РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 6972 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 40255 от 13.02.2020 г., постановено по гр.д. № 47062 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 78-ми състав, първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, предявен от ищеца „Ф.М.” ЕООД за осъждане на ответника „ВСБ АПАРТАМЕНТ **-К.Х.” ЕООД да му заплати сумата в размер на 833,32 лева. С решението ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на ответника сумата в размер на 720,00 лева, представляваща деловодни разноски.
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В жалбата се излагат съображения, че ответникът не е оспорил по делото в нито един момент наличието на възникнало облигационно правоотношение между страните, а съдът неправилно е приел, че сключеният между страните договор не дава материалноправна легитимация на ищеца. Посочва се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС договор за възлагане на дейности по поддръжка на общите части в сграда може да бъде сключен с юридическо или физическо лице, че общото събрание на етажната собственост е взело решение ищцовото дружество да извършва събирането на таксите и разноските по поддържане на общите части, а съдът неправилно е разгледал само компетенциите по чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС. Сочи се, че в чл. 23 от ЗУЕС са посочени правомощията на управителя и сред тях не фигурират поддръжката и управлението на общите части. С процесния договор на ищцовото дружество не били възложени правомощия на управителя, а на общото събрание, свързани с поддръжка и управление на общите части в етажната собственост. Съгласно сключения договор ищцовото дружество можело да търси сумата непосредствено от собственика на имот в етажната собственост, поради това кредитор на вземането не била етажната собственост, а дружеството – ищец. Моли се за отмяна на решението на СРС и се иска присъждането на сторените в производство пред двете съдебни инстанции разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство – „ВСБ АПАРТАМЕНТ **-К.Х.” ЕООД. В него се излагат съображения, че ищцовото дружество не притежава активна материалноправна легитимация и че право да предяви иск срещу собственик за събиране на таксата за поддръжка на общите части е на етажната собственост, а не на ищеца. Посочва се, че съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС договорът за поддръжка и управление на общите части е имал срок на действие до 20.01.2018 г. – 2 години след сключването му. Поддържа се, че договорът е сключен с юридическо лице, противно на ограничението в нормата на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, действаща към момента на сключването му, че ищцовото дружество не е установило успешно през 2016 г. да е бил сключен процесният договор или да е бил съставен протоколът от общото събрание, като се оспорва свикването и провеждането му съгласно правилата на ЗУЕС. Твърди се, че по делото е било установено, че процесните имоти не са били ползвани за повече от 30 дни, заради което не се дължи такса за поддръжка. Сочи се, че решението на общото събрание да се заплаща такса, определена на квадратен метър от застроената площ на самостоятелните обекти, противоречи на императивната норма на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Твърди се, че таксата, претендирана в исковата молба, е грешно изчислена, тъй като ищцовото дружество е умножило не застроената площ, а общата площ на обекта и е получил с 165,84 лева повече от евентуално дължимата сума. Моли се за потвърждаване на решението на СРС и присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивният съд е бил сезиран с допустима жалба – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, а в обжалваната му част – неправилно.
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на сумата в размер на 833,32 лева, представляваща дължима такса за управление и поддръжка за периода от 01.05.2018 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
От представените по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ответникът по иска „ВСБ АПАРТАМЕНТ **-К.Х.” ЕООД е собственик на самостоятелен в обект в сграда на етажна собственост, а именно: апартамент 24 в гр. Варна, ул. „******, със застроена площ 52,41 кв.м., ведно 8,77 кв.м. идеални части от общите части и 0,1262 % идеални части от правото на строеж върху дворното място.
В протокол от 15.01.2016 г. на проведено общо събрание на етажните собственици са обективирани приети с мнозинство 100 % от присъствалите решения № 5 – 7, по силата на които общото събрание възлага управлението и поддържането на общите части от сградата на ищцовото дружество срещу възнаграждение и упълномощава управителя на етажната собственост да сключи с ищеца договор за възлагане на същите дейности. В изпълнение на протоколните решения е сключен договор за поддръжка и управление на общите части на сградата в режим на етажна собственост от 20.01.2016 г. В чл. 2 и 3 от договора е уговорен предметът на същия и възложените на ищеца дейности, а именно: поддръжка и почистване на комплекса, заплащане на консумативи за електроенергия и вода, поддръжка на трайна тревна и преносима растителност, профилактика на съоръжения, поддръжка и почистване на басейн, гаранционна поддръжка, необходим или неотложен ремонт, управление, административно обслужване и застъпничество, пропусквателен режим и водоспасителна дейност за басейн.
По делото не са налице данни решенията на общото събрание на етажната собственост, обективирани в протокола от 15.01.2016 г., да са били оспорени или отменени по съдебен ред на основание чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС. Наличието на специални изисквания в ЗУЕС към изготвянето и съдържанието на протокола му придават доказателствена сила, подобна на официалните свидетелстващи документи. След изтичане на срока за оспорване на съдържанието му, протоколът се стабилизира и има обвързваща етажните собственици, третите лица и съда доказателствена сила (Решение № 8 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4294/2014 г., І г. о. на ВКС). Всеки от собствениците има право да оспори законосъобразността на провеждането и на взетите решения на общото събрание, като защитата по реда на чл. 40 от ЗУЕС чрез предявяване на конститутивен иск за тяхната отмяна пред районния съд се осъществява в преклузивен 30-дневен срок, считано от получаване на решението. С изтичане на сроковете за оспорване и атакуване пред съда, се преклудира възможността за последващо оспорване и осъществяване на инцидентен съдебен контрол в рамките на други съдебни производства. Следователно приетото от общото събраните в посочените протоколи следва да бъде взето предвид от въззивния съд като законосъобразно обективирана воля на етажната собственост, а възраженията на ответника – въззиваема страна за неспазване на законовите изисквания се явяват недопустими. Решенията произвеждат обвързващо действие спрямо всеки един от етажните собственици от момента на влизането им в сила, в т.ч. и пораждайки задължението за всеки етажен собственик да внася приспадащата му се годишната такса, като за изпадането в забава за плащане не е необходима покана.
Въззивният съд отбелязва, че извършеното възлагане за извършване на поддръжка и управление на общите части с договора от 20.01.2016 г. е в съответствие с правомощията на общото събрание по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС – общото събрание взема решение за възлагане на дейностите по поддържане на общите части от сградата на юридическо или физическо лице срещу възнаграждение, като определя дадени правомощия на управителния съвет или управителя, които могат да бъдат възложени на тези лица. Посочената разпоредба на ЗУЕС не е била променяна, считано от влизане в сила на самия закон. Въззивният съд приема, че предметът на договора за поддръжка и управление от 20.01.2016 г. касае овластяване на ищеца с правомощия на самите етажни собственици, а не на управителния съвет или управителя. Правомощията на управителния орган са изброени в чл. 23, ал. 1, т. 1 – т. 13 от ЗУЕС и сред тях не попада поддръжката на общи части. В случая, видно от съдържанието на протокола на общото събрание и на договора от 20.01.2016 г., общото събрание на етажната собственост не е овластило ищцовото дружество с правомощия на управителя, а договорът от 20.01.2016 г. няма за предмет делегирането на някое от правомощията по чл. 23, ал. 1 от ЗУЕС. Нещо повече, към момента на вземане на решението и сключване на договора все още не е въведено изменението от последващата редакция на чл. 19, ал. 8 от ЗЕУС, предвиждаща ограничението за максималния срок на договора. Следователно неоснователно е възражението на ответника за нищожност на договора поради противоречие с визираната норма.
За разлика от процесуалната легитимация, която следва от твърденията на ищеца, за материалноправната легитимация е от значение титулярството в рамките на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и на задължението. В конкретния случай исковата претенция се основава на сключен между ищеца и етажните собственици, представлявани от управителя на етажната собственост, договор, чиито предмет е възлагането на ищеца на поддръжката на общите части на сградата, като исковата претенция е основана на твърдяно договорно неизпълнение от страна на ответника, в качеството му на етажен собственик, за задължението да заплати дължими такси за поддържането на общите части на сградата. В договора ясно е уговорено, че плащането на годишните такси се дължи в полза на ищеца като изпълнител и в изпълнение на задълженията му по поддръжка и управление на общите части. Иначе казано, ищецът заявява свое облигационно право, а не такова на етажната собственост, в който случай следва да е изрично упълномощен съгласно уговореното в чл. 24 и сл. от договора. С оглед на изложеното, въззивният съд счита за неоснователно възражението на ответника за липсата на материалноправна легитимация на ищеца.
В т. 4 от протокола от 15.01.2016 г. единодушно е приет начина за определяне на дължимите годишни такси за управление и поддържане на общите части, а именно - по 12 евро за кв. м. без ДДС от сумарната застроена площ на самостоятелен обект, но не повече от 1 980 евро; 12 евро за кв. м. без ДДС от сумарната застроена площ на самостоятелен обект за търговски площи; 200 евро без ДДС за закрито паркомясто и 100 евро без ДДС за открито паркомясто. В раздел IV, т. 6 от Договора взетото решение за начина на изчисляване на годишните такси е преповторено. В приложимата към момента на сключване на договора редакция на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС е предвидено, че разходите за управление и поддържане на общите части в етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Общото събрание на етажната собственост е възприело в отклонение от този ред различен начин за определяне на дължимата годишна такса за управление и поддържане на общите части - пропорционално на индивидуалната собственост. Както вече беше посочено обаче, не са налице данни по делото за проведен съдебен контрол върху законосъобразността на решението на общото събрание на етажната собственост, поради което следва да се приеме, че същото се е стабилизирало. Доколкото обаче чл. 41 от ЗС изисква поемането на разходите от съсобствениците да става съразмерно с дела в общите части, а чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС предвижда вноските да се правят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите, е налице установена съдебна практика, че нормата на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС е диспозитивна и по общо съгласие на етажните собственици може да се предвиди друг начин на разпределение, какъвто е настоящият случай.
Неоснователно е възражението на ответното дружество, че не дължи претендираната сума, тъй като имотът не е бил ползван. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС собствениците, ползвателите и обитателите на сграда в режим на етажна собственост, са длъжни да заплащат разходите за управлението и поддържането на общите ѝ части. За доказване на обстоятелството, че самостоятелният обект на ответното дружество в сградата не е бил ползван през 2018 г., е разпитан свидетелят И.З.М.и са представени копия на извлечения от фактури и плащания за ток и на опис на отчет за ВиК - услуги. Съдът счита показанията на свидетеля за общи и неотносими към спорния предмет, доколкото същият разказва за ателие № 20, което е различен имот от процесния. По изложените съображения въззивният съд не кредитира показанията му. Въззивният съд не кредитира и представените по делото копия от извлечения от фактури и плащания за ток и опис на отчет за ВиК – услуги, тъй като от съдържанието на същите не става ясно за кой имот се отнасят. Нещо повече, видно от протоколираното решение на общото събрание е била уговорена дължимост на таксата, без значение дали имотът е ползван или от продължителността на ползването. Следователно дори и да беше доказал, че имотът не е бил ползван, ответникът пак не би бил освободен от задължението за заплащане на годишната такса за поддръжка.
Предвид обема на притежаваните от ответника права на собственост съобразно приетия като доказателство по делото Нотариален акт за покупко-продажба № 162, том II, рег. № 2654, дело № 278 от 2016 г., таксата през процесния период 01.05.2018 г. – 31.12.2018 г. възлиза в размер на 591,37 евро или 1156,62 лева с ДДС. След приспадане на признатото от ищеца частично плащане от 323,30 лева, дължимата разлика е в размер на 833,32 лева. Неоснователно е възражението на ответника, че претендираната сума е погрешно изчислена. Видно от приетото от общото събрание в т. 4 от протокола и уговореното в раздел IV от договора, при изчисляването на такса за обслужване на общите части се зачита и размерът на идеалните части от общите части, принадлежащи към самостоятелния обект. С оглед недоказаното плащане на остатъка, искът за сумата в размер на 833,32 лева се явява основателен и следва да бъде уважен в цялост, а решението на СРС – отменено.
Решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати в полза на ответника сумата в размер на 720,00 лева, представляваща деловодни разноски.
При този изход на спора въззиваемата страна – ответник следва да бъде осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивника – ищец сторените в производствата пред двете инстанции разноски. За разноските пред СРС е представен списък по чл. 80 от ГПК, като се претендира общата сума в размер на 472,70 лева, от която съдът счита претенцията за 415,00 лева за основателна и доказана, а именно – за 50,00 лева внесена държавна такса, 5,00 лева за издадено съдебно удостоверение и 360,00 лева за адвокатски хонорар. С оглед материалния интерес по делото и предвидения минимален размер на адвокатските възнаграждения съобразно редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г., действаща към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от между ищеца и пълномощника му – 11.11.2019 г., направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно. Съдът счита за неоснователна претенцията за заплащане на сумата в размер на 2,70 лева – банкова комисионна, предвид това, че страната сама преценя по какъв начин да внесе дължимата държавна такса. Що се отнася до претенциите в размер на 40,00 лева – такса за обезпечение на бъдещ иск, и 15,00 лева – такса за вписване на възбрана, съдът счита, че заплащането на посочените суми е недоказано. По делото са представени платежни нареждания за по-големи суми, като в основанието за извършеното плащане не е конкретизирана настоящата искова претенция, за да може да се заключи категорично, че плащането е направено именно с оглед настоящия спор. В полза на въззивника-ищец следва да се присъдят и разноски, сторени във въззивното производство, като е представен списък по чл. 80 от ГПК, в който е посочена само сумата в размер на 34,00 лева – държавна такса. Въззивният съд счита, че в полза на въззивника – ищец следва да се присъди само сумата в размер на 25,00 лева, с оглед представеното по делото платежно нареждане за извършено плащане в този размер.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 40255 от 13.02.2020 г., постановено по гр.д. № 47062 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 78-ми състав, в цялост,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ВСБ АПАРТАМЕНТ **-К.Х.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес: ***, да заплати на „Ф.М.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, по предявения от ищеца иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на 833,32 лева, представляваща дължими суми за такса управление и поддръжка за периода от 01.05.2018 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ВСБ АПАРТАМЕНТ **-К.Х.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес: ***, да заплати на „Ф.М.” ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 415,00 (четиристотин и петнадесет) лева, представляваща сторени в първоинстанционното производство разноски, и сумата в размер на 25,00 (двадесет и пет) лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.