Р Е Ш Е Н И Е
№ 98
Гр. Разград, 25 юли 2022 година.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД в публично заседание на двадесет и осми юни две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВА КОВАЛАКОВА-СТОЕВА
при секретаря Ралица
Вълчева и в присъствието на прокурора Емил Енчев разгледа докладваното от съдията дело № 55 по
описа за 2022 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и
сл. от АПК във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и във вр. с чл. 4 , пар. 3 от
Договора за Европейския съюз.
Образувано е по искова молба на М. О. А. против Административен
съд-Търговище, с която се претендира обезщетение за имуществени вреди в размер
на 7 559, 73 лв. главница и 2 204, 58 лв. лихва, причинени от правораздавателната
дейност на ответника, при която е допуснато съществено нарушение на правото на
Европейския съюз (ПЕС).
В нея и по същество се сочи, че претендираната сума съставлява неполучено
парично обезщетение за безработица, което е пряка и непосредствена вреда,
причинена от Решение №96/ 18.08.2021., постановено по адм.д. № 187/2021 г. по
описа на Административен съд – Търговище, с което е отхвърлена подадената жалба
срещу Решение № 1040-25-27/ 23.06.2021 г. на ръководителя на ТП на НОИ –
Търговище и потвърденото с него Разпореждане № 251-00-472-3/11.05.2021г.
издадено от началник на отдел КПК. С решението съдът се е произнесъл с
окончателен съдебен акт, който е в грубо нарушение на норми от ПЕС, в частност
с разпоредбите на чл. 12, §1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.14, §1 и §2 от
Регламент (ЕО) № 987/2009, както и на установената съдебна практика СЕС. С оглед на това моли съда да постанови
решение, с което осъди ответника да му заплати исканата сума, ведно с
произтичащите от това законни последици. Претендира и за заплащане на разноски
по производството.
Ответникът по иска, чрез своя
процесуален представител, заявява, че той е неоснователен и недоказан и моли
съда да го отхвърли. Претендира и за заплащане на деловодни разноски.
Прокурорът заключава, че искът е допустим,
но неоснователен и предлага на съда да го отхвърли.
Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, констатира
следното:
Предявеният иск е допустим, като
подаден от надлежна страна против пасивно легитимиран ответник.
Разгледан по същество този иск се
явява неоснователен по следните фактически и правни съображения:
Между страните няма спор по фактите.
Събраните доказателства сочат, че пред Административен съд – Търговище е
било образувано адм. д. № 187/ 2021 г. по жалба на ищцата М. А. срещу Решение №
1040-25-27/ 23.06.2021 г. на ръководителя на ТП на НОИ - Търговище, с което е
потвърдено Разпореждане № 251-00-472-3/11.05.2021г. издадено от началник на
отдел КПК. С оспорените административни актове на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО
във вр. с чл. 11, § 3 б "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е
постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ).
В хода на производството е установено,
че М. А. е подала заявление за отпускане на ПОБ вх. № 251-00-472/17.04.2019 г.,
в което е посочила, че трудовото й
правоотношение с „БУЛ-ИНТЕРИМ“ ЕООД, гр. София е прекратено на основание чл.
325, ал. 1, т. 4 от КТ (поради завършване на определената работа), считано от
09.04.2019 г., и че е упражнявала трудовата си дейност в друга държава – Република
Франция. Трудовият договор е сключен на 08.01.2019 г. на основание чл. 107р,
ал. 4, т. 1 във вр. с чл. 107р, ал. 1 от КТ, като през целия период
работничката е била командирована в Република Франция.
Предприета е проверка относно коректността на декларираните от осигурителя
данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО и на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
производството по отпускане на ПОБ е било спряно до приключване на проверката
от контролните органи на ТП на НОИ- София. При проверката е установено, че „БУЛ-ИНТЕРИМ“
ЕООД е вписано в Списъка на предприятията, които осигуряват временна работа
съгласно Закон за насърчаване на заетостта. От дружеството се наемат лица с
месторабота в Република Франция, като възнагражденията им се формират въз
основа на почасовата минимална ставка за Република Франция и трудовите договори
на лицата са изцяло съобразени с действащото законодателство на Република
Франция. С оглед обстоятелството, че ищцата е полагала за последно труд на
територията на Република Франция на основание чл. 108, ал. 2 от КСО от нея е
изискано да представи Удостоверение А1 или Решение за отказ относно приложимо
законодателство за периода 08.01.2019 г. - 08.04.2019 г., издадени от
компетентната ТД на НАП. Тази информация
е изискана и служебно. Постъпилите данни установяват, че по искане на М. А. е
инициирано производство пред ТД на НАП – София за издаване на Удостоверение А1
с осигурител „БУЛ-ИНТЕРИМ“ ЕООД, гр. София. В хода на това производство приходните органи
не са събрали достатъчно доказателства, които да установяват еднозначно, че приложимо
е социалното законодателство на Република България и са постановили решение, с
което отказват да издадат исканото удостоверение. Същото не е обжалвано от
ищцата и е влязло в сила.
При тези данни по повод подадена от нея молба производството по отпускане
на ПОБ е възобновено и след анализ на наличните доказателства по
административната преписка компетентното длъжностно лице при ТП на
НОИ-Търговище е издало Разпореждане № 251-00-472-3 от 11.05.2021 г. , с което на
основание чл. 54ж, ал. 1 КСО във вр. с чл. 11, § 3 б "а" и чл. 65, §
2 от Регламент (ЕО) №883/2004 е постановено отказ за отпускане на парично
обезщетение за безработица. Същото е обжалвано пред ръководителя на ТП на
НОИ-Търговище, който е възприел изцяло фактическите и правни изводи изложени в
него и със свое Решение № 1040-25-27/ 23.06.2021 г. го е потвърдил. Това
решение е било предмет на съдебен контрол по дело № 187/ 2021 г. по описа на
Административен съд- Търговище.
С постановеното съдебно решение, което е окончателно и не подлежи на
обжалване (по арг. на чл. 119 във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2 , б. „б“ от КСО), съдът е отхвърлил жалбата.
В мотивите си е приел за установено, че М. А. е наета от български
работодател за да осъществява трудова дейност при чужд работодател на
територията на Република Франция, поради което възникналите отношения се
регулират от Регламент (ЕО) № 883/2004
на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 987/2009 г. на
Европейския парламент и на Съвета.
Принципът, утвърден от регламентите, е да се прилага законодателството само
на една държава - членка, като то се определя по условията и реда, предвиден
там (в този смисъл е разпоредбата на чл. 11, пар. 1 от Регламент /ЕО/ №
883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право, е визирано в чл. 11,
т. 3, б. "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, който сочи, че лицата са
подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат
труда си. С цел избягване на неблагоприятни последици, които биха настъпили за
работниците, работодателите и институциите за социална сигурност, при прилагане
на основното правило са предвидени изключения, едно от което е въведено с
разпоредбата на чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004. Според цитираната норма:
"Лице, което осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името
на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея и което е
командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там
дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на
законодателството на първата държава-членка, при условие че предвидената
продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да
замества друго командировано лице". С разпоредбата на чл. 14, параграф 1
от Регламент (ЕО) № 987/2009 се уточнява, че за целите на член 12, параграф 1
от Регламент № 883/2004 лице, което осъществява дейност като наето лице в
държава-членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си
в нея и което е командировано от този работодател в друга държава-членка,
"включва лице, което е наето с цел да бъде командировано в друга държава
членка, при условие че непосредствено преди да започне работа спрямо
съответното лице вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в
която е установен неговият работодател."
Съгласно чл. 14, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., за целите за
прилагането на чл. 12, пар. 1 от Регламент № 883/2004 е дадено разяснение, че
изразът "което обичайно осъществява дейността си в нея" се отнася до
работодател, който обичайно извършва значителни по обхват дейности, различни от
чисто вътрешни управленски дейности на територията на държавата-членка, в която
е установен, като се вземат под внимание всички критерии, характерни за
дейностите, извършвани от въпросното предприятие. Приложимите критерии трябва
да отговарят на специфичните характеристики на всеки работодател и на
действителния характер на извършваните дейности. За да се определи при
необходимост дали даден работодател извършва обикновено съществена част от
дейността си на територията на държавата-членка в която е установен,
компетентната институция в посочената държава трябва да провери критериите,
характеризиращи дейността на този работодател – място, на което се намират
седалището и управлението на предприятието, броят на административния персонал,
работещ в държавата-членка, в която е установено, както и в другата
държава-членка, мястото, където са наети командированите работници и мястото,
където са сключени по-голяма част от договорите с клиенти, законодателството, приложимо
по отношение на договорите, сключени между предприятието и неговите работници
от една страна и договорите с клиенти – от друга, оборот за типичен период от
време във всяка от съответните държави-членки броят на договорите, изпълнени в
изпращащата държава.
За прилагане на изключението, уредено в чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) №
883/2004, което предвижда командированите работници да останат подчинени на
законодателството на изпращащата държава членка (ДЧ), следва да им се издаде удостоверение
А1 от съответната компетентна институция на тази държава. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 19, § 2
от Регламент (ЕО) № 987/2009, както и указанията, дадени Препоръка № А1 от 18 октомври 2017 г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, в
които изрично е посочено, че този документ установява презумпция, че
притежателят е правилно свързан със системата за социална сигурност на
държавата –членка, чиято институция го е издала.
В Република България компетентната институция е съответната ТД на НАП,
където е седалището на работодателя-осигурител, като процедурата за издаването
на удостоверение А1 е уредена в специалното
производство по глава XII на ДОПК (чл. 88 и сл. от ДОПК). Във връзка с
изложеното Административен съд – Търговище е приел, че единствено от
компетенцията на съответната ТД на НАП е да прецени, кое законодателство в
областта на социалната сигурност е приложимо, респ. това на изпращащата държава
или това на ДЧ, където командированото лице е упражнявало дейност. В настоящия
случай, компетентната на ТД на НАП е постановила отказ да издаде удостоверение
А1 за жалбоподателката по повод сключения между нея и „БУЛ-ИНТЕРИМ“ ЕООД трудов
договор, по силата на който тя е полагала труд на територията на друга ДЧ.
При това положение и предвид цитираната по-горе нормативна уредба, съдът е
достигнал до извода, че при наличието на отказ за издаване на Удостоверение А1,
от което да е установено, че М.А. е подчинена на социалноосигурителното
законодателство на ДЧ, в която е установено предприятието, което е наело
същата, то това прави българското осигурително законодателство неприложимо по
отношение на същата, а това от своя страна изключва възникването на осигуряване
по чл. 10, ал. 1 от КСО и произтичащите от това осигуряване право на парични
обезщетения, включително и на обезщетение за безработица.
Мотивиран така Административен съд- Търговище е отхвърлил жалбата на М. А.
против Решение № 1040-25-27/ 23.06.2021 г. на ръководителя на ТП на НОИ -
Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 251-00-472-3/11.05.2021г.
издадено от началник на отдел КПК.
При тези обстоятелства е предявен настоящият иск за
сумата от 7 559, 73 лв., която съставлява неполучено парично обезщетение за
безработица за периода от 09.04.2019г. до 21.02.2022г, за
което се твърди, че е пряка и непосредствена вреда, причинена от Решение №96/
18.08.2021., постановено по адм.д. № 187/2021 г. по описа на Административен
съд – Търговище, ведно с изтекла лихва в размер на 2 204,58 лв., както и законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на
задължението.
Съгласно нормата на чл. 4, § 3 от ДЕС и практиката на СЕС,
държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или
специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от
Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Основен принцип на
общностното право е, че ако не е изпълнила задълженията си, ДЧ трябва да
поправи последиците от това неизпълнение, като това включва и задължението за
обезщетяване на вредите, причинени на частноправните субекти, настъпили
вследствие от това неизпълнение. (Решение от 19 ноември 1991 г. по съединени
дела С-6/90 и С-9/90. и др. ).
Задължението на ДЧ е да отстрани незаконосъобразните
последици от нарушение на правото на
Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза,
независимо кой е публичният орган, извършил нарушението (в този смисъл са решенията
по съединени дела С-6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93, по дело
С-420/11, по дело С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09). С Решенията
по дело С-224/01, по дело С-173/03, по дело С-160/14, по дело С-168/15 и по
съединени дела С-46/93 и С-48/93, е прието, че този принцип е приложим и в
случаите, когато нарушението произтича от решение на национална юрисдикция, но
при наличието на определени /допълнителни/ условия, освен посочените в горните
решения на ЕС предпоставки, а именно, че националната юрисдикция, извършила
твърдяното нарушение трябва да е действала като последна инстанция. В случая
националният съд се явява последна инстанция според действащата разпоредба на чл.
119 във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2 , б. „б“ от КСО и въведеното допълнително изискване е
изпълнено.
В практиката си СЕС е анализирал и материалните
предпоставки, при които може да се ангажира отговорността, като приема, че увредените
частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три предпоставки: 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да
е предоставянето на права на частноправните субекти, 2) нарушението на тази
норма да е достатъчно съществено/очевидно и 3)
да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната
от частноправните субекти вреда
(Решение
на Съда (голям състав) от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30
от решението и мн. др.). В този смисъл са и
разпоредбите на чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ и
чл. 4 от ЗОДОВ.
Следователно, за да се ангажира
отговорността на ответника, в тежест на ищцата е да докаже, че всички тези
условия са кумулативно осъществени.
В случая от установените
факти не би могло да се заключи, че е налице достатъчно съществено нарушение на
ПЕС.
Според мотивите на Решение от
5 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93, решаващият критерий, за да
се приеме, че дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено, е
този на явно и значително неспазване от държава членка на границите, които са
наложени на нейната свобода на преценка. В това отношение сред елементите,
които компетентната юрисдикция може да вземе предвид, следва да се посочат
степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на
свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните
органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението,
извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на
правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може
да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални
мерки или практики, които противоречат на общностното право. При всички
положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е
продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното
неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно
установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че
въпросното поведение съставлява нарушение.
Преценката на доказателствата, събрани по адм.
дело №187/2021г. по описа на Административен съд- Търговище, обуславя извода,
че националният съд е приложил относимите норми на ПЕС в точния им смисъл и
съобразно тълкуването, дадено в решения на СЕС.
В случая ищцата е наета от
български работодател с цел да се командирова в друга държава членка, където е
полагала своя труд през целия период. Следователно правилно и обосновано е
прието, че възникналите отношения във връзка с нейните осигурителни права, се
регулират от разпоредбите на Регламент
(ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.
Действително с разпоредбата на чл. 12, § 1 от
Регламент 883/2004 е предвидено специално правило, според което лице, което
осъществява дейност като наето лице в държава-членка от името на работодател,
който обичайно осъществява дейността си в нея и което е командировано от този
работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на
същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава-членка,
но при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава
двадесет и четири месеца и че не е изпратено да замества друго лице.
За да се приложи това
изключение, което предвижда командированите работници да останат подчинени на
законодателството на изпращащата държавата-членка, следва да им се издаде
удостоверение А1 от съответната компетентна институция на тази държава. Компетентната институция за Република
България е съответната Териториална дирекция на НАП, като производството по издаването
на цитираното удостоверение е самостоятелно и отделно, уредено в ДОПК (чл. 88 и
сл. от ДОПК). Следователно от компетенцията на съответната ТД на НАП е да прецени
кое законодателство в областта на социалната сигурност е приложимо, на изпращащата
държава или на държавата - членка, където командированото лице е упражнявало
дейност и да издаде съответния документ или да постанови отказ. Постановеният
отказ да се издаде исканият документ съставлява индивидуален административен
акт, който подлежи на обжалване по административен ред и на съдебно оспорване. Единствено
в това самостоятелно и отделно производство се проверяват относимите
доказателства и се извършва преценката кое право е приложимо спрямо лицето,
както от компетентната институция ( ТД на НАП), така и от съда при съдебно
оспорване. Недопустимо е в друго производство да се извършва косвен контрол за
законосъобразност на постановения отказ да се издаде удостоверение А1.
Анализът на цитираните норми
сочи, че при постановен отказ за издаване на удостоверение А1 за съответното
лице от компетентната ТД на НАП, се прилага общият принцип, че приложимо е
законодателството на държавата – членка, в която е положен трудът, а не
българското законодателство (по арг. от чл. 11, § 3, т. "а" от
Регламент № 883/ 2004 г.).
Този извод не противоречи и
на цитираните от ищцата решения на СЕС по С-451/17 и С-784/ 19. Съдът намира за
необходимо да отбележи, че и двете решения на СЕС са постановени по преюдициални
запитвания на националните съдилища във връзка с висящи пред тях производства
по реда на чл. 95 от ДОПК относно отказ да се издаде удостоверение, че
българското социалноосигурително законодателство е приложимо по отношение на
работник, нает от български работодател. Това е допълнителен аргумент в
подкрепа на извода, че само в това производство може да се преценява кое е
приложимото осигурително законодателство. Независимо от това следва да се
посочи, че решението на националния съд не противоречи на дадените тълкувания с
тях.
С Решението от 25.10. 2018 г.
по дело С-451/17 СЕС приема, че чл. 14, § 1 от Регламент № 987/2009 във връзка
с чл. 12, § 1 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че лице,
което е наето на работа с цел да бъде командировано в друга държава членка,
трябва да се счита за лице, спрямо което „непосредствено преди да започне
работа [...] вече се е прилагало законодателството на държавата членка, в която
е установен неговият работодател", по смисъла на член 14, параграф 1 от
Регламент № 987/2009, въпреки че непосредствено преди да започне работа като
наето лице то не е имало качеството на осигурено лице съгласно
законодателството на тази държава членка, ако към този момент е пребивавало в
нея. В случая на ищцата не е отказано ПОБ поради обстоятелството, че тя не е
била осигурено лице по българското законодателство непосредствено преди да
започне работа по трудовия договор с „БУЛ-ИНТЕРИМ“ ЕООД, при което цитираното
решение е неотносимо към спора.
С Решението от 03.06.2021 г.
по дело С-784/ 19 СЕС приема, че разпоредба на чл. 14, § 2 от Регламент (ЕО) №
987/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се счита, че установено в
държава членка предприятие, което осигурява временна работа, „обичайно
осъществява дейността си " по смисъла на член 12, параграф 1 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 в тази държава членка, това
предприятие трябва да извършва значителна част от дейността си по предоставяне
на работници за временна работа в полза на предприятия ползватели, които са
установени и упражняват дейностите си на територията на посочената държава
членка. По дело №187/ 2021 г. по описа на Административен съд- Търговище
има данни, че дейността на работодателя/осигурителя „БУЛ-ИНТЕРИМ“ ЕООД е
свързана с наемането на работници за временна работа и изпращането им в други
държави членки на ЕС, но не са ангажирани доказателства, че значителна част от
работниците са наети да извършват временна работа в полза на други предприятия,
установени на територията на Република България. Следователно не може да се приеме, че това
предприятие обичайно осъществява дейността си на територията на република
България по смисъла на чл. 14, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 и съответно чл.
12, § 1 от Регламент № 883/2004.
Неотносимо към спора е и
цитираното от ищцата Решение № 2430/15.03.2022 г., постановено по адм. дело №
10319/ 2021 г. на върховния административен съд. Следва да се отбележи обаче,
че изложените в него мотиви са аналогични на мотивите, изложени в Решение №96/ 18.08.2021., постановено по
адм.д. № 187/2021 г. по описа на Административен съд – Търговище.
Въз основа на така изложените
фактически и правни съображения съдът намира, че подаденият иск е неоснователен
и недоказан и следва да се отхвърли.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ищцата следва да заплати по сметката на
Административен съд- Разград разноските по производството –изплатено
възнаграждение на вещото лице в размер на 233 лв., а на основание чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ в полза на ответника следва да заплати сумата от 100 лв. - дължимо
юрисконсултско възнаграждение. Същото е своевременно предявено и доказано в
размер на 100 лв., определен на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37
от Закона за правната помощ и чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Мотивиран така Разградският
административен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
иска на М. О. А. от с. М., обл. Т. против Административен съд – Търговище, с
който се претендира обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 7
559, 73 лв., в резултат на съществено нарушение на правото на Европейския съюз
при постановяване на Решение №96/ 18.08.2021 г. по
адм.д. № 187/2021 г. по описа на съда, мораторна лихва в размер на 2 204,58 лв., както и
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА М. О.
А. от с. М., обл. Т. да заплати по сметката на Административен съд- Разград
сумата от 233 (двеста тридесет и три) лева- дължими деловодни разноски.
ОСЪЖДА М. О.
А. от с. М., обл. Т. да заплати на Административен съд- Търговище сумата от 100
(сто) лева- дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщението му пред Върховен
административен съд.
СЪДИЯ:/п/