Р Е Ш Е Н И Е
№
***, 13.04.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
***, ІV граждански състав в открито
заседание, на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета година в
състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : С.Ц.
като разгледа
докладваното от съдия Томова гражданско дело № 7803 по описа на съда за 2017 г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството
е по иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.535 от ТЗ.
В *** е постъпила искова молба
от С.Н.Б. ***, чрез пълномощника му адв.Н.
от *** против С.С.Д. ***, в която се твърди, че срещу ответницата има подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ – запис на заповед. Твърди се, че срещу заповедта има подадено
възражение, поради което има правен интерес от предявяване на иска. В исковата
молба се твърди, че на 21.12.2015г. от ответницата С.С.Д. бил издаден запис на
заповед, по който същата безусловно и неотменяемо се задължила да плати на
ищеца сумата в размер на 4000 лева. Твърди се, че записът на заповед е с падеж
30.11.2016 г. Твърди се, че представеният запис на заповед е издаден във връзка
с сключен между страните договор за заем, като ответницата получила от ищеца и
се задължила да върне сумата от 4000 лв., което не било сторено. При една от
срещите между ищеца и ответницата същата издала като обезпечение на вземането, процесния
запис на заповед. Твърди се, че същият съдържа съответните реквизити съгласно
изискванията на закона. Въпреки настъпилият падеж по представения запис на
заповед, ответницата не е заплатила дължимата по него сума. Претендира се да се
признае за установено, че ответницата С.С.Д. дължи на С.Н.Б. сумата в размер на
4000 лв., представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 21.12.2015 г.,
с дата на падежа 30.11.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
31.05.2017 г.- дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В допълнителна молба от 18.01.2018г.
ищецът сочи, че договорът за заем, задължението по който се обезпечавал с
процесния запис на заповед, бил сключен на 14.04.2005г.
В едномесечния срок по чл.131 от ГПК
ответницата, чрез адв. Д. *** е депозирала писмен отговор, с който оспорва
иска, като претендира същият да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Твърди нищожност на представения запис на заповед, тъй като същият не съдържал
всички предвидени законови реквизити, а именно не е посочен точен адрес на
издаване и точен адрес на плащане, като следвало да се впише точният адрес като
съвкупност от данни за улица, сграда, апартамент и др. на територията на
посоченото населено място. Липсата на вписан адрес била равнозначна на липса на
реквизити по чл.535 т.4 и т.6 ТЗ и при невъзможност за взаимното им заместване
води до нищожност на записа на заповед. Твърди се, че няма и не е бил сключван
договор за заем в размер на 4000 лв., предоставен от ищеца на ответницата, и
такава сума не е била получавана от ответницата. Между страните по настоящото
дело действително имало сключен договор за заем, задължението по който било
погасен изцяло, чрез плащане, направено от съпруга на ответницата – Б.Й.Д., на
30.04.2009 г., чрез банков превод по банковата сметка на ищеца. Претендират се
разноски.
Съдът като
прецени събраните в хода на производството доказателства и обсъди доводите на
страните намира за установено следното от фактическа страна :
Установява
се от приложеното ч.гр.д. №4211/2017г. по описа на ***, че на 31.05.2017г. ищеца
депозирал пред съда заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответницата С.Д. за сумата от 4 000 лева, дължима по запис на
заповед, издаден на 21.12.2015г. Установява се също така, че за претендираното
вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №2726 от 15.06.2017г.
На 25.08.2017г., в законоустановения срок по чл.414, ал.2 от ГПК, е постъпило
писмено възражение от длъжника и с Определение от 31.08.2017г. е указано на
заявителя – ищец в настоящото производство, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Установителната искова претенция е предявена в
едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК. С оглед тези обстоятелства съдът я
намира за допустима.
От приложения запис на заповед, издаден на 21.12.2015г. от ответницата
С.С.Д. се установява, че издателят се е задължил неотменимо, без протест и без
разноски да заплати на ищеца С.Б. сума в размер на 4 000лева. Посочени са
дата и място на издаване – 21.12.2015г., в ***. Не е конкретизирано мястото на
плащане, но в съответствие с разпоредбата на чл.536, ал.3 от ТЗ, за такова
следва да бъде прието мястото на издаване. Доколкото мястото на издаване също
не е достатъчно конкретизирано, за такова следва да се приеме конкретния адрес,
посочен до името на издателя, с оглед нормата на чл.536, ал.4 от ТЗ ***.
Посочена е дата на падеж – 30.11.2016г. Положен е съответно и подпис на издателя.
С оглед твърденията си, че записът
на заповед е бил издаден като обезпечение задължението на ответницата да върне
на ищеца предоставен през 2005г. заем в размер на исковата сума, са ангажирани гласни
доказателства и писмени.
Разпитаната в о.с.з. на 15.03.2017г.
свидетелка Д.В.М. излага в показанията си, че познава страните по делото, като
ищецът бил семеен приятел, а ответницата съсед и също били приятели до 2009г.
Твърди, че по време на гостуване на двете страни в дома й през 2004 -2005г. на
дата, която не си спомняла, ответницата казала, че й трябват 5000лв., а ищеца
казал, че можел да й даде. Твърди също, че двамата отново се срещнали в дома й
след около една – две седмици, като разговаряли сами в хола и непосредствено
след това св.М. разбрала, че ищеца бил дал на ответницата заем в размер на
5 000лв. Сочи, че впоследствие ищеца търсел ответницата, за да му върне
заетите пари, а от него била разбрала, че й бил предоставял и други суми в
заем.
Ищецът е представил писмен документ
(на л.21), изходящ от ответницата и съдържащ нейно изявление, че до
20.04.2017г. ще му върне сума в размер
на 4000лв.
От
представеното от ответницата извлечение от банкова сметка *** *** с титуляр Б.Й.Д.
е видно, че на 30.04.2009г. е бил извършен превод по сметка на ищеца С.Б. на
сума в размер на 5 000лв. с посочено основание – „върнат заем“.
При установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното :
Претенцията на ищеца е за
установяване на вземане в размер на 4 000лева, въз основа на запис на
заповед, издаден на 21.12.2015г. и с падеж 30.11.2016г.
Съдът намира за неоснователно
възражението на ответницата за нищожност на записа на заповед, поради липсата
на задължителен реквизит по чл.535, т.4 и т.6 от ТЗ - адрес на издаване и на
плащане, т.к. те могат да бъдат изведени по законоустановеното правило на
чл.536, ал.4 и ал.3 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.536, ал.4 от ТЗ запис на
заповед, в който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в
мястото, посочено до името на издателя. В случая до името на издателя С.Д. е
посочен пълен неин адрес *** и по соченото правило същият следва да се приеме
за място на издаване. Съгласно разпоредбата на чл.536, ал.3 от ТЗ, ако не е
уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането. В
съответствие с тази норма, мястото на издаване, изведено по правилото на
чл.536, ал.4 от ТЗ, следва да се приеме и за място на плащане. По този начин и
в съответствие със Закона се извеждат необходимите реквизити на менителничния
ефект по чл.535, т.4 и т.6 от ТЗ. Съдът възприема съдебната практика, на която
се позовава ответницата в писмения отговор, изразена в решение №225 от
28.03.2014г. по т.д.№948/2012г. на ВКС, II т.о., но същото
е постановено при различна фактическа обстановка от настоящия спор, при която непълнотата
на записа на заповед не е могла да бъде преодоляна по правилата на чл.536, ал.3
и ал.4 от ТЗ, доколкото в записа на заповед не е бил посочен адрес и до името
на издателя. В настоящия случай, както се посочи по-горе, непълнотата на реквизити
по чл.535, т.4 и т.6 от ТЗ в процесния запис на заповед се преодолява по
правилата на чл.536, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
С оглед горното, съдът намира, че
менителничния ефект, на който основава претенцията си ищеца съдържа всички
задължителни реквизити по чл.535 от ТЗ и е редовен от външна страна.
Ищецът е навел твърдения в исковата молба
и допълнителни становища, че между страните е имало две заемни правоотношения –
от началото на 2004г., когато предоставил на ответницата заем в размер на
5000лв., който му бил върнат през 2009г. по банков път и от 14.04.2005г.,
когато й предоставил заем в размер на 4000лв. и във връзка с който бил издаден
процесния запис на заповед.
Ответницата признава, че й бил
предоставен заем в размер на 5000лв., който била върнала, като оспорва
твърденията за предоставен й друг заем в размер на 4000лв.
Съдът, въз основа на твърденията
на страните и установената от обсъдените доказателства фактическа обстановка,
приема за безспорно, че между тях е съществувало заемно правоотношение, по
което ищеца е предоставил на ответницата сума в размер на 5000лв., която е била
върната на 30.04.2009г. по банков път. Касаещи това правоотношение са и
фактите, излагани в показанията на св.Д.М..
Очевидно процесния запис на заповед от
21.12.2015г. не е бил издаден като обезпечение задължението на ответницата по
това правоотношение, т.к. то е било погасено значителен период от време преди издаване
на менителничния ефект.
Представеното писмено доказателство,
съдържащо изявление на ответницата, че до 20.04.2017г. ще върне на ищеца сума в
размер на 4000лв. само по-себе си, а и във връзка с гласните доказателства, не
установява елементите на правоотношение по твърдения от ищеца договор за заем
от 2005г., а обуславя в по-голяма степен
извод, че обещанието е за връщане на сумата по процесния запис на заповед,
доколкото и сочената дата на плащане е последваща падежа на ценната книга.
Възражението на ответницата обаче,
че не дължи, само, защото не се установявало съществуването на каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден процесния запис на заповед, е
неоснователно. С оглед указанията, дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 /
18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по
предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е
вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът – кредитор
доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на
релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника
за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба
обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да
доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При
заявено от ответника – издател на ефекта относително възражение, обуславящо
несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже
фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. В този случай, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което, според него, е издаден записът
на заповед /в исковата молба или с оглед отговора на ответника на исковата
молба/, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава
твърденията си. Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях
различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа
на заповед, няма за последица погасяване / несъществуване на вземането по
менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на
ответника ищецът не дължи доказване на възникване / съществуване на каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи
установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника. В
изложения смисъл е възприетото в Решение №38/07.04.2015 по дело №1008/2014 на
ВКС, ТК, I т.о.
Тези разяснения, отнесени към
настоящия случай, в който не е налице релативно възражение на ответницата (не е
такова общото възражение за безпаричност на ценната книга), налагат
разбирането, че и тук ищецът не е длъжен
да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение.
Поради това, липсата на доказателства, установяващи всички елементи на такова
правоотношение по договор за заем, във връзка с който да е издаден процесния
запис на заповед, не обуславят извод за несъществуване на вземането по ценната
книга.
С оглед приетото по-горе, че
процесния запис на заповед е редовен от външна страна и липсата на релативно
възражение от ответницата (основано на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед), съдът счита, че следва да се
приеме за установено съществуването на вземането на ищеца срещу ответницата за
сумата от 4000лв., дължима по процесния запис на заповед. Поради това
предявената искова претенция с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК се явява
основателна и доказана и следва да бъде уважена като такава.
По въпроса за разноските. С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се произнесе по
направените разноски в заповедното и исковото производство, при съобразяване
приетото в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на
ОСГТК. В заповедното производство са били сторени разноски за
държавна такса в размер на 80лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на
370лв. или общо 450лв. В исковото производство са направени разноски за
държавна такса в размер на 80лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на
510лв. или общо 590лв. Всички тези разноски са изцяло дължими от ответницата по
правилото на чл.78, ал.1 от ГПК, с оглед изхода на спора.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че С.С.Д. с ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на С.Н.Б. с ЕГН **********,***,
сумата от 4000лв. по запис на
заповед, издаден на 21.12.2015г. и с падеж 30.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 31.05.2017г. до окончателното
изплащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 15.06.2017г. по ч.гр.д.№4212/2017г.
по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, С.С.Д. с ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на С.Н.Б. с ЕГН **********,***,
следните суми: сумата
от 450лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 590лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
Решението подлежи на
обжалване пред ***в двуседмичен срок от връчването му на страните, с въззивна
жалба.
Районен съдия :