№ 1748
гр. Бургас, 25.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юли през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500986 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е образувано по частна жалба на
„Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК-*********,подадена от пълномощника
юрисконсулт Радина Илиева, против разпореждане №6802 от10.06.2022г. постановено по
ч.гр.д.№ 1560/2022г.по описа на БРС,в ЧАСТТА,с която е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против А.С.Ч.. с ЕГН-
********** за следните вземания:сумата от 215.05 лева,представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода 15.04.2018г.-15.06.2019г.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, внесена е дължимата държавна
такса за обжалването.
Бургаският окръжен съд,като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заявителят „Профи Кредит България“ЕООД е подал пред БРС заявление по чл.410
ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу А.С.Ч.. за плащане на задължения по
договор за потребителски кредит при Общи условия сключен на 20.07.2018г. с
наследодателката на длъжника С.Ч.Ч..а,починала на 09.05.2019г. и договор за закупен пакет
от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 665.90
лева,представляваща главница по договора,сумата 26.76 лева законна лихва за забава
начислена за периода от 15.06.2019г./датата на изтичане на срока по погасителния план/ до
датата на входиране на заявлението в съда- 14.03.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на заявлението- 14.03.2022г.до окончателното
изплащане,както деловодни разноски по заповедното производство в размер на 37.18 лв. В
останалата част заявлението е отхвърлено- досежно сумата от 215.05 лева,представляваща
договорно възнаграждение и сумата 577.26 лева- представляваща възнаграждение за
закупения пакет допълнителни услуги.
Заявлението е отхвърлено в горепосочените му части в резултат на извършена от
съда служебна проверка за недействителност на клаузи от договора за потребителски кредит
и извод,че клаузата с която е договорено възнаграждение за кредитора в размер,надхвърлящ
1
трикратния размер на законната лихва е недействителна поради накърняване на добрите
нрави.
В частта,досежно претендираното вземане по договора за предоставен пакет
допълнителни услуги заявлението е отхвърлено по съображения за недействителността на
този договор – противоречие с чл.10а ЗПК. В тази част разпореждането на БРС не е
обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата са релевирани подробни оплаквания в насока,че заповедният съд е
излязъл извън предмета на дължимата проверка по чл.411 ал.2 т.3 ГПК и незаконосъобразно
е извършил преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи.Жалбоподателят счита,че в
рамките на дължимата проверка заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на
чл.145 ал.2 ЗЗП,съгласно която преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет,както и съответствието между цената и
възнаграждението от една страна и стоката и услугата,която ще бъде доставена или
извършена в замяна,от друга страна,при условие,че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми,като неправилно е извършил именно такава преценка. В жалбата са изложени
пространни доводи за това,че клаузата уговаряща договорно възнаграждение е действителна
и не е налице противоречие с добрите нрави.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно,законосъобразно и обосновано,а жалбата срещу него за неоснователна по
следните съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите
нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора.Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя,че при
дължимата проверка заповедният съд е излязъл извън предмета и,тъй като от мотивите на
обжалваното разпореждане е видно,че съдът не е извършвал тълкуване на неясни клаузи от
договора,нито е формирал изводи относно предмета му,а се е ръководил изцяло от
съдържанието на договора за потребителски кредит и предоставяне на пакет „допълнителни
услуги“ срещу възнаграждение,което е било част от погасителната вноска по кредита.
Заповедният съд е формирал извод,че клаузата,с която е договорен ГЛП в размер
надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна,като противоречаща на
добрите нрави.В тази връзка е споделил становището,застъпено в съдебната
практика,предхождащо изменението на чл.19 ал.4 ЗПК /ДВ бр.35 от 22.04.2014,в сила от
23.07.2014г./ ,като е изложил съображения,че тази съдебна практика е актуална и след
изменението на чл.19 ал.4 ЗПК. Нормата гласи,че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
С изменението на чл.19 ал.4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило
относно допустимият максимален размер на ГПР,част от който са и договорните лихви.
Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.
2
За да възприеме като законов критерий ГПР,а не възнаградителната лихва, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя.Освен това,възприетият законов критерий дава възможност на
кредитора,предоставящ финансовата услуга в условията на конкуретнта среда и пазарна
икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за
сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита,в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо,настоящият съдебен
състав намира,че след изменението на чл.19 ал.4 ЗПК,становището в съдебната практика,че
клауза,с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,вече не е актуално по договори за
потребителски кредити.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага
извод, че договореният ГПР не може да надвишава 50%. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи
определените размери в чл.19 ал.4 ЗПК,са нищожни. В случая,видно от съдържанието на
договора за потребителски кредит,ГПР е в размер на 49.89 %,а ГЛП- 41.17 %,но към
посочения ГПР е следвало да се включат и разходите по сключеното споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги,към договора за потребителски креди,срещу
възнаграждение,което не е било сторено/няма твърдения и доказателства в тази насока/.
Разходът по кредита за "възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги“ , представлява "общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в ГПР по процесния договор за кредит. При
съобразяване на размера договореното възнаграждение по споразумението за предоставен
допълнителен пакет услуги,който надхвърля размера на възнаградителната лихва за целия
период на договора, въззивната инстанция достигна до извод, че е налице надвишение на
общия размер на ГПР над допустимия от 50 %.
Договорите следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност,като до нарушаване на този принцип се стига, когато
икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата
страна, поставяйки "допълнителни условия" за приоритетно разглеждане на искането за
кредит,промяна на дата на падеж и др., на които придава привидно доброволен характер и
привидно право на избор. Така чрез сключване на допълнително споразумение за
предоставяне на пакет услуги, длъжникът на практика бива задължен да заплаща суми в
размер,почти равен на месечната му вноска по кредита,в резултат на което договореният
ГПР надхвърля максималният размер от 50%,като се постига и скрито увеличаване на
възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните разпоредби на
ЗПК за максималния размер на ГПР. По гореизложените съображения,съдът намира, че в
действителност ГПР надхвърля максималния размер, не отговаря и на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
3
търговеца и потребителя, което обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а
съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4
ЗПК се считат за нищожни. До идентичен извод относно недължимост на възнаградителните
лихви е достигнал и БРС,но с мотиви за накърняване на добрите нрави,досежно размера на
възнаградителната лихва. Освен това, от съдържанието на договора е видно също така,че в
договора няма ясно разписана методика на формиране на ГПР,досежно компонентите му.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.“Следователно,ГПР представлява величина,която се формира по
методика,императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти,поради което
кредиторът следва да посочи в договора съставните елементи,които участват във
формирането на ГПР и е без значение дали ГЛП е фиксиран или променлив.Това не е било
сторено,поради което и клаузата,с която е уговорен ГПР 49.89% не съответства и на
законовото изискване на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК.
По гореизложените съображения,настоящият съдебен състав намери,че
обжалваното разпореждане,с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 215.05 лева-договорна лихва/възнаграждение/ по процесния
договор за потребителски кредит за периода 15.04.2018 г.-15.06.2019г. следва да се потвърди
като правилно и законосъобразно.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №6802 от10.06.2022г. постановено по ч.гр.д.№
1560/2022г.по описа на БРС в обжалваната част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4