Номер 54026.10.2020 г.Град Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПлевенІ въз. граждански състав
На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Стефан А. Данчев
Членове:Татяна Г. Бетова
Светла Й. Димитрова Ковачева
като разгледа докладваното от Стефан А. Данчев Въззивно гражданско дело
№ 20204400500695 по описа за 2020 година
Въззивно обжалване.
С решение №956 от 24.07.2020г. ,постановено по гр.д.№ 884/ 2020г.
Плевенски районен съд признава за установено по отношение на ответницата
К. Х.Д. ,че същата дължи на ищеца Н. М. Я. сумата 1600лв. ,представляваща
обезщетение за ползване на ½ ид.част от следния недвижим имот-апартамент
№ 9 ,находящ се в гр.Плевен , *** ,за периода от м. юни 2019г. до м. януари
2020г. ,ведно със законната лихва , считано от 20.01.2020г. до окончателното
изплащане на сумата. Осъдил ответницата да заплати на ищеца и 392 лв.
деловодни разноски ,направени в заповедното производство ,както и 182 лв.
разноски в исковото производство.
Това решение е съобщено на К. Х. Д. на 03.08.2020г.,откогато тече
двуседмичният срок за неговото обжалване.
На 06.08.2020г. е подадена въззивна жалба от К. Х. Д. ,чрез
пълномощника и адв.М.А. срещу това решение на РС-Плевен .
При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно
обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на
обжалван съдебен акт, поради което е допустима.
Същата, е редовна. Внесена е дължимата д.т. за въззивно
обжалване.Жалбата съдържа твърдения в какво според жалбоподателя се
състои порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е
от пълномощника на жалбоподателя. Представен е бил препис за връчване на
другата страна по делото и той е бил връчен.
1
Срещу тази въззивна жалба не е подаден писмен отговор по реда на
чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема страна .
С въззивната жалба не са представени нови доказателства и не са
направени доказателствени искания.
Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба при условията
на чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното
първоинстанционно решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от
ГПК и според наведените в жалбите оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е
постановил едно валидно и допустимо , а като краен резултат и правилно
решение ,което по тази причина следва да бъде потвърдено,макар и при
различна правна квалификация на спора и при по -различни мотиви от
изложените от ПлРС .
В такъв случай ,когато е дадена от първоинстанционния съд погрешна
правна квалификация на спора ,но всъщност е разгледан действително
предявеният иск ,решението на РС-Плевен не е недопустимо.В такъв случай
въззивната инстанция следва да постанови друго решение по съществото на
същия , но вече правилно квалифициран правен спор.В т.см. съдебната
практика на ВКС ,постановена по реда на чл. 290 от ГПК / вж.напр. Решение
№ 71 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 138/2009 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията К. Ю. по чл. 290 ГПК в което се приема ,че“ когато дадената от
първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, това прави
решението му незаконосъобразно, а не недопустимо, тъй като определянето
на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на
закона. Когато констатира, че поставената от първоинстанционния съд
квалификация на спорното право е неправилна, въззивният съд определя
вярната правна квалификация и разрешава спора по същество.
В конкретния случай РС-Плевен е възприел посочената от самия ищец
правна квалификация на спора като такъв с правно основание чл. 31 , ал.2 от
ЗС ,т.е. приел е ,че се касае за претенция на съсобственик на недвижим имот
,който е бил лишен от другия съсобственик от ползването му съобразно
правата му,поради което се претендира обезщетение за лишаването от
ползване в размер на дължимия наем за съсобствената на ищеца ид.част,което
е в размер на 1600лв. Самият ищец в изложението на обстоятелствата от
които черпи претендираното си вземане ,обаче , посочва,че апартамента № 9
в гр.Плевен , *** е останал в съсобственост между тях двамата след
прекратяване на брака им ,като в т.вр. е представил и решение № 661
/10.04.2019г. на ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г. от което се вижда ,че бракът на
Н. Я. и К. Я. е бил прекратен на осн. чл. 50 от СК-чрез развод по взаимно
съгласие , като е било одобрено споразумение на страните по делото по чл. 51
, ал.1 от СК ,което включва в себе си и въпроса на кого се предоставя за
ползване семейното жилище – на К. Х. Я. ,която след развода възстановява
фамилното име Д.. От изложението на тези обстоятелства ,свързани с
прекратяването на СИО и преобразуването и в обикновена дялова
2
съсобственост в резултат на бракоразводното решение на ПлРС ,се налага
извод ,че действителното правно основание на предявения иск е нормата на
чл. 57, ал.1 от СК,според която по силата на съдебното решение с което се
предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал.1 ,2 ,3и 5 ,възниква
наемно отношение. Тази норма на СК намира приложение не само когато е
постановено съдебно решение по смисъла на чл. 56, ал. от СК ,когато е бил
налице спор между съпрузите за ползването на семейното жилище , но и
когато те са уредили този въпрос със споразумение ,което е одобрено от
съда с решението му за прекратяване на брака. В т.см. е и представеното от
самата въззивна страна решение № 199/ 15.01.2018г. на ВКС по гр.д.№ 154/
2017г. на І г.о. според което при регламентиране ползването на семейното
жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения
е налице възмездност , освен ако е уговорено друго . Ако съпрузите не са
предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като
при заем за послужване / ,би следвало да възникне наемно правоотношение
по аргумент от чл. 57, ал.1 от СК . По –нататък в същото решение е прието
,че когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване , е без значение
дали тези отношения възникват от решение с което се утвърждава
споразумение по чл. 49 ,ал. 4 от СК или от решение с което съдът е
предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил
ползването на общата вещ,като го е предоставил на един от съсобствениците
съгласно чл. 56 от СК.
В конкретния случай от възпроизведеното от ПлРС споразумение ,
одобрено с решение № 661 /10.04.2019г. на ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г. става
ясно ,че няма изрично уговорена безвъзмездност на ползването на семейното
жилище от К. / Я. / Д. ,поради което следва да се приеме ,че действа
принципа на възмездност при възникналото наемно правоотношение между
Н. Я. и К. / Я. /Д. по повод ползването на семейното жилище ,което ползване
се предоставя само на бившата му съпруга. Това наемно правоотношение
възниква по силата на закона при осъществяване на предвидения в закона
фактически състав и не е нужно някакво друго доказване в това отношение
освен представянето на посоченото по –горе решение № 661 /10.04.2019г. на
ПлРС по гр.д.№ 8963/2018г.
В хипотезата на чл. 57, ал.1 от СК във вр. с чл. 51 , ал.1 от СК единият
съсобственик на имота доброволно се лишава от ползването на семейното
жилище след прекратяването на брака с развод по взаимно съгласие.Поради
това в случая не е нужно да се изследва въпроса дали този съсобственик
фактически е бил лишен от ползването на имота съобразно правата си ,както
се налага в хипотезата на чл. 31, ал.2 от СК . Освен това в хипотезата на чл.
57, ал.1 от СК не е нужно и отправянето на изрична писмена покана по реда
на чл. 31 , ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение за да възникне вземането
за това обезщетение в полза на лишения от ползването съсобственик.
Възникването на наемното правоотношение по силата на законовата норма
при осъществен, посочен в нея фактически състав ,предполага ,че наема се
дължи от момента на възникване на наемното правоотношение ,без да е
3
нужно отправянето на каквато и да е писмена покана до наемателя-
ползващата семейното жилище бивша съпруга . Отправянето на такава
писмена покана би имало значение само за евентуално поставяне на
длъжника по наемното правоотношение –наемателя на семейното жилище , в
забава за плащането на дължимия наем и евентуално за претендиране на
мораторна лихва за забавено плащане на дължимия наем.
Вярно е ,че нормата на чл.ц 57 ,ал.1 от СК се явява специална по
отношение на чл. 31 , ал.2 от ЗС и при конкуренция на двете норми ,следва да
намери приложение специалната норма на СК за уреждане на правния спор.
Това ,че РС-Плевен се е позовал на нормата на чл. 31, ал.2 от СК, обаче, не
означава ,че е постановено недопустимо решение, тъй като съдът фактически
е изследвал именно релевантните за правилното решаване на спора факти и
обстоятелства ,които са изложени в исковата молба и за които е събрал и
относими доказателства,след което е съобразил правилно установената
фактическа обстановка за да обоснове крайния си извод.Този извод за
дължимост на сумата 1600 лв. за времето през което Н. Я. не е ползвал
неговата 1/ 2 ид.част от процесния недвижим имот , който изцяло се е
ползвал от ответницата по иска /бивша негова съпруга / и която сума се
равнява на дължимия месечен наем за тази ид.част, изцяло съвпада с извода
на Плевенски окръжен съд за дължимост на същата сума като наем за
ползването на собствената на ищеца ½ ид.част от процесното жилище за
периода от м. юни 2019г. до м. януари 2020г.
В жалбата не са правени някакви възражения по отношение размера на
дължимия наем ,който е определен с помощта на съдебно - техническа и
оценителна експертиза ,която е била приета без възражения от страните пред
РС-Плевен.
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че
обжалваното решение на РС-Плевен следва да бъде потвърдено. Въззиваемият
не е направил разноски във въззивното производство и не е претендирал
присъждане на такива.
Поради изложеното , Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение №956 от 24.07.2020г. ,
постановено по гр.д.№ 884/ 2020г. на Плевенски районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 т. 1 от
ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5