РЕШЕНИЕ
№ 744
гр. гр. Хасково, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20225640103292 по описа за 2022 година
Предявен е от М. А. А. с ЕГН:********** от ***********, със съдебен
адрес ***********, адв.Д. В. М., против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Александър
Стамболийски“ №84-86, бл.Бизнес център „Урбан Модел“, ет.12,
представляван от изпълнителните директори Филип Георгиев Добринов и
Светослав Юрий Ангелов, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр.
чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за
потребителски кредит №445625/06.12.2021г., сключен с ответното дружество.
Съгласно договора, ищецът трябвало да върне сумата по кредита от
1849,44лв., при сума на получаване 1500лв., лихва от 349,44лв., срок на
кредита от 12 вноски.
Съгласно чл.5.6 от договора, ако ищецът не осигури и не представи в
срок обезпечение по кредита, съгласно сроковете и условията на т.5.1 - т.5.5
от договора и общите условия или действието на обезпечението бъде
прекратено поради някаква причина, кредитополучателят дължал на
кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил
обезпечение. Размерът на неустойката бил изрично посочен в приложение №1
към договора за кредит и погасителния план към кредита, като в случая била
1620,60лв. Според ищеца, клаузата на чл.5.6 от договора за потребителски
кредит била нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и противоречаща
на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите
на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
1
Предвид подробно изложените в исковата молба съображения се иска
постановяване на решение, с което да се признае, че клаузата на чл.5.6 от
договор за потребителски кредит №445626/06.12.2021г., сключен между
страните, представляваща неустойка в размер на 1620,60лв. е нищожна на
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и като противоречаща на добрите нрави и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146
ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от
ГПК, като оспорва изцяло иска по основание и размер. На първо място
следвало да се има предвид, че неустойка за непредоставено обезпечение по
договора за кредит, сключен между страните, не била начислявана, съответно
такава не била дължима и заплащана. Твърди се, че приложимостта на
клаузата за неустойка е дерогирана между страните с уговорките по
приложение №2 към договора, съгласно което страните уговорили и
признали, че кредитът е сключен при промоционални условия и че
независимо от липсата на обезпечение по сключения договор за кредит,
неустойка не се начислява.
Дори да се приеме, че неустойка по договора е била начислена, а такава
не била начислявана, ответникът възразява изцяло срещу твърденията на
ищеца, че клаузата за неустойка се явява нищожна.
Прави се искане съдът да счете за безспорни между страните
обстоятелствата по сключване на договора и предоставяне и усвояване от
кредитополучателя на заема в размер на 1500лв.
Ответникът възразява и оспорва твърденията на ищеца, че предвидената
неустойка в сключения между страните договор за кредит била
недействителна на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД, на основание чл.143
от ЗЗП и поради заобикаляне на закона, включително поради надхвърлянето
на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради
накърняване на добрите нрави.
Чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които
потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Начисляването на неустойка в случая се извършвало и
произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
учреди или представи надлежно обезпечение на кредита - поръчител или
банкова гаранция. ГПР имал за цел да информира потребителя какви ще са му
разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за
кредит, а нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са
поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си
по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за
кредит бил в размер на 49% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК,
като били взети предвид допусканията, съгласно приложение №1 към чл.19
ал.2 от ЗПК.
Ответникът счита, че неустойката представлява адекватно обезщетение
за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. Неустойката била в размер на 4,44лв.
на ден. Също така в процесния договор за кредит изрично било посочено, че
2
неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено
обезпечение, респ. ако кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по
кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне,
неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението на задължението за
представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало
неизпълнение на установено между страните задължение, като
кредитополучателят бил информиран за евентуалното начисляване на тази
неустойка още при представяне на приложимия СЕФ. Съответно
кредитополучателят можел да прецени предварително дали да сключи
договора при тези условия или не, а кредиторът бил свободен по своя
преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед
кредитоспособността и финансовата надеждност на всеки кредитополучател.
Според ответника, въпросната неустойка и нейният размер бил съразмерен на
обезпечителната и обезщетителната й функции. Твърди се, че тази неустойка
е индивидуално договорена между страните и това я правило равноправна
клауза, съгласно ЗЗП, т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и
еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да
се отхвърли предявения иск, като се твърди, че процесният договор за кредит
се явява изцяло действителен и клаузата за неустойка в него, следователно
претенциите на ищеца се явявали неоснователни и необосновани. Прави
искане за прилагане на чл.238 ал.2 от ГПК, в случай, че са налице
предпоставките за това. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищeца М. А. А. /кредитополучател/ и
ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД /кредитодател/ е сключен описания
договор, тоест че между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения.
По силата на Договор за потребителски кредит № 445625, сключен
между страните на 06.12.2021г., ищецът получил сумата от 1500 лева, при
ГПР 49%, годишен лихвен процент 40.54%, срок за погасяване на кредита –
06.12.2022г., размер на погасителната вноска с одобрено обезпечение –
154,12лв. и без одобрено обезпечение – 289,17лв., брой погасителни вноски –
12. Приложен е погасителен план към договора за кредит, СЕФ и общи
условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, приложими към договорите за
потребителски кредит. Представено е с отговора на исковата молба и
приложение №2 към договора за потребителски кредит с номер 445625, с
което кредитодателят уведомява кредитополучателя, а последният декларира,
че е информиран и съгласен, че сключеният между тях договор за кредит е
при промоционални условия. В т.2 от приложението се уточнява, че в случай,
че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по
кредита, съгласно сроковете и условията на договора за кредит и
приложимите към него общи условия или действието на обезпечението бъде
3
по някаква причина прекратено, на кредитополучателя няма да се начислява
неустойка за периода, за който не е предоставил обезпечение. В т.3 от
приложението е визирано, че тези промоционални условия се прилагат за
кредитополучатели, които до момента не са сключвали договор за кредит с
кредитодателя или на предварително одобрени лоялни клиенти на последния.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с
чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан
по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния
договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба
се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна
клауза в чл.5.6, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При
тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености
на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката
обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно
връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а
акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от
изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната
сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за
сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна
евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са
съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно
лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да
оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна
информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
4
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се
отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение.
Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив –
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
5
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
– аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно
с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на
такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от
неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на
потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните
неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски
кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били
изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално,
тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху
съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били
изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза
е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния
договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойката. В настоящия случай предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следва да се отбележи, че представеното с отговора на исковата молба
приложение №2 по никакъв начин не сочи на изводи различни от
гореизложените. От една страна това приложение не съдържа данни за датата,
на която е подписано от страните, нито пък носи подписите на кредитодателя
и на кредитополучателя, поради което не могат да се правят изводи дали и
6
двете страни са се съгласили със същото. От друга страна логично е да се
направи извод, че това приложение е подписано от страните впоследствие,
т.е. след сключване на договора за кредит, тъй като в противен случай
обезсмисля наличието на подобни разпоредби, уреждащи предоставяне на
обезпечение и заплащане на неустойка при непредоставено такова,
съдържащи се в договора за кредит и приложение №1 към същия. В случай,
че кредитодателят е имал воля да сключи процесния договор за кредит с
кредитополучателя при промоционалните условия, визирани в приложение
№2, то същите биха могли да се включат в самия договор за кредит и да не се
налага допълнително уточняване на клаузите на същия с приложения.
С оглед гореизложените съображения, предявения иск за прогласяване
нищожност на клаузата, предвидена в чл.5.6 в Договор за потребителски
кредит №445625, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставено
обезпечение, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и
поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се
присъдят такива в размер на 64,83 лева за държавна такса. Ответникът следва
да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адв. Д. В.
М. сумата от 554,40 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на
чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2 ал.2 и ал.5
ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвидена в чл.5.6 от договор
за потребителски кредит №445626/06.12.2021г., сключен между М. А. А. с
ЕГН:********** от ***********, и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Александър
Стамболийски“ №84-86, бл.Бизнес център „Урбан Модел“, ет.12,
представляван от изпълнителните директори Филип Георгиев Добринов и
Светослав Юрий Ангелов, представляваща неустойка в размер на 1620,60лв.
на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Александър Стамболийски“ №84-86,
бл.Бизнес център „Урбан Модел“, ет.12, представляван от изпълнителните
директори Филип Георгиев Добринов и Светослав Юрий Ангелов, да заплати
на М. А. А. с ЕГН:********** от ***********, направените по делото
7
разноски за държавна такса в размер на 64,83лв.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Александър Стамболийски“ №84-86,
бл.Бизнес център „Урбан Модел“, ет.12, представляван от изпълнителните
директори Филип Георгиев Добринов и Светослав Юрий Ангелов, да заплати
на адв. Д. В. М. с ЕГН:**********, адрес на кантората - гр.Пловдив,
бул.“Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап.Б, адвокатско възнаграждение по
делото, на основание чл.38 от ЗА, в размер на 554,40 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
8