РЕШЕНИЕ
№ 62
гр. Нова Загора, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВА ЗАГОРА в публично заседание на тринадесети
март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РОСЕН К. ЖЕЛЯЗКОВ
при участието на секретаря Диана М. Дечева
като разгледа докладваното от РОСЕН К. ЖЕЛЯЗКОВ Гражданско дело №
20242220100380 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод депозирана искова молба от Т. Т. Г. с
ЕГН ********** и адрес: ******, чрез адв.Н. М. М. от АК - Ямбол против „ВИВА КРЕДИТ“
ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от
С.П.П. - управител и с цена на иска 3000.00 лв.
В нея се излага, че на 06.03.2023 г. ищцата сключила с ответника Договор за паричен
заем „Standart 14” № 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД й предоставил в
собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 49.37% и срок за погасяване на
заема 60 седмици. В чл.1, ал.3 от договора било предвидено заемателят да дължи такса за
експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 1887.00 лева,
Съгласно чл.5 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до 3 дни, считано от
датата на сключване на процесния договор, едно от двете предвидени обезпечения:
поръчител, отговарящ н а условията, подробно описани в договора или банкова гаранция,
като при неизпълнение тя дължала неустойка в размер на 1257.90 лева. Таксата за експресно
разглеждане и уговорената неустойка ищцата следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира, с което погасителната вноска нараснала на
230.65 лева. Сочи се, че ищцата е усвоила изцяло предоставения й заемен ресурс, както и че
до момента по сключения договор за заем тя е извършвала плащания по кредита.
Посочва се, че всеки съд бил длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на
императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава
провеждала принципа на законността /чл.4 КРБ/. Затова чл.5 ГПК задава, като основен
1
принцип на гражданския процес и задължавал съда при решаването на делата да осигури
точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолявал
диспозитивното начало /чл.6 ГПК/.
Съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т.д.№ 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д.№
115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр.д.№ 4497/2017 г. на ВКС,
III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - Решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г.
на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не
се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д.№ 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение
№ 384 от 2.11.2011 г. по гр.д.№ 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следвало да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора според твърденията в исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът, дори
и без довод по предявения иск, следи служебно.
Ответникът бил финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищцата била ФЛ, което при сключване на
договора действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имали
качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важели
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Счита, че процесният договор за потребителски кредит попада в полето на Закона за
потребителски кредит /ЗПК/, от което следвало, че трябва да отговаря на императивните му
разпоредби.
Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057 и
страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките
на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от
ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, процесния договор имал
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържала в
действащия ЗПК, в който законодателят предявявал строги изисквания за формата и
2
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Посочва, че СЕС многократно бил подчертавал, че националния съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушавал разпоредби от
ЗПК, поради което бил недействителен.
На първо място, в договора бил визиран годишен процент на разходите, като
абсолютна процентна стойност - 49.37%. Не били посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация липсвала конкретизация относно начина, по който
е формиран посочения ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.3, ал.8 било
указано, че ГПР на заема не включвал възможни разходи за събиране на вземането, лихви за
забава и неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на други разходи по
кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя била
предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не ставало ясно как
е формиран ГПР от 49.37%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен
лихвен процент - 40.32%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Сочи се, че в чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК било предвидено, че кредиторът е длъжен да
включи в съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на
кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма
определяла какво следва да е съдържанието на погасителния план - планът трябвало да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо допълнително
разходи.
В договора не се съдържал погасителен план със законовоустановеното съдържание,
като само бил посочен паричен размер на вноската, без да е ясно какво точно ще се погасява
с нея и падеж на плащането им. Ирелевантен в случая бил фактът, че както лихвения
процент, така и ГПР били определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от
тази уговорка не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната
3
погасителна вноска суми за главница, лихва и такса ангажимент. Оставал неизяснен
въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се
заплащат таксата за ангажимент и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тези данни
имали съществено значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване
на кредита, тъй като за база на изчислението им щяла да служи неизплатената част от
главницата. Дори са се приемело, че кридитополучателя бил изначално наясно какъв е
процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождавало кредитодателя от
задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя
съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква
част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.наp.
„оcкъпявaне“ на кредита. Неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК
също било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение вземането за неустойка се посочва следното: За договорите за
потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на
чл.143 - 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи
условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на
чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.5, ал.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 1257.90 лева при неизпълнение на
задължението по чл.6, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на
заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на
определени условия, или банкова гаранция, се намирало в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
На практика подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
4
след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя
да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) била типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът - чл.33, ал.1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по
чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било
недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна.
Отделно от това следвало да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на
чл.71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора
променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните
вноски. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да
се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредоставено обезпечение. Ако кредиторът бил държал да получи обезпечение е могъл да
отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се
явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било
така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът
предвижда, а напротив - договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Нещо повече,
„неустойката“ била вписана в т.4.4., част III Разходи по кредита от Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, а непредоставянето
5
на обезпечение било посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се
повишат. Този факт бил индикация, че предоставянето на обезпечение било условие от което
зависел размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явявала разход по кредита, а
не обезщетение.
Следвало да се отбележи, че съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези -
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на
този договор, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид това, в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия
договор. В обобщение, счита че сключеният между страните Договор за паричен заем
„Standart 14“ № 5908057, сключен на 06.03.2023 г. следвало да бъде прогласен за нищожен,
на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със
закона.
По изложените съображения считал, че Договор за паричен заем „Standart 14” №
5908057 не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК с оглед
което същият бил недействителен.
Моли съдът да приеме за установено в отношенията между страните по предявения
от Т. Т. Г., ЕГН ********** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, че сключеният
между тях Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057 е нищожен на основание чл.22
ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, 2 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК във вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Прави възражение за прекомерност на юрисконсултско /адвокатско/ възнаграждение в
исковото производство. Прилага заверено копие от Договор за паричен заем „Standart 14" №
5908057 и приложенията към него, документ за платена държавна такса и адвокатско
пълномощно.
Прави особено искане съдът да назначи съдебно-счетоводна експертиза със следните
въпроси:
По какъв начин е формиран посоченият в договора ГПР и кои разходи по кредита са
включени в него ?
Таксата от 1887.00 лв., за експресно разглеждане и 1257.90 лв. - неустойка за
непредставяне на обезпечение, включени ли са в ГПР ?
Какъв би бил ГПР при включването им в ГПР?
Какъв е размера на извършените плащания по кредита от ищцата?
6
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, п.к.1324, район „Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис
73Г, представлявано от Изпълнителния директор С.П.П., правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.1324,
район „Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, представлявано от
Изпълнителния директор С.П.П., представлявано от адв.А. Н. от АК - Монтана, в
законоустановения срок е подал отговор на исковата молба и е изразил становище по иска, с
което оспорва изцяло предявените от Т. Т. Г. искове и посочва, че ги счита недопустими,
неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли.
ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКОВЕТЕ посочва, че:
1. Счита предявените искове за недопустими, тъй като производството било образувано
срещу ненадлежна в процеса страна. Исковете били предявени срещу „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД, което дружество БИЛО заличено на 12.04.2023 г., преди подаване на
исковата молба. Настъпилото заличаване слагало край на процесуалната
правоспособност на юридическото лице, и предвид това, че предхождало сезирането
на съда, имало за последица липса на субект на процесуалното правоотношение, което
и не можело да възникне валидно, и не се прилагала разпоредбата на чл.227 от ГПК. В
този смисъл били и разясненията, дадени в ТР 1/2017 на ОСГТК на ВКС.
Твърди, че по изложените съображения, настоящото производство следвало да бъде
прекратено.
2. На самостоятелно основание считал, че за ищцата не е налице правен интерес от
предявяване на процесните искове, доколкото платените от ищцата суми по процесния
договор били отнесени от ответника за покриване само и единствено на главницата и
договорната лихва, а не и за уговорените такса експресно разглеждано и неустойка (и
тези разпоредби не били произвели действие), в удостоверение на което прилагал
справка.
Сочи, че съгласно т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 8/2012 г., ОСГТК,
въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищцата
бил свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за
допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но
не било част от предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценявало
конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при
оспорването им ищцата следвало да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът бил
длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния
интерес при всяко положение на делото, като когато констатира, че ищцата няма правен
интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по
основателността на претенцията /виж Определение № 144 от 13.04.2020 г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 4846/2019 г., III г.о., ГК, докладчик съдията Ж.Д./.
Интерес от настоящата искова защита щял да бъде налице, когато чрез избрания от
7
ищцата способ, щял да може да се разреши съществуващ между него и противната страна
правен спор и то в най-пълна степен би рефректирало върху правната му сфера - да черпи
права от решението за връщане на претендираните суми. Тоест, да има пряка и
непосредствена последица за връщане на недължимо платени суми по Договора и
начисляване на лихви за в бъдеще, което предвид поведението на ответната страна преди
узнаване за делото, било лишено от правен интерес.
С оглед на изложеното, моли съда да приемете че не е налице правен интерес за
ищцата - абсолютната процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск,
предпоставящо недопустимост и на настоящото производство, респ. обуславят неговото
прекратяване.
ПО РЕДОВНОСТТА НА ИСКОВАТА МОЛБА посочва, че:
Прави възражение за нередовност на исковата молба на основание чл.127, ал.1, т.4 и
т.5, чл.127, ал.2 и чл.128, т.2 от ГПК, поради което моли съда да остави същата без
движение, до уточняване петитума, съобразно заявените в обстоятелствената част на
исковата молба факти, относно нищожността на договор за паричен заем Standard 14 №
5908057/06.03.2023 г. (по-долу само „Договора“) в посочените хипотези, респ. относно
нищожността на отделна клауза от договора (тази за неустойка), както и заявяват ли се в
условията на евентуално и поредността, в която да бъдат разгледани от съда.
Соченият порок на исковата молба, затруднявал защитата на ответника, поради което
на основание чл.129, ал.2 от ГПК, моли съда да укаже на ищцата да отстрани
несъответствието между обстоятелствена част на исковата молба и петитум.
ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКОВЕТЕ посочва, че:
В случай, че съдът счете исковата молба за редовна, оспорва исковете - по основание
и размер, като счита и моли уважаемия съд да приеме, че са неоснователни по изложените в
настоящия отговор аргументи.
1. По отношение на твърденията на ищцата, че договорът за паричен заем е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК:
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не изисквала да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това било така, защото в рамките
на Европейския съюз, в това число и в България имало нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР /т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК/,
които единствено можели да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да
прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използвала в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
8
предвиждания били изчерпателно изброени, както в чл.19 от Директива 2008/48 на
Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в
издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл.19, ал.2
от ЗПК. Тези допускания се деляли на две групи. Първата група били базови допускания
(чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т.3 букви „а“ и „б“ от приложение № 1 към ЗПК) и
допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т.3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л,
м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски
кредит, докато допълнителните допускания касаели определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална
дефиниция била дадена в буква „ж“ на приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. При
посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен
процент на ГПР при сключване на договора, се налагало да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т.2 б.„г“ от Приложение № 1 към ЗПК), което било детайлно разяснено
в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане по т.3,
буква „а“ на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касаело
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент бил
фиксиран и подобни допускания били неприложими. Допълнителните допускания също не
били приложими, защото касаели хипотези на горепосочените видове потребителски
кредити, какъвто настоящият не бил.
С оглед изложеното, доколкото в случая било приложимо единствено първото базово
допускане по т.3, буква „а“ на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено
в закона и се прилагало за всеки един договор за потребителски кредит, неговото
непосочване само по себе си не бил от естество да обоснове недействителност на клаузата,
уреждаща ГПР. Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая
било изпълнено. Ето защо, не била налице твърдяната недействителност на договора на
основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в
договора било видно, че не е нарушена предвидената забраната. Нямало нарушение и на
чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишавал пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
2. На следващо място, ищцата обосновавала възражения за нищожност на процесния
договор, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
9
Съгласно посочената разпоредба на чл.11, ал.1, т.11, договорът за потребителски
кредит следвало да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването.
В случая в договора се съдържала необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следвало да се
приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в него бил
уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не било предвидено заплащане на суми,
дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по
дело С-331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски,
не трябвало да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална правна
уредба, съгласно която договорът за кредит трябвало да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
Нямало и нарушаване на нормата на чл.11, ал.2 от ЗПК, доколкото процесният
договор не бил сключен при общи условия.
Що се касаело до позицията на ищцата за нищожност на процесния договор на
основание чл.22, поради неспазване на императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК
- и нея ответника намирал за несъстоятелна, доколкото и видно от съдържанието на
представения с исковата молба договор, същият имал цялата изискуема по закон
информация. Що се отнасяло до съдържанието на погасителния план, описано в т.12 от
чл.11, ал.1 се отнасял само и единствено в хипотезата, когато потребителят поиска
извелечение по сметка под формата на погасителен план, т.е. задължението и изискването
по т.12 било договорът да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване
на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно
описаната детайлна информацията, като тази информация се дължала само ако и когато
потребителят упражни правото си да го изиска. Данните, описани в предложение трето на
т.12, не били допълнение към информацията относно погасителния план, която следвало да
съдържа договора за потребителски кредит съгласно чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, а били функция
от задължението да се посочи в договора, че потребителят имал право да изиска извлечение
по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания.
Дружеството било изпълнило изискването на чл.11, ал.1, т.12, като било посочило в чл.6, т.5
от Договора правото на потребителя чрез подаване на писмена молба до Заемодателя, по
всяко време от действието на договора да получи погасителен план за извършените и
предстоящите плащания съгласно чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК. В настоящият случай ищцата не
10
била упражнила правото си да поиска тази информация.
Правото на отказ на потребителя от Договора, срока, в който това право можело да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване били уредено чл.6, ал.1, т.2 от
договора за паричен заем, а лихвеният процент приложим при отказа от договора до 14 ден
бил в размер на 0.11 % и бил посочен в чл.3, ал.1, т.6 от Договора.
3. По отношение твърденията на ищцата за нищожност на клаузата за неустойка,
обективирана в Договора.
Неустойката по своята същност представлявала форма на договорна отговорност,
служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка
била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на
парично задължение, били пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация;
претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако
би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и
такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и
бил предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да
търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечавала
изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да
възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвал
следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук било налице в
конкретния казус, поради което единственият възможен и правилен извод бил, че
неустоечните задължения са валидно възникнали.
В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСТК на ВКС, било прието, че
неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в
настоящия случай не били налице, тъй като уговорената неустойка имала обезщетителна
функция.
В исковата молба несъстоятелно се твърдяло, че процесната неустойка е загубила
присъщата си обезщетителна функция и била средство за обогатяване на кредитора.
Следвало да се посочи, че законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се
посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в това се изразявал
нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната
страна по договора (чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение
за предоставяне на обезпечение поставял Дружеството в риск от неизпълнение на паричното
11
задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Не
следвало да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищцата удобно
пропускала, че е получила и усвоила сумата по Договора без предварително да е дала
каквато и да е гаранция за връщането й. Функцията на неустойката, както бе посочено по-
горе, била преди всичко да обезпечи изпълнението, т.е. да стимулира длъжника да бъде
изряден в съблюдаването на своите договорни задължения. Дружеството действително било
поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то нямало
да може да събере дължимите си вземания. С цел опазване на законния си интерес, „Вива
Кредит“ АД трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по
отпуснатите от него кредити, като естествено това се постигало чрез включването на
съответните договорни клаузи, с които потребителите били предварително запознати
съобразно законовите изисквания.
Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на
поетите от него договорни задължения. Всяка една от договорните клаузи била еднакво
задължителна за него, поради което тя може да бъде скрепена със санкция, каквато страните
намерят за добре. Дружеството не би сключило договора и не би предоставило заеми при
липса на уговорките за предоставяне на обезпечения и неустойки за изпълнение. Поемайки
по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя изисквания за обезпечаването му по
своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред имал
пълното право да не полага подписа си под тях. Ответникът считал за превратна, че
потребителят бил поставен в по-неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпеченията
трябва да се предоставят в 3-дневен срок от сключването на договорите, той е можел да
забави сключването им до момента, в който е в съС.ие да го осигури или изобщо да не
встъпва в договорни правоотношения с ответника. Дружеството не било принудило ищцата
да сключи договори за заем, съответно условията по тях не са му наложени. Той
самостоятелно, по собствени подбуди и воля бил пожелал да сключи договорите за заем и да
се издължи съгласно договорените условия.
Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично
обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на
предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството било изпълнило
задължението си по директивата и чл.16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца
преди сключване на Договора, която оценка се правела при разглеждане на заявката за
кредит. При тази оценка Дружеството било приело, че може да отпусне заемна сума в този
размер и да сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение
съгласно Договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не
предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично
обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни, водело до самопричиняване на
неблагоприятни последици за Дружеството, представлява недобросъвестен опит на ищеца
да се освободи от задължения по Договора.
12
Също така, следвало да се отбележи, че всеки заемател по договор за потребителски
кредит разполагал с гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в
14-дневен срок, за която ищцата също е била информиран чрез СЕФ и от текста на самите
договори. В случай, че упражни правото си, тя би дължала връщане единствено на
получената в заем главница и не би дължала начислената му поради не предоставяне на
обезпечение неустойка. Тоест, задължението за заплащане на неустойка било условно и
възникването му зависело изцяло от действията на потребителя. В този ред на мисли и след
като била разбрала, че е в невъзможност да изпълни задълженията си по чл.5, ал.1 от
Договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл.5,
ал.2., то тя е разполагала с 14 дни да се откаже от Договора и по този начин да избегне
неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не сторила това, от което следва, че
тя е решила да ползва кредитите и да изплати начислената й неустойки.
Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора
дали ще успее събере сумите по предоставените от него кредити, още повече, че това бил
основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи.
Решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона било автономна,
независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят
несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след
като веднъж било изразено съгласие с тях, показвало меко казано недобросъвестност и
целяло злоупотреба с право.
Нямало как да бъде възприета и тезата на ищеца, че клаузата за неустойка
противоречи и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД, тъй като не кореспондирало нито с
уговореното между страните в сключените договори за заем, нито с предназначението на
неустойката, което било описано детайлно по-горе в настоящия отговор. По своята същност
неустойката обезпечавала неизпълнението на задължението и служело като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл.71 ЗЗД
само уреждал възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът е
станал неплатежоспособен, /така Решение № 79 от 11.11.2005 г. на ОС - Ямбол по търг.д.№
224/2005 г., ГК, т.о., докладчик председателят К.Т./.
Също така, че за да бъде налице недействителност на една договорна клауза поради
противоречието й със закона, било необходимо тази договорна разпоредба да противоречи
на императивна правна норма. Така в практиката на ВКС се приемало, че една сделка е
нищожна, когато противоречи на императивна правна норма /така Решение N 9 227 от
7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т.о., ТК, докладчик председателят В.А./.
Императивни били тези правни норми, които не допускат отклонение от предписаното от
закона правило. Докато диспозитивните правни норми, от своя страна уреждали
отношението, но само доколкото участниците в него не били предвидили нещо друго. При
диспозитивните правни норми отново имало правило за поведение, но то се задействало
само в случай, че участниците в отношението не са уговорили друго. По своята същност
диспозитивните правни норми уреждали по такъв начин отношенията между страните по
13
едно правоотношение, че с тях не се засягала чужда правна сфера, те предоставяли една
възможност, но не и задължение на страните. При така даденото разграничение между
понятията императивни и диспозитивни правни норми и подвеждане на разпоредбата на
чл.71 от ЗЗД под тях, се стигало до извода, че тази законова разпоредба е диспозитивна.
Важно било да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК
не намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания.
Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително задължение за
предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му била начислена същата.
Периодът, за който е начислена неустойка бил от изтичането на тридневния срок за
предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна
лихва била за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението,
тоест за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
не се претендирало обезщетение за забава.
СТАНОВИЩЕ ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА И ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ ИСКАНИЯ
НА ИЩЦАТА:
1. Не възразява срещу приобщаването по делото на представените с исковата молба
писмени доказателства, от които ответника също ще се ползва.
2. Възразява срещу искането да бъде допуснато изслушването на съдебно-счетоводна
експертиза и моли да бъде оставено без уважение, тъй като ищцата не посочвала какво ще
доказва с така поставените въпроси към вещото лице, още повече, че характерът на спора
между страните не бил финансов или счетоводен.
В случай, че съда допусне извършването на експертизата, възразява по отношение на
втората задача - „Какъв е размерът на извършените по кредита плащания?“, доколкото
нямало наведени фактически твърдения в исковата молба. Вън от това, за процесуална
икономия, ответника представя справка за извършените по процесния договор плащания,
което правело излишна поставената задача.
ПРАВИ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ ИСКАНИЯ:
1. Моли, на основание чл.190 от ГПК съда да задължи ищцата да представи
стандартен европейски формуляр - изготвен в един екземпляр и даден му преди сключване
на договор за паричен заем, като същият ще послужи за удостоверяване на факта, че на
заемателя е била предоставена всичката необходима и законово регламентирана информация
за сключване на индивидуалните условия на процесния договор.
2. Моли съда да извърши служебна справка в деловодната система на PC - Нова
Загора за заведени от ищцата срещу ответника и други кредитни институции претенции за
нищожност на договори за кредит и/или клаузи по тях, както и дали по тях се претендира
заплащане на възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в полза на адв.М. -
същото щяло да удостовери евентуално възражение срещу искането на ищцата за заплащане
на адвокатско възнаграждение.
3. Моли съда да задължи ищцата да посочи банкова сметка - информацията била
14
необходима за изпълнение на задължения по влязло в сила съдебно решение и евентуално
възстановяване на суми, които в резултат на съдебното решение се явяват платени от ищцата
без основание, както и за заплащане на дължими разноски и адвокатски хонорари.
4. С оглед на дадените от съда указания с разпореждане № 854/19.04.2024 г.
ответникът да представи всички писмени доказателства, с които разполага, моли и след като
вземе предвид възраженията и доказателствените искания по-горе, за допълнителни
указания, с оглед евентуалното становище на ищцата, респ. представяне на писмени
доказателства.
Моли, при евентуално представяне на допълнителна искова молба, както и
допълнителни доказателства, да бъде дадена възможност на ответника да вземе становище,
както и да направи съответните оспорвания и доказателствени искания.
Моли, с оглед на гореизложеното, съда да върне исковата молба и да прекрати
производството като недопусимо, алтернативно ако прецени, че исковата молба е редовна, и
след като вземе предвид изложеното в отговора на исковата молба, както и събраните по
делото писмени доказателства, да постанови решение, с което да отхвърли предявените
срещу Дружеството искове, и да присъди на Дружеството направените разноски в
производството в пълен размер.
В случай, че постанови решение в полза на ищцовата страна и при условие, че
процесуалният й представител претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по реда
на чл.38 от ЗА - за предоставена безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице
- счита, че такова не се дължи на посоченото основание. В подкрепа на възражението моли
съда да вземе предвид обстоятелството, че ищцата е заплатила държавната такса за
образуване и администриране на делото, поради което имущественото й съС.ие не било в
такава степен утежнено, че да е пречка и основание за освобождаване от заплащане на
разноски в исковото производство да заплати дължимото възнаграждение на ангажирания от
нея адвокат.
Наред с това, моли съда да вземе предвид и обстоятелството, че ищцата през
сравнително кратък период от време била предявила множество искови претенции срещу
ответното дружество и други кредитни институции за нищожност на договори за кредит
и/или клаузи по тях, по които се иска заплащане на възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ. Всичко това формирало вероятен извод за завеждане на исковите
претенции в нарушение на предвидения в чл.3 от ГПК принцип за добросъвестно
упражняване на права, от страната и процесуалния представител на процесуални действия
по раздробяване на исковите претенции. И макар, че предприетите от процесуалния
представител на процесуални действие по раздробяване на искови претенции, да не било
забравено, предвид цената на исковете по всяко едно от предявените дела, генерирането на
разноски за адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковата
сума, несъмнено сочело на вероятна злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3
ГПК, поради което не следвало да се присъждат.
15
Моли съда, да вземе предвид и обстоятелството, че при поемане на процесуалното
представителство по реда на чл.38 от ЗА възнаграждение, не означавало, че адвокатът ще
реализира икономическа облага, като получи възнаграждение. Целта на цитираната
разпоредба била определени категории лица да имат възможност да получат безплатна
правна помощ. Нито било в съответствие със закона - с чл.3 ГПК, нито с чл.8, ал.2 ЗЗД, нито
с чл.289 ТЗ, нито с добрите нрави, чрез договора за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 от ЗА да се търси икономическа облага.
Все пак и при условие, че уважи ищцовата претенция, в това число за адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна помощ, моли същото да бъде присъдено без
начисления ДДС. Правната помощ, която адвокат или адвокат от ЕС можел да оказва на
материално затруднено лице била безплатна. По смисъла на чл.9, ал.1, вр. чл.8 от ЗДДС тази
помощ представлява безвъзмездна доставка на услуга, която доставка не подлежала на
облагане с данък върху добавената стойност по арг. на чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2 §1, б.„в“ от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху
добавената стойност. В този смисъл било и Определение № 917/02.05.2023 г., постановено
по ч.гр.д.№ 1323/2023 г., IV г.о., съгласно което, тази услуга не можела да се счете за
възмездна на осн. чл.38, ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването ставало впоследствие -
с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата
предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна
правна помощ адвокат. Също така, разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ нямала отношение
към дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна
доставка на услуга, каквато била безплатната правна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА, защото
уреждала начисляването на ДДС върху възнаграждения на регистрираните по ЗДДС
адвокати и ги определяла като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, но не установявала задължение за начисляване на ДДС при оказана
безплатна правна помощ.
В случай, че съда постанови решение в полза на ищцовата страна, респ. присъди
разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да
бъде намалено, като съда приложи практиката на СЕС, обективирана в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, и съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото - да присъди възнаграждение под определения
минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда./Решение № 310 от 28.02.2024 г. на СГС по т.д.№ 1032/2023 г.; Решение
№ 3462 от 27.02.2024 г. на СРС по гр.д.№ 52808/2023 г./, като нормата на чл.38, ал.2 ЗА,
препращаща към Наредбата не съответствало на правото на ЕС, поради което не следвало да
се прилага.
Моли, при условие, че процесуалният представител на ищцата претендира
възнаграждение за всеки отделен иск, да остави същото без уважение, като приемете че се
16
касае за предявени искове за нищожност на договорни клаузи в защита на един общ
имуществен интерес. Предвид цената на исковете, би се достигнало до присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата
сума, поради което и съобразно практиката на ВКС, застъпено в Определение № 174 от
26.04.2021 г. па ч.гр.д.№ 560/2021 г., III г.о., можело да се приеме също като злоупотреба с
право по смисъла на чл.3 от ГПК, с която злоупотреба се нарушавали установените граници
за упражняване на субективните права и основните принципи в гражданския процес. В този
дух била и най-новата съдебна практика, намерила отражение в Определение №
50015/16.02.2024 г., постановено по т.д.№ 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, с която
Върховният касационен съд приемал, че въведеното с чл.38 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда
да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създавало изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския
процес и представлявало нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. Така и
Определение № 523 от 7.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.№ 2108/2023 г., I т.о., ТК.; Определение
№ 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т.д.№ 1990/2023 г., II т.о., ТК.
Моли в случай, че не се яви представител на дружеството в съдебно заседание делото
да бъде разгледано в тяхно отсъствие, като съдът приеме, че поддържат изложеното в
настоящия отговор.
Към отговора прилага справка погасителен план и пълномощно.
Едновременно с отговора на исковата молба ответникът е депозирал и насрещен иск
за съвместно разглеждане от същата дата, с правно основание чл.240 от ЗЗД, вр. с чл.79 от
ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, с който моли съда да постанови решение да осъди ответника по
насрещния иск Т. Т. Г. да заплати на „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* неплатените
суми по Договора за паричен заем № 5908057/06.03.2023 г., сключен между нея и „Вива
Кредит“ АД.
В насрещната искова молба излага следната фактическа обстановка:
На 06.03.2023 г. Т. Т. Г. била сключила с Дружеството (в качеството му на заемодател)
Договора за паричен заем № 5908057/06.03.2023 г. („Договора“) и по силата на този договор
усвоила заемна сума в размер на 3000 лв. С подписване на договора се задължил да върне
заемната сума на 30 равни седмични вноски, всяка в размер на 125.82 лв. Като в случай, че
клаузата за експресно разглеждане на документи бъде избрана и произведе действие размера
на вноската с включената такса става в размер на 188.72 лв. В настоящия случай тази клауза
не била произвела действие и размера на вноската е в размер на 125.82 лв., която включвала
дължимата главница и договорна лихва. Както изрично било посочено в чл.1, ал.1, т.2 от
Договор преди сключването му на заемателя бил представен Стандартен европейски
формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за
потребителския кредит (ЗПК).
17
Заемната сума била отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.37 %
и общ размер на плащанията - 5661.60 лв., в която били включени главница, договорна лихва
и такса за услуга експресно разглеждане на документи. В конкретния случай не била
начислена такса за експресно разглеждане на документи, клаузата не произвела действие и
общата дължима сума по договора възлизала на 3774.60 лв., включваща главница и
договорна лихва.
По отношение на плащанията твърди, че Заемополучателя Т. Т. Г. е платила:
- 231,00 лв. на 06.03.2023 г.
- 250,00 лв. на 25.04.2023 г.
- 500,00 лв. на 20.06.2023 г.
- 600,00 лв. на 03.08.2023 г.
- 700,00 лв. на 15.09.2023 г.
- 300,00 лв. на 26.10.2023 г.
Като по този начин била погасила, както следва:
Главница - 1799.07 лв.
Договорна лихва - 673.53 лв. за периода 20.03.2023 г. - 11.12.2023 г.
Разходи за събиране на просрочени вземания - 100 лв.
Уточнява се, че към момента на депозиране на исковата молба заемателят дължал на
заемодателя обща сума в размер на 1412,00 лв., от които Главница 1200.93 лв., договорна
лихва - 101.07 лв. за периода 11.12.2023 г. - 29.04.2024 г. (датата на изтичане на договора),
разходи за събиране на просрочени задължения - 100 лв., което обуславяло интереса им от
предявяване на настоящия иск със следния петитум:
Моли съдът, след като се убедите в основателността на искането му, да постанови
решение, с което да осъди ответника Т. Т. Г., да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК
*********, представлявано от Изпълнителния директор С.П.П., сума в общ размер на
1302.00 лв., от които:
-1200.93 лв. — главница по Договор за паричен заем № 5908057/06.03.2023 г.
-101.07 лв. - договорна лихва за периода 11.12.2023 г. - 29.04.2024 г. (датата на
изтичане на договора)
Претендира и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното им изплащане.
Моли, също така, съда да осъди Т. Т. Г., да заплати направените по настоящото
производство разноски.
Постъпил е отговор и на насрещният иск от ответницата по него Т. Т. Г., чрез
процесуалният й представител - адв.Н. М. М. от АК - Ямбол, с който се заявява, че
18
предявения иск е неоснователен и недоказан по следноте съображения:
На 06.03.2023 г. ответницата била сключила с ищцовото дружество Договор за
паричен заем „Standart 14” № 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД й
предоставил в собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 49.37% и срок за
погасяване на заема 60 седмици. В чл.1, ал.3 от договора било предвидено заемателят да
дължи такса за експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер
на 1887.00 лева, съгласно чл.5 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до 3 дни,
считано от датата на сключване на процесния договор, едно от двете предвидени
обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, подробно описани в договора или банкова
гаранция, като при неизпълнение тя дължала неустойка в размер на 1257.90 лева. Таксата за
експресно разглеждане и уговорената неустойка ответницата следвало да престира
разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулират, с което погасителната
вноска нараснала на 230.65 лева.
Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057 и
страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките
на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от
ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, процесния договор имал
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържала в
действащия ЗПК, в който законодателят предявявал строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Сочи, че СЕС многократно подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл били изложени в редица решения.
Счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК,
поради което е недействителен.
На първо място, в договора бил визиран годишен процент на разходите, като
абсолютна процентна стойност - 49.37 %. Не били посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно начина, по който е
бил формиран посочения ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.3, ал.8 било
указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви за
19
забава и неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на други разходи по
кредита, можел да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената
в договора възнаградителна лихва и при това положение, не ставало ясно как е бил
формиран ГПР от 49.37%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен
лихвен процент - 40.32 %. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК било предвидено, че кредиторът е длъжен да включи в
съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на кредита,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма определяла какво следва
да е съдържанието на погасителния план - планът трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент и когато е приложимо допълнително разходи.
В договора не се съдържали погасителен план със законовоустановеното съдържание,
като само бил посочен паричен размер на вноската, без да е ясно какво точно ще се погасява
с нея и падеж на плащането им. Ирелевантен в случая бил фактът, че както лихвения
процент, така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази
уговорка не можела да се извлече информацията за размера на включените в месечната
погасителна вноска суми за главница, лихва и такса ангажимент. Оставал неизяснен
въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се
заплащат таксата за ангажимент и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тези данни
имали съществено значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване
на кредита, тъй като за база на изчислението им щяла да служи неизплатената част от
главницата. Дори да се приемело, че кредитополучателя е изначално наясно какъв е
процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождавало кредитодателя от
задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя
съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква
част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.нар.
„оскъпяване” на кредита. Неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК
също било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.
По отношение вземането за неустойка се посочва, че за договорите за потребителски
кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 - 148 от
ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него,
клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП.
Касаело се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не можел да влияе и това било служебно известно на съда от множеството дела, по които са
представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
20
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.5, ал.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 1257.90 лева при неизпълнение на
задължението по чл.6, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на
заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на
определени условия, или банкова гаранция, се намирала в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
На практика подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръх задлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да
бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение
въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) бил типичен пример за неустойка, която излизала извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикалял законът - чл.33, ал.1 от ЗПК,
който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да
бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва
по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било
недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна.
Отделно от това отбелязва, че непредставянето на обещани обезпечения (когато
21
същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът бил държал да получи обезпечение бил могъл да отложи
даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се
явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било
така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът
предвижда, а напротив - договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Нещо повече,
„неустойката“ била вписана в т.4.4., част III Разходи по кредита от Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, а непредоставянето
на обезпечение било посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се
повишат. Този факт бил индикация, че предоставянето на обезпечение било условие от което
зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явявала разход по кредита, а
не обезщетение.
Следвало да се отбележи, че съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни
части не влечала нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези -
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на
този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него било
въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Предвид това, в случая не било приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия
договор. В обобщение, счита че сключеният на 06.03.2023 г. между страните Договор за
паричен заем „Standart 14” № 5908057, следвало да бъде прогласен за нищожен, на осн.
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.
По изложените съображения ответницата по насрещния иск посочва, че счита, че
Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057 не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1
и чл.11, ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК с оглед което същият бил недействителен.
Моли съдът да отхвърли предявеният от „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********
против Т. Т. Г., ЕГН ********** насрещен иск, поради недействителност на сключения
22
Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5908057 на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.10,
ал.1, 2 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, във вр. с чл.26 ЗЗД.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и
моли да им бъдат присъдени направените по делото разноски.
С оглед изложеното, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
На 06.03.2023 г. ищцата сключила с ответника Договор за паричен заем „Standart 14”
№ 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД й предоставил в собственост заемни
средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%,
годишен процент на разходите - 49.37% и срок за погасяване на заема 60 седмици.
Ищцата е усвоила изцяло предоставения й заемен ресурс, и до момента по сключения
договор за заем тя е извършвала плащания по кредита.
Твърденията на ищцата, са че процесният договор за потребителски кредит
нарушавал разпоредби от ЗПК, поради което бил недействителен.
Навеждат се твърдения за нарушения на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета цел, транспонирана в ЗПК.
Иска се сключеният между страните Договор за паричен заем „Standart 14“ №
5908057, сключен на 06.03.2023 г. да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречия със закона.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД чрез адв.А. Н. от АК - Монтана, в
законоустановения срок е подал отговор на исковата молба и е изразил становище по иска, с
което оспорва изцяло предявените от Т. Т. Г. искове и посочва, че ги счита недопустими,
неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли, като излага съображения подробно
изложени по-горе.
Едновременно с отговора на исковата молба ответникът е депозирал и насрещен иск,
с който моли съда да постанови решение да осъди ответника по насрещния иск Т. Т. Г. да
заплати на „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* неплатените суми по Договора за
паричен заем № 5908057/06.03.2023 г., сключен между нея и „Вива Кредит“ АД.
Заявява, че съгласно процесния Договор за паричен заем № 5908057/06.03.2023 г.
(„Договора“) ищцата в настоящото производство усвоила заемна сума в размер на 3000.00
лв.
С подписване на договора се задължила да върне заемната сума на 30 равни седмични
вноски, всяка в размер на 125.82 лв. Като в случай, че клаузата за експресно разглеждане на
документи бъде избрана и произведе действие размера на вноската с включената такса става
в размер на 188.72 лв.
В настоящия случай тази клауза не била произвела действие и размера на вноската е в
размер на 125.82 лв., която включвала дължимата главница и договорна лихва.
В чл.1, ал.1, т.2 от Договор преди сключването му на заемателя бил представен
Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно
23
изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Заемната сума била отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.37 %
и общ размер на плащанията - 5661.60 лв., в която били включени главница, договорна лихва
и такса за услуга експресно разглеждане на документи. В конкретния случай не била
начислена такса за експресно разглеждане на документи, клаузата не произвела действие и
общата дължима сума по договора възлизала на 3774.60 лв., включваща главница и
договорна лихва.
Ответникът признава, че до момента Т. Т. Г. е платила:
- 231.00 лв. на 06.03.2023 г.
- 250.00 лв. на 25.04.2023 г.
- 500.00 лв. на 20.06.2023 г.
- 600.00 лв. на 03.08.2023 г.
- 700.00 лв. на 15.09.2023 г.
- 300.00 лв. на 26.10.2023 г.
По този начин била погасила, както следва:
Главница – 1799.07 лв.
Договорна лихва - 673.53 лв. за периода 20.03.2023 г. - 11.12.2023 г.
Разходи за събиране на просрочени вземания – 100.00 лв.
Уточнява се, че към момента на депозиране на исковата молба заемателят дължал на
заемодателя обща сума в размер на 1 412,00 лв., от които Главница 1200.93 лв., договорна
лихва - 101.07 лв. за периода 11.12.2023 г. - 29.04.2024 г. (датата на изтичане на договора),
разходи за събиране на просрочени задължения - 100 лв., което обуславяло интереса им от
предявяване на настоящия иск.
Постъпил е отговор и на насрещният иск от ответницата по него Т. Т. Г., чрез
процесуалният й представител - адв.Н. М. М. от АК - Ямбол, с който се заявява, че
предявения иск е неоснователен и недоказан. В тази връзка излага съображения, подробно
описани по-горе.
Страните излагат доказателствени искания, подробно описани и прилагат
доказателства.
От така събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:
По делото не е спорно, че между страните съществува облигационно правоотношение
въз основа на сключения Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057, по силата на
който „Вива Кредит” ООД е предоставил в собственост заемни средства в размер на 3000.00
лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на
разходите - 49.37% и срок за погасяване на заема 60 седмици. В чл.1, ал.3 от договора е
предвидено, че заемателят да дължи такса за експресно разглеждане на документи и
24
отпускане на паричен заем в размер на 1887.00 лева. Съгласно чл.5 от договора, заемателят
следвало да осигури в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на процесния договор,
едно от двете предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, подробно
описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение тя дължала неустойка в
размер на 1257.90 лева. Таксата за експресно разглеждане и уговорената неустойка ищцата
следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Не е спорно и че ищцата е
усвоила изцяло предоставения й заемен ресурс, като до момента по сключения договор за
заем тя е извършвала плащания по кредита.
Ответникът по иска „Вива Кредит“ АД (правоприемник на „Вива Кредит“ ООД) е
депозирал и насрещен иск за съвместно разглеждане от същата дата, с който моли съда да
постанови решение да осъди ответника по насрещния иск Т. Т. Г. да заплати на „ВИВА
КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* неплатените суми по Договора за паричен заем №
5908057/06.03.2023 год., сключен между нея и „Вива Кредит“ АД.
Предявеният първоначално иск е с правна квалификация по чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр.
с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, 2 ЗПК и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, с който иск
обективно, кумулативно, като насрещен, е съединен иск на ответника срещу ищеца с правна
квалификация по чл.211, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, вр. с чл.79 и чл.86 от ЗЗД.
На основание чл.211, ал.2 от ГПК, съдът дължи произнасяне по всеки от предявените
искове.
По отношение на първоначалния иск, съдът счита същият за допустим, а разгледан по
същество за частично основателен, по следните съображения:
В исковата си молба ищцата навежда доводи за три групи нарушения, съдържащи се
в сключения с ответника Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057, по силата на
който „Вива Кредит” ООД й предоставил в собственост, заемни средства в размер на
3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на
разходите - 49.37% и срок за погасяване на заема 60 седмици: 1/ нарушение на добрите
нрави; 2/ неравноправни клаузи във вреда на потребителя; 3/ нарушаване на императивни
правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, за които
нарушения съдът бил длъжен да следи и служебно. Подробно излага съображения за
нарушаване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10, т.11 и т.12 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/, нарушения съдържащи се в клаузата за неустойка и формиране на ГПР, в
противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, транспонирана в ЗПК.
Настоящият съд счита, че приетият по делото Договор за паричен заем „Standart 14”
№ 5908057, има всички задължителни реквизити, предвидени в разпоредбата на чл.11,ал.1
от ЗПК. В този смисъл споделя доводите на ответната страна, че договорът за паричен заем
не е недействителен на основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в чл.3, ал.1, т.8 от Договора са посочени „допусканията“, взети
предвид изчисляването на ГПР.
25
Освен това разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не изисква да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България имало нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР /т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК/,
които единствено могат да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да
прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули, доколкото същите са законови
установени. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата
„допускания“ тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези „допускания“ или „предвиждания“ са изчерпателно изброени,
както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-
точно в точка 3 от приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се делят на две
групи. Първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т.3 букви
„а“ и „б“ от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива
2008/48 и т.3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имат
значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с
неопределен срок, чиято легална дефиниция била дадена в буква „ж“ на приложение № 1
към чл.19, ал.2 от ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли
и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, би се налагало да се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне
един знак след десетичната запетая (т.2, б.„г“ от Приложение № 1 към ЗПК), което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай би било приложимо единствено първото базово допускане по т.3,
буква „а“ на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания биха били неприложими. Допълнителните допускания
също не са приложими, защото касаели хипотези на горепосочените видове потребителски
кредити, какъвто настоящият не бил.
С оглед изложеното, доколкото в случая било приложимо единствено първото базово
допускане по т.3, буква „а“ на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено
в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е било
26
изпълнено. Ето защо, не е налице твърдяната недействителност на договора на основание
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Няма нарушение и на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.(Българска народна банка
афишира, считано от 01.11.2024 г., главен лихвен % /проста годишна лихва/ в размер на
3.22/100 за просрочени задължения, като във връзка с ПМС № 486/18.12.2014 г., законната
лихва е в размер на ОЛП+10 пункта)
На следващо място, ищцата по възражения за нищожност на процесния договор,
поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба на чл.11, ал.1, т.11, договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването.
В случая в договора се съдържа необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което може да се
приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в него е
уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми,
дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по
дело С-331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски,
не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска
е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
Не е нарушена и на нормата на чл.11, ал.2 от ЗПК, доколкото процесният договор не е
сключен при общи условия.
Що се касае до позицията на ищцата за нищожност на процесния договор на
основание чл.22, поради неспазване на императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК
– също следва да бъде споделена позицията на ответника, че доколкото и видно от
съдържанието на представения с исковата молба договор, същият има изискуемата по закон
информация. Що се отнася до съдържанието на погасителния план, описаното в т.12 от
чл.11, ал.1 се отнася само и единствено в хипотезата, когато потребителят поиска извлечение
по сметка под формата на погасителен план, т.е. задължението и изискването по т.12 е
договорът да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
27
по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно описаната детайлна
информацията, като тази информация се дължи само ако и когато потребителят упражни
правото си да го изиска. Данните, описани в предложение трето на т.12, не са допълнение
към информацията относно погасителния план, която следва да съдържа договора за
потребителски кредит съгласно чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, а са функция от задължението да се
посочи в договора, че потребителят има право да изиска извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Дружеството е изпълнило
изискването на чл.11, ал.1, т.12, като е посочило в чл.6, т.5 от Договора правото на
потребителя чрез подаване на писмена молба до Заемодателя, по всяко време от действието
на договора да получи погасителен план за извършените и предстоящите плащания съгласно
чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК.
Правото на отказ на потребителя от Договора, срока, в който това право можело да
бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване са посочени в чл.6, ал.1, т.2 от
Договора за паричен заем, а лихвеният процент приложим при отказа от договора до 14 ден,
е в размер на 0.11 % и се съдържа в чл.3, ал.1, т.6 от Договора.
Относно неустойката, дължима при непредоставяне на поне едно от обезпеченията,
посочени в Договора, както и таксата за експресно разглеждане, съдът счита искът за
основателен по следните съображения:
Съдът споделя наведените от ищеца твърдения, че тази такса се явява по същността
си съставна част от Общия разход по кредита за потребителя.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т.1 от ДР на ЗПК е дадена
дефиниция на „Общ разход по кредита за потребителя“: всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. От посочения размер на ГПР в договора е видно, обаче че е нарушена предвидената
забраната, доколкото таксата „експресно разглеждане“ и неустойката за недадено
обезпечение са разсрочени и включени в погасителните вноски по кредита. Т.е. може да се
приеме, че потребителят е въведен в заблуждение относно формирането на ГПР по кредита,
доколкото една съществена част от него в Договора е обявена като нещо, което не е негова
съставна част.
Следва също да се отбележи, че по делото не се ангажираха доказателства, сочещи на
дължимост на „таксата за експресното разглеждане на искането“ т.е. искането за кредит да е
разгледано приоритетно и/или в срок значително по-кратък от обичайният при подобен вид
кредити. Не са представени факти или обстоятелства от страна на ищеца, поради който
28
таксата да е начислена основателно и да води до прилагане на хипотезата на последно
изложеното.
Освен това съдът счита, че в случая таксата за „експресно разглеждане“ е сигурен
разход за потребителя и това е известно на кредитора към датата на сключване на договор,
тъй като самият кредитор я разсрочва, като я включва в размера на погасителната вноска.
По този начин съдът намира, че кредиторът нарушава императивната разпоредба на
чл.19, ал.1 от ЗПК „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.“, като незаконосъобразно не е включил таксата за „експресно разглеждане“ в
размера на ГПР. По съществото си тя представлява разход в размер на 1887,00 лв., който е
доста значим, съразмерно отпуснатият паричен заем, като така практически се заобиколят
изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника и се променя
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора.
Приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано
съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити,
като една от целите на тази директива е да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите, защото по този начин потребителят не можел да сравни адекватно продуктите
между различните конкуренти и чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на
кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.
Процесната такса за експресно разглеждане безспорно попада в изискванията на
Директивата, тъй като се числи към предвидимите общи разходи, които обуславят
сключването на договора при тези условия и са предварително заложени.
Предвид изложеното съдът стига до извода, че тези клаузи изискват размерът им да
се включи в общия размер на разходите и оттам в ГПР, поради което следва да уважи
предявения иск в тази му част.
Настоящият съд счита, че при подобни на горните съображения и изразените от
ищеца такива, които следва да бъдат споделени, предявеният иск следва да се уважи и
относно определената неустойка, за непредоставяне на обезпечение на кредитора при
сключване на договора. В случая от кредитополучателя е изискано заплащането на
неустойка за забава в размер на 1257.90 лв., както и разходи за събиране на вземането в
размер на 210,00 лв. /л.100 от делото/. Посочената неустойка е разсрочена и също е
включена в размер на погасителната вноска по кредита. Така в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобни такси и неустойки
всъщност обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
29
длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33,
ал.1 от ЗПК. Следва да бъде отбелязано и че в чл.9, ал.4 от процесния договор за кредит, е
предвидено заплащане и на допълнителни парични суми за забава на плащане с повече от 50
календарни дни и повече от 110 календарни дни. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и незаконосъобразно. В настоящия случай са
приложими нормите на Закона за потребителския кредит като съгласно нормата на чл.33,
ал.1 и 2 от този закон при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата и обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.2 от Договора,
неизвършените плащания в срок се отнасят в просрочие и се олихвяват със законната лихва
(основен лихвен процент + 10 пункта), т.е. начисляването на такъв размер на допълнително
санкциониращи елементи противоречи на забраната на чл.33, ал.1 и 2 от ЗПК -
обезщетението за забава да не надвишава размера на законната лихва. Така уговорената
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който гласи, че
неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, приложим
съгласно нормата на чл.24 от ЗПК /В този смисъл Решение № 76/22.07.2020 г. по т.д.№
1011/2019 г. ВКС, I т.о.; /.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се предоставя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредоставено
обезпечение. Ако кредиторът би държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Нещо повече, „неустойката“ е вписана в т.4.4., част III Разходи по кредита от
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, а непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите
по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е
било условие от което е зависел размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява
разход по кредита, а не обезщетение.
30
По делото е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза на в.л. М. А.,
относно размерът на отпуснатия заем, погасителните вноски по него и методиката на
формиране на всяка от съдържащите се в Договора суми, както и дължимият остатък.
Заключението е изготвено професионално и добросъвестно и съдът го кредитира
напълно. Според него в договора страните договарят погасителен план с погасителна вноска
188.72 лв., в която вноска са включени част от дължимите главница, лихва и такса за
експресно разглеждане. Годишния процент на разходите, който са изчислили и договорили
страните при включени горните условия е 49.37 %. В така формирания процент на
разходите, обаче не е включена таксата за разглеждане. В Годишния процент на разходите
/ГПР/ са включени 3000.00 лв. главница и 774.60 лв. лихва по заема. Дължимата вноска по
кредита е променена от 188.72 лв. на 125.82 лв., което е видно от представения погасителен
план. Таксата от 1887.00 лв. за експресно разглеждане и 1257.90 лв. - неустойка за
непредставяне на обезпечение не са включени в ГПР. Ако биха били включени, таксата от
1887.00 лв. за експресно разглеждане и 1257.90 лв. - неустойка за непредставяне на
обезпечение, то ГПР за този потребителски заем би бил 389 %. Следва предявеният иск да
бъде уважен и в тази му част.
Следва да бъде отхвърлено и твърдението на ответната страна, че дружеството не е
начислявало „такса експресно разглеждане“ и „неустойка“.
Приетото по делото експертно заключение безспорно установява, че ищцата е
заплатила на кредитора сума в общ размер на 2582.60 лв., които съобразно предоставената
на вещото лице справка от счетоводството на ответното дружество е съотнесена, както
следва:
- такси за събиране на просрочени вземания – 110.00 лв.
- лихви по заема – 442.45 лв.
- главница – 877.02 лв.
- неустойка – 461.23 лв.
- такса експресно разглеждане – 691.90 лв.
(л.124 от делото, стр.8 от СЧЕ)
При наведените твърдения на ищцата за недействителност/недължимост на
посочените суми за неустойка и такса разглеждане и съобразно правилата за разпределяне на
тежестта на доказване, следваше ответната страна да проведе пълно, обратно доказване, с
което да докаже че законосъобразно е начислила в договора за потребителски кредит
процесните суми, каквото доказване в случая не бе осъществено. А що се отнася до таксата
„експресно разглеждане“, че реално е предоставила такава услуга, за която въпросната такса
да е дължима.
С оглед изложеното, следва да се обявят за недействителни клаузите от Договора за
кредит, таксата за „експресно разглеждане“ в размера на 1887.00 лв. /като недължима
/начислена без основание/ и договорената неустойка за непредоставено обезпечение в
31
размер на 1257.90 лв.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те биха били заместени по право от повелителните правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части.
В случая са налице и двете хипотези - нищожните клаузи на процесния договор
относно определянето на процента ГПР могат да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона и договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не са включени
клаузите за неустойка и такса разглеждане на кредит, като следва да бъде отхвърлено
искането на ищцовата страна за обявяване за недействителен на целия Договор за кредит.
Следва да бъдат прогласени за недействителни само клаузите относно начислената такса
„експресно разглеждане“ в размер на 1887.00 лв. и клаузата за неустойка в размер на
1257.90 лв.
По отношение на насрещния иск на ответника срещу ищеца, с който на основание
чл.240, вр. с чл.79 и чл.86 от ЗЗД, се иска от ищеца Т. Г. да заплати на ответника „Вива
Кредит“ АД, неизплатената част от кредита – 1200.93 лв. – главница, 101.07 лв. - договорна
лихва от 11.12.2023 г. до 29.04.2024 г., както и законната лихва върху главницата от датата на
завеждане на исковата молба – съдът счита така предявения иск за допустим, а разгледан по
същество и за основателен.
От събраните по делото доказателства, безспорно се установи съществуването на
облигационно правоотношение между страните с оглед сключения Договор за паричен заем
„Standart 14” № 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД е предоставил на ищцата Т.
Г., в собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 49.37% и срок за погасяване на
заема 60 седмици. Безспорно се установи, че сумата по заема е била получена от ответника и
е редно и справедливо същата да бъде върната, ведно с лихвите по иска. В противен случай
би било налице неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, до размера на
обедняването. Изготвената по делото СЧЕ установява, че след заплатените от страна на
ищеца по делото суми в размер на 2582.60 лв., то дължимият и неизплатен остатък към
кредитора „Вива Кредит“ АД, към 02.03.2025 г. – датата на изготвяне на експертното
заключение, е както следва:
- 2122.98 лв. – неизплатена главница;
- 332.15 лв. – неизплатена договорна лихва;
- 796.67 лв. – неизплатена неустойка;
- 1195.10 лв. – неизплатена такса експресно обслужване;
Предявеният с насрещната искова молба, иск на кредитора е за плащане от страна на
длъжника на сумите, както следва:
- 1200.93 лв. – главница по Договор за паричен заем № 5908057/06.03.2023 г.;
32
- 101.07 лв. – договорна лихва от 11.12.2023 г. до 29.04.2024 г.
- законната лихва върху посочената главница, считано от датата на завеждане на
исковата молба - 04.06.2024 г.;
Предвид изложеното, с оглед разпределението на тежестта на доказване, при
наведените от страна на кредитора твърдения за дължимост на сумите и техния размер,
следваше длъжникът да ангажира доказателства, че ги е заплатил или, че те не са дължими,
каквито в случая не бяха представени. Следва насрещния иск на кредитора „Вива Кредит“
АД да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
И двете страни по делото са представили списък по чл.80 от ГПК, като са
претендирали заплащане на разноски, както следва: ищцата Т. Г. е претендирала да й бъдат
заплатени сумите в размер на 600.00 лв. – адвокатски хонорар, 120.00 лв. – държавна такса и
200.00 лв. – възнаграждение на вещо лице, а ответното дружество „Вива Кредит“ АД,
претендира да му бъдат заплатени 500.00 лв. – заплатен адвокатски хонорар по насрещен
иск, 52.08 лв. – държавна такса по насрещен иск и 200.00 лв. – възнаграждение на вещо
лице. Предявени са и насрещни претенции за намаляне на дължимите адвокатски
възнаграждения.
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, разноските по делото се заплащат
съразмерно с уважената част от иска, т.е. при този изход на делото и предвид частичното
уважаване на първоначалната искова претенция, съдът намира, че страните имат право на
разноски, съразмерно уважената и отхвърлената част на исковата претенция, докато с оглед
цялостното уважаване на насрещния иск, ответникът /ищец по него/ има право на
предявените разноски в пълен размер.
Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК предвижда, че само страна може да сезира съда с
искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски.
Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената
на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с
такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на
спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща
основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се
изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при
упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е
определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл.36 ЗА. /т.3 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК/
На първо място по първоначалния иск:
33
В исковата молба ищцата е поискала от съда да обяви за недействителен целия
Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД й
предоставил в собственост заемни средства в размер на 3 000.00 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 49.37% и срок за
погасяване на заема 60 седмици.По делото е приета СЧЕ, съгласно която общото задължение
по Договора, вкл. начислената такса разглеждане и неустойка е в размер на 6919.50 лв. /л.118
и л.119 от делото/. Както вече бе посочено искът следва да бъде уважен частично и за
недействителни да бъдат обявени единствено клаузите, касаещи начисляването на „такса
експресно разглеждане“ в размер на 1887.00 лв. и неустойка в размер на 1257.90 лв., или
обща сума в размер на 3144.90 лв., т.е. искът е уважен до размера на 45,45 % от цялостното
задължение по договора за кредит.
Ответната страна е направила възражение за прекомерност на заявения от ищеца
адв.хонорар в размер на 600.00 лв., но съдът го намира за неоснователно, тъй като съгласно
визираните размери на същият в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, той отговаря на разпоредбата й.
В същото време ответната страна не е предявила искане за заплащане на адв.хонорар
по първоначалния иск, като е поискала да й бъдат заплатени единствено сума в размер на
200.00 лв. – хонорар за в.л.
Следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 418.14
лв. /45,45 % от уважения иск/, а ищецът да бъде осъден да заплати на ответника сума в
размер на 109.10 лв. /54,55 % от отхвърлената част от иска/.
На второ място, по насрещния иск:
Ответникът по първоначалния иск, „Вива Кредит“ АД и ишец по насрещно
предявения иск, е предявил претенция длъжницата Т. Г. да му заплати сума в общ размер на
1302.00 лв. главница и лихва, представляващи дължим остатък от предоставения й с
процесния договор заем. По изложените по-горе съображения, искът следва да бъде уважен
изцяло, като с оглед направеното възражение от ответницата по насрещния иск за
прекомерност на адв.хонорар на дружеството съдът счита, че същото следва да бъде
оставено без уважение, тъй като предвид обема на осъщественото процесуално
представителство и претендирания хонорар в размер на 500.00 лв., така заявеното
възнаграждение не е прекомерно, тъй като не надвишава съществено размера на
минималното такова, предвидено в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г.
Следва да бъде осъдена ищцата Т. Г., ответник по насрещния иск, да заплати на „Вива
Кредит“ АД направените по насрещния иск разноски, съдържащи се в представения по
делото списък по чл.80 от ГПК.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
34
ОБЯВЯВА за недействителна клаузата на чл.1, ал.2 от Договор за паричен заем
„Standart 14” № 5908057/06.03.2023 г., съгласно която Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес:
******, дължи на „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* /правоприемник на„ВИВА
КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.
„Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
представлявано от С.П.П., сума в размер на 1887.00 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и
седем лева/ – такса за експресно разглеждане на заявка за паричен заем.
ОБЯВЯВА за недействителна клаузата на чл.5, ал.2 от Договор за паричен заем
„Standart 14” № 5908057/06.03.2023 г., съгласно която Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес:
******, дължи на „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* /правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.
„Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
представлявано от С.П.П., сума в размер на 1257.90 лв. /хиляда двеста петдесет и седем лева
и деветдесет стотинки/ – неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* /правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.
„Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г,
представлявано от С.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес: ******,
разноски в общ размер на 418.14 лв. /четиристотин и осемнадесет лева и четиринадесет
стотинки/.
ОСЪЖДА Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес: ******, ДА ЗАПЛАТИ на „ВИВА
КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* /правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК
*********/, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин“, бул.„Джавахарлал
Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от С.П.П., разноски в
общ размер на 109.10 лв. /сто и девет лева и десет стотинки/.
ОСЪЖДА Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес: ******, да заплати на „ВИВА КРЕДИТ“
АД с ЕИК ********* /правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********/, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин“, бул.„Джавахарлал Неру“ № 28,
бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от С.П.П., по предявения срещу
нея насрещен иск, суми в общ размер на 1302.00 лв. /хиляда триста и два лева/, от които:
1200.93 лв. – главница по Договор за паричен заем № 5908057/06.03.2023г.; 101.07 лв. –
договорна лихва за периода от 11.12.2023 г. до 29.04.2024 г., както и законната лихва върху
посочената главница, считано от датата на завеждане на исковата молба - 04.06.2024 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес: ******, ДА ЗАПЛАТИ на „ВИВА
КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* /правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК
*********/, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин“, бул.„Джавахарлал
Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от С.П.П., по
предявения срещу нея насрещен иск, разноски по делото в общ размер на 552.08 лв.
/петстотин петдесет и два лева и осем стотинки/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
35
съобщението за изготвянето му пред Сливенски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Нова Загора: _______________________
36