикаляне на закона на
основание чл. 21 от ЗПК.
Съгласно член 19 от ЗПК, договорът за кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит.
Според ал.4 на чл. 19 на ЗПК, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а според ал. 5, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Договорът
съдържа ясни и конкретни условия, които са фиксирани между страните –
посочени са параметрите и дължимите суми, като лихвеният процент, с който
се олихвява главницата е фиксиран.
Посочен е фиксиран годишен лихвен процент по заема. В процесния
случай единственият разход, който формира ГПР е договорната лихва, тъй
като не са предвидени други в самия договор.
Според чл. 145, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с
потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или
услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който той зависи. Ал.2 предвижда, че
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми.
Основателно е възражението за нищожност на неустойката по чл. 5 от
договора. Трайната и последователна съдебна практика приема, че
неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на
договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче
чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно
задължение, което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното
8
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката
изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи
отпускания му кредит, което е недопустимо. Уговарянето на неустойка, което
принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай
надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен
характер и представлява типична проявна форма на нарушение на добрите
нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в
краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да
осигури исканото обезпечение. Неустойката в случая надхвърля рамките на
чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва
длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение.
Изискванията, които поставя кредиторът пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала. Същите не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт.
В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение
да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на
вредите. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена скрита
печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под
формата на договорна възнаградителна лихва. Тази клауза е нищожна, защото
отрича договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като
обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин
изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума.
Условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което
съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу
което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната
функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на
задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна
функция също отсъства.
Преди отпускане на кредита кредитодателят има задължение да
извърши предварителна оценка на платежоспособността на длъжника,
произтичаща от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Предвид изложеното клаузата за неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора за
паричен заем се явява нищожна и следва да се прогласи за такава.
По претенцията за разходи за извънсъдебно събиране
9
В т.13 от Приложение №1 към договора е предвидено, че при „Кредит
до заплата“ размерът на разходите за извънсъдебно събиране на просрочения
кредит при забава в плащането на която и да е погасителна вноска по кредита,
се определя в зависимост от съответния кредитен продукт, като разходите са
установени в Тарифата на Кредитодателя: при забава до 4 дни вкл., разходите
са в размер на 30 лв.; при забава над 4 дни до 30 дни – 60 лв. и над 30 дни –
дължат се допълнителни разходи в размер на 30 лв.
При забава на погасителни вноски на Кредитен продукт „Кредит на
вноски“ разходите за извънсъдебно събиране на просрочен кредит е в размер
на 20 лв. за всяка отделна забавена вноска над 7 календарни дни, независимо
от дните на просрочие.
Съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. В настоящия случай е предвидено, че при забава на
плащане на което и да е парично задължение, кредитополучателят дължи
законна лихва за забава. Наред с това задължение заемателят следва да
заплаща и посочените по-горе такси и разноски. Макар и последните да
са наименувани „такси и разноски”, плащането им не съответства на никаква
допълнителна услуга, предоставяна на заемателя, а представляват фиксиран
предварителен размер на обезщетение за допуснато неизпълнение на
договорно задължение. С определяне на горните плащания по същество се
заобикаля ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
С оглед изложеното съдът приема, че цитираната клаузи е нищожна и
като такава не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
Наред с това ищецът не доказа да е направил действителни разходи по
събиране на вземанията по договора, съгласно тази клауза на договора в
претендирания размер.
Съобразно изхода от спора, на ответника не се дължат разноски.
С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на адвокат К. Д. сумата от 528,54 лв., представляваща адвокатско
възнагрждение по чл. 38, ал.2 от ЗА, съобразено с минималните размери,
предвидени в Наредба №1/2004г., поради което възражението от страна на
ответното дружество за прекомерност на адвокатското възднаграждение е
неоснователно.
На осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК и предвид изхода на спора ответното
дружество следва да заплати и вместо освободената от заплащане на такси
страна, държавна такса в размер на 56,18 лева, както и 200 лв.
възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД клаузата
на чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит №*** от 12.08.2021г. и на т.10
от Приложение №1 към него, сключен между Г. П. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: село ***, и "***" АД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр.***, касаещи неустоечната клауза.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД клаузата
на чл. 6.2 от Договор за потребителски кредит №*** от 12.08.2021г. и на т.13
от Приложение №1 към него, сключен между Г. П. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: село ***, и "***" АД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр.***, касаеща заплащането от страна на кредитополучателя
разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.
ОСЪЖДА "***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.*** да заплати по сметка на РС – Левски държавна такса в размер на 56,18
лева, както и сумата от 200 лв. възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА "***" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.*** да заплати на адвокат К. Д. Д., САК, с личен №**********, сумата от
528,54 лв., представляваща адвокатско възнагрждение по чл. 38, ал.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС - Плевен в двуседмичен
срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
11